Петгодишният Ивайло с нетърпение очакваше родителите му да го вземат от детската градина. Един път в седмицата Павел, Ваня и синът им посещаваха заведение. И този ден дойде. След като си обу обувките и облече якето, Ивайло се усмихна. Искаше по всякакъв начин да покаже, че днес бе слушал. Че си е изял всичко и следобед е спал. Очакваше въпроси, на които бе подготвил отговорите си.

- Как мина днес, Иво? - попита Ваня.

- Много добре, мамо! Играхме си на буквички. На няколко игри още. Всичко си изядох и спах.

- Браво! - каза Павел. - Нали знаеш къде отиваме сега?

- На пица, нали? - попита детето.

- Разбира се! Всички сме заслужили - каза майката.

Детето се замисли. Запита се, какво ли пък толкова са направили неговите родители повече от слушането на госпожите, че да са заслужили. Вдигна главата си и излязоха от детската градина. Тръгнаха по тротоара до главната улица. Бе студена вечер. Разминаваха се със забързани хора. Някои от тях поздравяваха, други просто отминаваха. Снежинки прехвръкваха. Танцуваха под светещите улични лампи. Пред един от магазините бездомно куче въртеше опашка. Оглеждаше се. Бягаше, когато някой го плашеше с крак. И пак се връщаше там. Павел стисна по-силно ръката на Ивайло. Дръпна детето към себе си. И погледна към седящия на тротоара възрастен мъж. Помисли, че е поредният просяк, който е излязъл вечерта да търси милост и съжаление от минувачите. Изгледа го.. Изтъркан стар кожух. Обувки, които бяха може би намерени до някой контейнер. Нямаше шапка. А на ръцете му имаше скъсани ръкавици. Павел се вгледа в лицето на човека от улицата. Стори му се познато. Приближи се до него. Кимна на жена си да държи детето за ръка.

- Иван Стаменов. Вие ли сте? Извинявам се, ако греша!

- Аз съм - отговори седящият на тротоара мъж.

Павел се обърна към детето си. Пусна в ръката му банкнота и каза:

- Дай на този чичко паричките. И му кажи нещо хубаво.

- Как ще даваш пари на просяк? - каза Ваня. - На случаен човек. Знаеш ли дали ще ги даде за пиене или цигари? Я виж на какво прилича! Пропаднал тип. Сигурно е направил много лоши работи, за да няма кой да се погрижи за него.

Павел наведе глава. Приближи се до стария човек, който слушаше разговора. Хвана сина си за ръка и пуснаха банкнотата в кутията пред просяка. Ставаше все по- студено. Павел се обърна към Ваня и каза:

- Този мъж бе началник в предприятието, в което работех след като завърших училище. Кадърен човек. Ето докъде я докарахме.

- Тате! - каза Ивайло. - Началниците нали имат много пари? Защо проси?

Човекът, който бе седнал на тротоара се усмихна и каза:

- Този, който е изпаднал и е като мен седнал тук, не цял живот е бил просяк, детето ми. Много неща са минали през главата му, за да стигне до това положение.

- Защо не си стъпахте на краката? - попита Ваня. - Възможности много. Може ли да се отпуска така човек?

- И хората са различни, госпожо - отговори просякът. - Опитвах се. Излъгаха ме един път, два пъти. Почнах да пия, за да се утеша. Изоставиха ме тогава близки и приятели. Никой не обича човек, който е в затруднение. И аз повече не се доверих на никого. Стоя и чакам. Колкото толкова. Знам, че страдам от себе си. Че никой не ми е виновен.

- Хайде да тръгваме! - каза Ваня. - Студено е. Не знам как ще издържите, но ние с детето трябва да вървим.

- Вървете! - каза просякът. - Благодарен съм, за добрината! А ти, дете. Ти слушай мама и тате и бъди добро момче!

Ваня, Ивайло и Павел влязоха в заведението. Всеки от тях мислеше по свой начин за видяното преди малко. Поръчаха си пица. Детето за първи път не се нахвърли лакомо към нея. Изчака майка му да нареже на малки парченца и започна да се храни бавно. Не говореше. След като изяде и последното парче се обърна към баща си и каза:

- Тате! Да оставя ли едно парченце на онзи чичко? Сигурно е гладен. Щом не е бил такъв преди, значи е като нас.

- Не, момчето ми! - каза Павел. - Ние му дадохме парички. Да си купи каквото му е нужно.

Тримата се прибраха в своя дом. И всеки от тях бе благодарен на това, което имаше.

Явор Перфанов

26.01.2023 г.

Г. Оряховица