* * *
За двайсетте минути от началото на обеданата почивка палеше вече шеста цигара. Беше седнал сред развалините на катедралата с гръб към шумната тълпа колеги, които бяха предпочели удобството на столовете. Отстрани правеше впечатление на усамотил се за професионални размисли. Вече девети ден работеха усилено. Надяваха се утре да свършат. Той беше сред най-активните, както обикновено. Но, ако друг път бързаше, за да види по-скоро плода на труда си, сега беше напълно безразличен. Търсеше къде да вложи всичките си сили, за да заспи през нощта – единствените пет-шест часа, когато оставаше сам. Отложи всякакви мисли занапред, но времето напредваше, а заедно с него наближаваше и денят, в който трябваше да погледне Нора в очите, да живее с нея, с тази чужда и непозната Нора, която в щастливото си минало не бе и подозирал. В себе си криеше рана, която... През тъмните слънчеви очила гледаше по-спокойно. Не му пречеше толкова слънцето – то още не бе станало толкова силно, а и каменните улици и високите стени в стария град още пазеха хладината в сенките си. Зад черните стъкла се чувстваше скрит от всички любопитни очи, които веднага биха забелязали промяната в неговите. Стана по-затворен, започна все по-често да се поддава на меланхолични настроения. След напиването си първата вечер повече не посегна към чашката. Работата изместваше алкохола и дори да нямаше власт над разума и сърцето, поглъщаше цялата му енергия. Почувства се много слаб и незаслужено нещастен. С горчивина следеше влюбениет двойки в екипа, а имаше и нещо ново, което се надигаше в него, нещо черно и все още неясно. Лека-полека то прерасна в черна безнадежност, която съпътства всички обречени преждевременно, всички предизвестени за своя край. Оказа се, че животът, който преди не щадеше, му е скъп, дори усети в себе си настървение като малко дете, обидено без основание. Жаждата му да наблюдава природата и живота около себе си нарасна. Тя не беше вече предишната, подклаждана от творческото въображение. Тя беше друга, нова, още по-лакома и ненаситна, постоянна неутолима жажда да не пропуска нищо наоколо. С меланхоличната тръпка на усещането за, може би единствена, последна възможност.
Направиха си празненство по случай завършването на снимките – на открито, в едно заведение в стария град с лятна градина и чудесен изглед към града. Вечерната червенина очерта силуетите на старите каменни къщи. От мястото си не виждаше слънцето. Около него проблясваха чаши с цвят на рубин, кехлибар и кристал, блестяха усмивки. И той беше част от тази весела група, но кой знае дали не за последен път. Намразваше всичко вечно: каменните тесни улици, студените къщи–столетници – тези старци със спартански дух и дори далеч по-малолетните от тях вече пияни физиономии по масата, които, все още здрави, се мислеха за безсмъртни. Изкачи се на терасата на втория етаж да хвърли прощален поглед към града и дните, най-тежките десет дни в живота му. Изпусна залеза. Само малко червено-лилаво зарево осветяваше в далечината покривите на последните къщи. Колко щастлив е бил преди, без да го осъзнава. Беше се срещал с толкова много залези, а беше ги пропускал. Не всички, някои от тях помнеше още. Спомняше си последната вечер от първото си лято с Нора. Море и небе се сляха в едно голямо небе с две слънца, които постепенно се претопиха и изчезнаха. Плажът потъмня и само брилянтът на водата проблесна в очите им. Не спаха цяла нощ. Дочакаха изгрева на новото слънце на кея и после дълго наблюдаваха неговото къпещо се в морето златно отражение. Наистина ли е бил така щастлив? Сега спомените му бяха глътка пелин. Обезценяваше ли се всичко? Всичко, което е било наистина толкова истинско, непорочно и чисто като розовото небе на изгрева и дъха на росно морско утро?
Гледаше нощното небе през мъглата в очите си – палитра на художник, разбъркал със замах в едно лилаво–синьо–червено–оранжево петно, което се е разтекло безобразно. Подобно на състояние на безпаметност, то губеше посоката на отишлото си земно светило, чието завръщане от обратната страна на хоризонта един ден нямаше да дочака.
Прибра се по тъмно на следващия ден. Отлага до последно пътуването си. Надяваше се нощта да го успокои, но тя дойде студена и по средата на пътя изсипа отгоре му тежък дъжд. Някъде далече гърмеше, той ВИЖДАШЕ В ОГЛЕДАЛОТО САМО ТЪНКИТЕ ЧЕРВЕНИ ЧЕРВЕИ НА ГРЪМОТЕВИЦИТЕ, размазани от мокрото стъкло. Просветваха като тънки пътеки на зиг-заг и изчезваха в мократа паст на нощта.
* * *
Силното обедно слънце вече напичаше през тюленото перде и плетеше едри слънчеви дантели по белите листи на бюрото му. Чувстваше умора и глад, но не изпитваше никакво желание да напусне малкото си убежище като прекрачи прага на кабинета си и стъпи на семейна територия. Беше почивен ден, Нора си беше у дома и просто нямаше как да се направи на зает и да си поръча пица. Беше време да откъсне и този лист от календара. Боже Господи, какви крила има това време! А колко трудно върви, когато ти се иска да изтече като миг! Хвърли последен поглед на белите хризантеми от юни и на скучните цифри под тях. Третата беше оградена. Това беше денят на заминаването за снимките, същият, в който разбра, че дните му са вече преброени. С удоволствие смачка гланцирания лист на твърда топка и я замери към баскетболния обръч, под който зяпаше кошчето за боклук. През ученическите си години бе тренирал баскетбол. ...Може би щеше да му се размине и този обяд. Детето отиде на хижа, а и наистина имаше много работа. След едночасово закъснение може би ще получи обяда си тук. Вратата се отвори. Нора. Но без очакваната табла с обяда. Тя рядко го безпокоеше. През последните две седмици не беше стъпвала въобще тук. Малкото думи, които си казваха, изговаряше през затворената врата. Изгледа я с досада и упрек:
-Какво има! – устата му бе пресъхнала от дългото мълчание, дали му се събираха и сто думи за двете седмици от завръщането му. Нора беше търпелива. Държеше се спокойно. Времето си минаваше, а те още не бяха ходили до болницата, нещо повече – не бяха разговаряли помежду си. Нора се опитваше да се държи като преди – света вода ненапита! Изпълняваше зядълженията си на домакиня и за него беше само това, не жената, на която преди петнайсет години се бе венчал с обещанието в щастливи и лоши дни да са заедно.
-Жоро е тук, ще дойдеш ли? – застанала на половин крачка от прага, тя държеше вратата полуотворена и го търсеше да срещне очите му.
-Знаеш, че имам работа.
Две седмици бе избягвал и Жоро. Започна да намразва всички. Нора и Жоро имаше защо, но детето? Не говореше и с него, караше му се за дреболии. Нора упорито го гледаше в очите:
-Само за малко – той продължи да пише под носа си, без да я погледне. За него разговорът беше приключил. Усети затварянето на вратата, приближаващите й стъпки и топлата ръка на рамото си. Хвана я със своята и я измести от себе си, сякаш се докосваше до нещо гнусно.
-Остави ме!
Но тя не го остави. Опитваше се да продължи разговора:
-Разбирам какво ти е...
-Нищо не разбираш!
-... не е ли вече време да излезеш от тази стая, да поговорим? – очите й се бяха впили в неговите, тъмносини, дълбоки, тревожни, загубили прозирността си. – Не можеш вечно да се криеш, поговори с Жоро, не като с лекар, той ти е приятел.
Долната му устна изтръпна и се наля с кръв, беше я прехапал. Пулсът зачести в изпъкналите вени по дланите. Изправи се, хвана я за китката, дръпна я към себе си и я зашлеви с опакото на ръката си. После я пусна, като я блъсна силно назад. Видя как изчезна от стаята му, оставяйки вратата отворена. Къде беше останало времето, когато стъпките й го радваха и чакаше с нетърпение проскърцването на бравата!
-Какво става с теб? – Жоро стоеше на вратата. Мъжът на бюрото срещу него приличаше на развалина. Държеше главата между ръцете си, като човек, който е изгубил всичко и иска да бъде оставен на мира – Боби! Боби!
Вдигна очите си. Непознати, чужди! В тях Жоро не видя нищо от това, което очакваше – нито следа от болка и безпомощност. Те бяха мътни, гледаха неподвижно в него, разливайки тъмната си студенина. Очи на враг, не на приятел. Отслабнал, заприличал на студена статуя, чиито черти бяха изсечени с по един силен и рязък удар – сурови, безизразни.
-Боби...
Стовари юмрука пред него и изкрещя:
-Махай се! Не искам да те видя повече! Махай се! – избута го през вратата и заключи секретната брава, сложи и райбера.
Събуди се. Зениците му опипваха тъмнината, без да различат слелите се в едно сенки. Вдиша нощта през отворения прозорец. Беше се наспал и колкото и да стискаше очи, не можа да си върне съня. Отиде в спалнята и клекна до леглото. Жена му спеше. Леглото дори не беше постлано. Тя лежеше свита, затиснала с ръка крайчеца на полусмъкнатото на земята одеало. Светлината на незагасената нощна лампа осветяваше малкото й лице. Побърза да загаси, да не би да се събуди и да го види. Тъмнината скри чертите й и очерта само линията на профила й. Приличаше на малко момиченце в тъмното, заспало в игрите си с неразвързани коси. Това неговата Нора ли е? Оправи одеалото й, погали я по косите. Обича или мрази тази жена? Наведе се да я целуне. Тя промърда в съня си и го стресна. Движението й го отрезви. Избяга в кабинета си и се престори на заспал. Сякаш някой ей-сега щеше да изтича след него и да му поиска обяснение какво е правил и защо. В главата си имаше един образ – Нора, в сърцето си - една болка – пак тя! Единствената жена в живота му от седемнайсет години насам и единственото от всички момичета, които бе пожелал завинаги. Като книга се разлисти паметта му, връщайки му нейното лице, очите й от стотиците пъти, в които го беше поглеждала. Очите й бяха като прозорци, те бяха светлото стъкло, през което винаги можеш да надникнеш в нея. Издаваха слънчевите й и студени дни.
Нощта утоли стихията в него, пречисти го от гнойта, която разпалваше яда и омразата в него. Но в покоя, който донесе, той долавяше неясното приближаването на нова тревожност. Споменът за Другата. Той дойде като внезапно проглеждане на човек, който дълго е стискал със сила очите си и най-после ги отваря право срещу силното обедно слънце. Тази фатална история беше толкова незначителна, че я беше изключил напълно от съзнанието си, подобно на всички свои механични движения, които не запомняше. Страшно е да откриеш измяната в себе си, след толкова дни, в които си намразвал всички около себе си, бягал си от тях, заради нея! И изведнъж тази гнойна пъпка да се окаже точно в теб! Видя се отстрани – хилещ се, кикотещ се шут, който сам тъпчеше любовта си, плюеше в нея, плезеше се, изпадаше ту в оглушителен смях, ту в истеричен плач – на шега ли или наистина? Винаги беше мислил, че за голямата си любов би дал и живота си, а се случи точно обратното. Отне й го. И защо? Откъде дойде всичко това? Другата беше случайна. Не я харесваше. Поддаде се по примера на колегите си, беше нещо като мода. Искаше да провери какво е друга жена ли или от страх да не се усъмнят в мъжествеността му? И сега не би могъл да си отговори. Не беше се замислял. История от преди повече от две години, която не повтори и дори съвсем напълно забрави. Сега тя се връщаше със своите страшни последствия. Когато разбра за болестта, си помисли, че едва ли ще има по-страшен ден от този, в който вижда предстоящия край, но този миг дойде по-страшен и от червивите нощи на ревност и от непрекъснатото изживяване на животински ужас от смъртта. Всъщност, ето че той самият е причина за цялата тази жлъч, която бе започнала да прекипява в него. Беше се опитвал да избяга от себе си, не от колегите, приятелите и хората по улиците. Името на големия му проблем бе Борис, не Нора, не Жоро! В следващите дни му беше още по-трудно да застане пред Нора. Гузната му съвест замести ревността в тиранията на собствената му душа. Съгласи се да започне прегледи и изследвания, ала изпълняваше всичко по разписание, като послушно дете, без да влага сърце, без да отвори душата си пред близките. Жесток към себе си, думите му оставаха сухи и резки и за другите. Самообвинението бързо премина в самосъжаление. На себе си прости бързо – прошка, която никога не би допуснал, ако причината се бе оказала в нея.
/СЛЕДВА/
© Румена Румена All rights reserved.