Винаги съм харесвала съчетанието ,,на тавана на тавана’’, романтично е... По-високо от високото... Като памуковите облаци високо, че чак безтегловно.

            И съм се чудила защо доста хора няма да намерят красота в  това...

            И съм се чудила защо не мога да им я покажа... Да я разкажа, да я нарисувам в очите им, че да имат образа... На романтиката...

            Може да съм го изгубила това умение-да рисувам, покрай качеството на продукцията, организацията на работната площадка или що е то алитерация... Странно ужасно е, че всичко ни кара да се отучим да чувстваме.

          Практикуваме чувствителността си в малки задимени заведения с приглушена светлина и отнесена музика... И се справяме добре... Но сме твърде малко... Може би не останаха мечтатели... Или наистина сме само едни летящи във въздуха объркани стрелички, направени от смачкана хартия и зле подвити крила... Или не можем да живеем в такова общество... С перденца за очи и черни дрехи, за да не се цапат... Може би сме твърде ретро с погледите си, с движенията си, с положението на тялото си; може би обръщаме внимание на твърде много неща... за което не би трябвало да имаме време...

         А може би ,,на тавана на тавана’’ трябва да си остане неразбрано от доста, за да носи... това... Тютюнево-жълтият оттенък и безтегловността на света... за двама... А този свят просто няма нужда да бъде разбиран от хората...

        Защото сме само ти и аз...