Полунощ отдавна минаваш. Нощта беше топла и безлунна. Плочките - мокри от летният дъжд спрял преди минути. Пешеходната зона на центъра бе пълна с пъплещи надолу и нагоре хора, влизащи и излизащи от заведенията, наредени едно до друго. Отвореше ли се някоя врата, мигом кълбо от смесени звуци се изливаше на паважа. Едни бързаха, други седяха по пейките, трети просто вървяха безцелно, наслаждавайки се на приятната вечер. Лампите, високи стълбове инкрустирани с ковано желязо и лампиони приличащи на средновековни улични фенери, хвърляха оранжево-жълти лъчи върху течащият живот под тях. А аз, както винаги, продължавах да вървя бавно сред хората, наблюдавайки ги. Опитвам се да ги разбера, а това никак не бе лесно за такъв като мен. Едни ме отминават без дори да ме погледнат, други се блъскат в тялото ми и продължават напред, сякаш нищо не се е случило. А аз продължавам да крача бавно.

На една пейка ето там, малко напред и в дясно седи мъж който отчаяно е сграбчил гърлото на почти празна стъклена бутилка – като удавник за сламка. Отпуснал тяло немощно върху облегалката и провесил една ръка до страната си. Лицето му набръчкано от тъга и болка. Раменете му превити, сякаш крепят цялото нещастие на света. А на вид млад, силен, но душата му изгаряща от тъга. Какво ли го гнети? Болката явно сдържана дълго време в затворът наречен тяло излиза на тънки, топли струйки от очите му, мокрейки бузите му и капейки по яката му. Звук не се чува, просто сълзи падащи една след друга. Подминавам го и се питам, какво ли го е докарало до това положение. Несподелена любов може би? Загуба на любим? На близък? Професионална несполука? Продължавам да вървя напред.

Не след дълго настигам влюбена двойка момче и момиче. Вървят бавно, хванати за ръце с преплетени пръсти, улисани в разговор за нещо на пръв поглед незначително. Девойката се смее на това което казва момчето, след това отвръща нещо и той долепя устни до челото ѝ, а после се усмихва широко. Подминавам ги и леко обръщам глава отново към тях. На претъпканият булевард вървят и се държат така сякаш са сами. Изглежда, че в компанията си един на друг, нищо не може да ги смути и не им трябва друго. Обръщам глава напред и продължавам да крача бавно. Още един въпрос изскача в главата ми: Как така сред толкова хора около тях, тези двамата могат да се изолират до такава степен, че за тях да не съществува нищо друго освен компанията на другият? Леко поклатих глава. Сигурно това бе нещото, което местните наричаха любов. Изхъмках на себе си. Сигурно никога нямаше да мога да разбера хората напълно. Отново вперих взор напред където вече се виждаше краят на пешеходната улица. Тогава нещо друго прикова като магнит погледът ми.

Ето там, на онзи ъгъл в ляво от мен, възрастна жена продава своите цветя на малка сгушена сергия. Млад господин с шапка с малка периферия, елегантно облекло и тънки изискани очилца кацнали на върха на орловият му нос се спира, оглеждайки пъстрите растения. Чувам го да казва с мек и плътен глас:

- Добър вечер. Какво бихте ми препоръчали за дама? Кое ще е по-подходящо гладиоли или хризантеми?

Жената мигом се озари от топлината която излъчваше гласът на младият мъж. А още повече, че се интересуваше от мнението й. Никой не се интересуваше вече какво мисли тя. Хората просто идваха, взимаха каквото намерят за добре и оставяха пари за закупените цветя тръгвайки си дори без да кажат довиждане.

- За какъв повод? – с благ глас отвърна продавачката.

- За това, че най-сетне се завръщам у дома за постоянно, след дълги години на скитане по света в опит да си намеря мястото. А то в крайна сметка се оказа че е било тук през цялото време. – отвърна мъжът.
Жената започна да пробира разни цветя и да ги събира в букет. Секунда след това попита:

- За млада или възрастна дама става въпрос?

- За възрастна. Искам да изненадам майка си.

- Ооо, но защо не започнахте с това, млади господине – усмихна се възрастната жена. След това се обърна отново към цветята и протегна ръка към една кошница и взе едно от тях. Обърна се към мъжът с шапката и му го подаде – Най-подходящото би било стрък благоуханна орхидея. Това което казва това цвете е „Ти си единствена и неповторима“.

На уличното осветление зърнах сълзи да напират в очите на младият мъж докато се изравнявах с тях и продължавах да крача напред. Той благодари на възрастната дама от сърце, поставяйки длан на гърдите си и покланяйки се леко напред, а след това с едната ръка пое стръка с малки лилави цветчета. Бе трогнат от честността и искреността на жената. Бръкна в джоба на сакото което носеше и извади портфейл за да плати на цветарката. За негово учудване обаче, тя постави топлата си трепереща, обрамчена от тънки бръчки ръка върху неговата и очите им се срещнаха.

- Моля Ви, недейте. Нека това е един подарък от мен към Вас. Рядко срещам млади и добри хора в този град, които да все още да таят любов и уважение към възрастните си родители. Трябва да има повече хора като вас. – възрастната цветарка се просълзи - Подарете това цвете на майка си, прегърнете я силно. Кажете й мила дума. Дайте пример на други, за да може повече хора да се замислят за това което обикновено пропускат в ежедневието – а именно че всеки ден трябва да даряваме по мъничко любов на тези около нас в името на един по-добър свят.

Младият мъж остана безмълвен. След това свали шапката си, целуна ръката на възрастната дама и се поклони дълбоко. Подминавайки ги вече, чух думите „Благодаря“ да се отронват от устните му тихо. Постави шапката обратно върху главата си закрачи по пътят за дома.

А аз продължавам да вървя напред в нощта. Ах, тези хора, колко са различни. Има ли един с един еднакъв? Какво ги движи в тоз живот? Може би е онова всевишно чувство, което възхваляват всички, но винаги заобикалят или бива изместено от нещо друго, а после неусетно забравено – а именно нещото, в което все още не мога да вникна и да разбера напълно – любовта. Въпроси за тях мога да задавам постоянно. Уви, трудно се намира отговор на всеки. Кой знае, може би някой ден ще успея?...

Светлината от лампите остана зад мен, глъчката от разговорите и ехото от стъпките по паважа заглъхваха с моето отдалечаване. Тъмнината ме обгърна като кадифена пелена. Повей на вятър с аромат на цветя долетя от някъде, отнасяйки със себе си спомените от нощта. А аз продължих да крача в тъмнината, поклащайки глава и усмихвайки се леко. Ах, тези хора, помислих си отново гледайки към звездите, докато тялото ми се разтваряше в тъмнината, връщайки се от там от където бях дошъл, кога ли ще ги разбера напълно?