Марк Златомиров

Плейнхилс

 Епизод 1

 Наблюдателите отвъд Мрака

    Джон Дийдс (John Deeds) напоследък обичаше да напуска последен своята банка. Това според него вдъхваше респект сред служителите му. Сравняваше го с кораб, като казваше през усмивка, че капитанът винаги напуска последен. Подчинените му не харесваха тази негова шега, защото банката се развиваше много добре и никой не би искал да я види потънала, но всеки си правеше пас и само се усмихваха в отговор.

    Зимата Плайнхилс (Plainhills) беше особен, бял и блестящ, дори през нощта. Снегът правеше всичко обемно, по-плътно. Градът изглеждаше спящ и сгушен под него. Единственият недостатък на тази красота беше студът. В този фризер дори звездите изглеждаха като блещукащи ледчета.

    Джон затегна по-плътно шала си и се насочи към своята колата. Стъпките му хрупкаха в снега, нищо друго не се чуваше, освен едва доловимото бучене на уличните лампи. Централното заключване на Toyota-та му прониза нощната тишина с пискливия си механичен звук. Мъжът побърза да влезне вътре, за да пусне климатика и да се стопли. Успокоен от топлината, въздъхна тежко и очите му се изпълниха вина. Все още виждаше онзи огън. Огън, който можеше да му коства всичко – семейството. Изгорялата къща беше без значение, имаше пари, още сега би могъл да купи още три такива. Проблемът бе, че не можеше да си купи с тях чиста съвест. Вината го изяждаше отвътре и имаше само едно нещо, което му прощаваше всичко. Той бръкна под седалката и извади малко шише с уиски. Дръпна си една здрава глътка, след което го захвърли обратно. Облиза устните си, почувства леко хапливия вкус и се пресегна втори път към алкохола. Огледа се притеснен някой да не го беше видял, но улицата си беше празна и такава си оставаше. В момента, в който погледна в огледалото за задно виждане, едната от лампите премигна и на Джон му се привидя някакъв човешки силует. Обърна се да види с очите си, обаче после се отпусна в седалката си успокоен, беше някакъв храст.

    Джон караше бавно, не искаше неприятности с полицията. Обаче не това бе основната причина, всъщност той нямаше желание да се прибира вкъщи. Имаше хубаво семейство, любяща жена и двама сина на 8 и на 5 години, но не те бяха проблемът, а той. Изпитваше неприязън към новия си дом. Голям четиристаен апартамент близо до центъра на града. Работата бе там, че едва преди месец те живееха в голяма, широка, двуетажна къща. Огънят беше променил всичко и най-вече него. Обичаше семейството си повече от себе си, но си мислеше, че докато е наблизо, те са застрашени.

    Една нощ Джон се беше върнал по-късно вкъщи леко пийнал и за да си стопли някакво ядене беше пуснал газовия котлон, който забрави да изгаси или поне така му казаха на сутринта в болницата. Това предизвикало пожар и цялата покъщнина и самата къща бяха изгорели. За щастие никой не пострада сериозно, дори Джон се беше отървал със слаби изгаряния, но оттогава той така и не си прости. Всеки път, като се огледа в огледало, виждаше огън и в очите на семейството си усещаше своето провинение.

    Времето е много коварно, когато не искаш да се случва нещо, то се приближава по-бързо, когато нямаш търпение да стане нещо възможно най-бързо, чакането ти се струва вечно. Джон хич не искаше да се прибира, но беше обещал на Лора, че ще си дойде към 23 часа.

-         Джон! – рече съпругата му Лора, когато той влезна в апартамента. Тя стоеше по пижама пред него. Той не можа да удържи на думата си. – Пак си идваш толкова късно! А днес те помолих да дойдеш по-рано. Притесняваш ме. Откакто стана инцидентът с къщата ти не си на себе си. Поговори с мен. Недей ме избягва, аз съм жена ти за бога. Ами децата?!! Мислиш ли за тях? Те от няколко седмици не са зървали твоето лице.

-         Скъпа, нека го отложим за утре този разговор. Много съм изморен. Искам да легна да се наспя.

-         Не, не мога повече така. Не се дръж така безчувствено!

-         Как така? Но аз те обичам, скъпа.

-         Това са само думи. – след като се стекоха две капки сълзи по лицето ù, тя продължи. – И аз те обичам и там е проблемът, че не мога да те гледам как се самообвиняваш и загърбваш живота си. Виж, ние сме живи, семейството ти е живо. Аз съм тук, до теб. Искам и ти да си тук до мен. Аз съм ти простила, майната ù на къщата...

-         Не, не е така! Моята безотговорност за малко да ви убие, най-близките ми хора. Само като си представя свят без вас и...

-         Но аз точно това ти казвам, че ние сме тук...

-         Моля те!... Искам да спя, утре трябва да ставам рано. – Джон сведе глава и мина покрай жена си към спалнята.

    Лора захлупи лицето си с ръце и заплака. Той седеше на леглото и чуваше през вратата как любимата му тихичко хлипа в коридора. Не можеше повече така да продължава, само болка им причиняваше. Така в главата му съзря мисъл да ги напусне, да се дистанцира от тях. Реши, че още утре ще започне да си търси някаква квартира под наем. След това се съблече, надяна набързо пижамата си и се мушна под одеялото.

    По-късно през нощта Джон се събуди, защото му се причу, че някой го извика по име. Мъжът включи нощната лампа, огледа се, видя, че жена му спеше в другия край на леглото и си помисли, че е бълнувала нещо. Разтърка си очите и погледна часовника. Часът беше 3:47. Преди да заспи, реши да отиде до тоалетната, и без това беше вече буден. Докато си плискаше лицето, Джон пак чу името си. Все едно някой го викаше, но гласът беше някак заглушен, като че ли идваше от много далеч. Обаче в нощната тишина се чуваше добре. Мъжът отвори вратата на тоалетната, но в коридора нямаше никого. Избърса си лицето с кърпа. След което изгаси лампата и затвори вратата след себе си. Постоя няколко секунди, опитвайки се да чуе пак нещо, да се убеди, че не си въобразява, но никой не го повика. Тогава се сети, че е възможно по-големият му син, Самуел, да го беше викал, защото той винаги го наричаше по име, само пред други хора му казваше татко. Джон отиде до детската стая, за да разбере защо го бе викало момчето му. Отвори леко вратата, без да пуска лампата надникна вътре. Светлината, идваща от коридора зад него бе достатъчна, за да огледа стаята. На пръв поглед всичко беше наред и двамата му сина спяха в леглата си, но... Заглеждайки се към леглото на Самуел видя, че го няма. Тогава изведнъж пак някой извика неговото име. Този път мъжът беше убеден, че идва от към стълбището. Без да мисли много се затича към входната врата и излезе отвън.

-         Сам?!! – Джон се пресегна към ключа на стълбищното осветление. – Сам тук ли си? Сам!? Сам, защо си тук? Къде си?

    Беше студено, хапливият студ  със зъбите си го пронизваше през пижамата. От устата му излизаше пара. Отиде до парапета и погледна надолу. Загледа се. Почти веднага забеляза ръка, която се хваща няколко етажа по-надолу за парапета. Джон, без да се замисля, хукна надолу. Обаче след като прескочи първите две стъпала с периферното си зрение мярна човешка фигура, слизаща отгоре, в същия момент осветлението изгасна. От стряскането мъжа не нацели следващите стълби и залитна надолу. След няколко болезнени кълбета се приземи на площадката между етажите. Опита да се надигне, но главата му беше много тежка и той припадна.

    На сутринта жена му го завари в това положение. Действията ù бяха мълниеносни, изтича обратно в апартамента и се обади на бърза помощ.

    Джон се свести в леглото си. До него седеше мъж с очила и плешиво теме, зад него с ръце на уста стоеше Лора.

-         Както казах, не му позволявайте през следващите няколко дена, да излиза навън сам,  желателно е по-малко да се движи, иначе нищо му няма, само леко сътресение, нищо сериозно. О, вече се съвзема! Добър ден, господин Дийдс.   

-         Кой сте вие? – изграчи едвам, едвам Джон.

-         Аз съм Грегъри, вашия лекар.

-         Да не би да сте доктор Хаус??

-         Забавно, но не съм. Препоръчвам ви три дена да не излизате от апартамента, защото ако ви се случи нещо, да има някой, който веднага да ни алармира. Не е ясно как ще се прояви сътресението, но ако до три дни нищо не се случи, най-вероятно ще живеете. А, да, днес е желателно да си останете в леглото, защото може да усещате световъртеж. Желая ви приятен ден. Довиждане. – лекарят излезе от апартамента, Лора го изпрати да вратата и заключи.

    След което се върна при мъжа си.

-         Какво правеше на стълбището?

-         Аз... – Джон се замисли, след като си припомни продължи – Сам! Той беше отвън, аз исках да го прибера, но... Спомням си, че имаше още някой на стълбището.

-         Скъпи, но Самуел, спеше в стаята си.

-         Не, не е. Аз проверих. Нямаше го в стаята. А и той ме викаше по име.

-         Не е така. Сам спеше при брат си, Ерик. Защото малкият бил сънувал някакъв кошмар, как черни сенки го зовали някъде.

-         Но... Аз чух как ме викаше. Ако не е бил синът ми, кой ме е викал по име?

-         Това всичко е било в съзнанието ти. Прекалено много се обвиняваш за пожара и си преследван от манията си да ни спасиш, да ни защитиш. Дори вече халюцинираш.

-         Ето, пак същия разговор! Аз знам какво се случи вчера! Пожарът няма нищо общо.

-         Защо поне веднъж не се признаеш?!! – Лора напусна стаята с намусена физиономия.

    Джон се отпусна в леглото. Усещаше все още световъртеж. Тялото му го молеше за сън, обаче мислите за среднощните събития не му даваха покой. Не е възможно всичко това да се бе случило само в главата му. Синът му, сянката, гласът, който го викаше - всичко това не му даваше покой и го държеше буден.

    Няколко часа по-късно, когато болката и замаяността поотмина, мъжът отиде до кухнята. През прозорците навлизаше дневната светлина, студена, зимна, но светлина. Часовникът на стената тихо тиктакаше. Часът бе три следобед. Отвън снегът блестеше под слънчевите лъчи. Това накара Джон да се замисли, че не е достатъчно топло в помещението. Докато нагласяше климатика, забеляза бележка на хладилника, написана от жена му.

    “Джони, излязох с децата до магазина да купя продукти. Взех твоята кола. Между другото звъняха от банката да питат за теб. Аз им обясних ситуацията и казах да ти отменят срещите за следващите три дни. П.П. Надявам се все още да спиш и тази бележка да си я махна аз, но за всеки случай я написах.”

-         Отменила си срещите ми за следващите три дена?!! Не мога да повярвам! – това го ядоса. Ако не беше работата да му отвлича мислите, сигурно би полудял. Откъсна бележката и я хвърли в коша за боклук. В този момент звъннаха на вратата.

    Джон побърза да отвори на жена си, за да ù се развика. Без да гледа в шпионката отключи и отвори, но отвън нямаше никой. Обаче в апартамента проникна студен повей, който мъжът усети с голите си крака. Имаше нещо странно в него. Някъде дълбоко в себе си мъжът почувства нещо, нещо неестествено. Стори му се, че все едно някой-нещо проникна през отворената врата. Джон побърза да затвори и съзнанието му започна да го убеждава, че си въобразява. Кое беше истината обаче? Реално ли беше звъннал някой и избяга, или... Не, нямаше нужда от такива мисли сега.

-         Какви ги мисля?!! Естествено, че някой си прави майтап с мен. Не ми се е причуло звъненето, определено го имаше. И какво да е проникнало в апартамента? Хахаха. Призрак?!! ... Ох, вече и от студения вятър започвам да се плаша. Леле! – и разтърка с палците си очите в основата на носа.

    През нощта Джон се събуди от някакъв шум в коридора. Надигна глава и се заслуша. Имаше някой там, съвсем отчетливо се чуваха тихите стъпки, раздиращи тишината на мрака. Първото, което си беше помислил, че е някое от момчетата му. Мъжът се надигна от леглото и отиде да провери синовете си. Те си спяха кротко в стаята. Джон помисли, че му се беше присънило, но в същия момент чу пак стъпки, този път идващи откъм кухнята. Изтича там, включи лампата и огледа помещението. Нямаше никого. Мъжът вдиша дълбоко и бавно издиша. Успокои сърцебиенето си. Изпи една чаша вода и се върна в спалнята при жена си. Промъкна се под одеялото, легна с гръб към Лора и затвори очи. Обаче нещо не му даваше покой. Имаше най-странното чувство, все едно го гледа някой. Без да иска си отвори очите. Погледна към ъгъла, от който уж някой го гледал и изтръпна. Там стоеше нечий силует, очертаващ се в тъмнината. В същия миг Джон включи нощната си лампата. Стаята се освети от меката светлина. В ъгъла нямаше никого. Мъжът огледа цялата стая, но никой друг освен жена му нямаше. Чуваше се нищо друго освен равномерното дишане на Лора. Какво по дяволите ставаше? Джон разтърка слепоочията си. Вече го гонеше параноя, определено.

-         Джон вземи се в ръце. – прошепна сам на себе си.

    Легна и изгаси лампата. В момента, в който светлината утихна и мракът се завърна, се появи отново силуетът. Джон изкрещя и включи пак лампата.

-         Какво?! Какво стана?!! – изплашено говореше сънената Лора.

-         Там, там! – мъжа сочеше с пръст ъгъла на стаята.

-         Какво?!! – тя се приповдигна, за да огледа мястото, но там нямаше нищо. – Какво видя?

-         Там имаше човек! – с треперещ глас отговори съпругът ù.

-         Всичко е било сън. Сънувал си кошмар. Там няма никого... И, моля те, бъди по-тих, ще събудиш децата.

    Тя си легна и понечи да изгаси лампата, но той я спря. Джон се страхуваше от тъмното като малко момче. Искаше светлината да го пази през остатъка от нощта. На Лора ù беше вече втръснало от налудничавите изпълнения на мъжа си, пък и ù се спеше, затова просто поклати глава и се зави.

     Джон лежа буден известно време, но съня постепенно надделяваше над него. Мъжът се обърна към съпругата си. Лицето ù бе така красиво и спокойно, той я погали нежно по бузата. Тя не го усети. След което очите му се затвориха и той се пренесе в света на сънищата.

-         Джон. ... Джон. ... Джон! – три различни гласа го повикаха по име, но звучеше като един. Чуваше се като шепот, идващ от много далеч, но в същото време и кристално ясно. Единият беше женски, най-звучният, и два мъжки. – Ние те виждаме... виждаме... виждаме! Наблюдаваме те... наблюдаваме... наблюдаваме!

    Мъжът отвори очите си. С цялото си тяло усещаше някой или нещо зад гърба си, което стоеше до леглото и се взираше в гърба му. Джон се опита да се обърне да види с очите си, но от страх цялото тяло му се беше сковало. Не можеше да мръдне нито крак, нито ръка. Поиска да извика от безпомощност, но не можеше да изрече нито дума, колко и отчаяно да искаше.

    Джон рязко се изправи, отърсквайки се от зловещия сън. По гърба му се стичаше студена пот, а в гърдите въздухът го пареше.

    През деня се озърташе на всеки по-малък шум. Гледаше изплашено и почти не излизаше от спалнята. Часове наред не ставаше от компютъра опитвайки се да намери някаква информация за странните видения в интернет. Лора на няколко пъти му носеше кафе, по негова молба. Откакто се бе събудил през нощта, не беше мигнал. Напитката го държеше буден.

    Световната мрежа имаше каква ли не информация, но точно такива същества не описваше. Подобни много - призраци; полтъргайстове; сенчести помощници – командвани от някого; демони; извънземни; магии; и т.н. Джон търсеше отговор, но не намираше. Възможно ли това да бе събирателен образ, нещо по малко от няколко неща, или по много? От наличната информация нямаше това, което го интересуваше, затова той започна да задава въпроси. Създаде своя тема в няколко форума. Описа всичко, което му се беше случило и зачака някой по-просветен да сподели своето мнение.

    След половин ден започнаха да се появяват първите отговори. Имаше доста спам или глупави отговори, но имаше и няколко стойностни. Някои по-умни хора го съветваха да преговаря с непознатите същества. Тъй като те комуникираха с Джон само през съня, то най-вероятно бе пак там да встъпи в контакт с тях. Тази идея го плашеше, но май нямаше друг избор, освен съвсем да изперка.

    Вечерта дойде неусетно, а нощта още по-бързо. След като жена му изгаси нощната лампа Джон се почувства сам сред мрака. Малко да се затворят очите и веднага се отваряха широко след поредната вълна страх. Напрягаше слуха си, опитваше се да чуе тъмнината, движението на въздуха или това, което преминава през него. Сънят дойде бавно и мъчително.

    Беше убийствено тихо. Джон стоеше срещу някаква стена. Изглеждаше му позната. Обърна се и застина на място. Намираше се в спалнята си и гледаше как спи с жена си в леглото. Как така? Сън ли бе това или някакъв трик? Отговорът се изясни много бързо. Вратата се отвори и вътре влезна жена. Всъщност не беше ясно, защото беше просто тъмен силует с очертания на човешка форма, но на Джон му се струваше, че беше от женски пол.

-         Джон... Джон... Джон... – освен женския присъстваха и два мъжки гласа. – Ние те наблюдавахме... наблюдавахме... наблюдавахме... Искаме да дойдеш с нас... с нас... с нас...

-         Какво?!! Къде?!! Какво сте вие?!!

-         Ние сме Ул, наблюдателите... наблюдателите... наблюдателите... Ела с нас отвъд вашия мрак... отвъд вашия мрак... отвъд вашия мрак... Ти си интересен човек, Джон... Джон... Джон... Трябваш ни... трябваш ни... трябваш ни...

    Като чу името си го жегнаха спомените от вечерта, когато си мислеше, че момчето му бе избягало. Били са Те.

-         Защо аз? Какво искате от мен?!! Оставете ме на мира!!!

-         Любопитни са ни твоите емоции... емоции... емоции... Ти си видял Ул... видял Ул... видял Ул... Това не се случва... случва... случва...

-         А ако откажа да дойда!

-         Ще останем, докато не разберем... разберем... разберем... Как човек Джон е видял... видял... видял...

-         Какво съм видял?

-         Ул... Ул... Ул...

-         А ако се съглася какво ще стане?

-         Твоето тяло не ни трябва... не ни трябва... не ни трябва... Трябваш ни ти... ти... ти... – силуета го посочи с пръст. – Твоето тяло ще умре... умре... умре...

-         Не, не съм съгласен да умирам.

-         Ти ще живееш, но не както досега... досега... досега... Не се притеснявай, няма да има болка... болка... болка... Другите човеци ще си помислят, че си получил инфаркт... инфаркт... инфаркт...

-         Не искам! – Джон почувства смъртта в гърдите си. Всичко в него пропищя, не искаше да умира. Обзе го безумно желание за живот. – Оставете ме на мира! Няма да отида с вас никъде!

-         Добре, ние ще чакаме още... чакаме още... чакаме още...

    След което черната фигура се сля с мрака в коридора, разтваряйки се в него. Джон въздъхна с облекчение. Понечи да затвори вратата, но забеляза по-малкия си син да стои отвън гледайки към него.

    Мъжът отвори очи и рязко се надигна. Беше в леглото си, а най-важното - в тялото си. Прекара с дясната си ръка по лицето и издиша малко по-шумно. Било е сън! Ами Ерик и той ли беше... Джон отиде набързо в стаята на децата, за да се убеди, че са добре и най-вече по-малкият му син. Момчето спеше в леглото си като ангелче.

    На сутринта всичко беше наред, Джон, имаше прекрасно настроение. Правеше препечени филийки с яйца за закуска. Цялото семейство се беше събрало около масата. Още в пижами и сънени, те бяха привлечени от приятния аромат на филийките. Джон с бодра усмивка сипваше горещо какао на всички. Когато Ерик си поднесе чашата, погледна баща си и зададе съдбоносен въпрос:

-         Тате, а какви са тези шепоти, с които си говореше? – невинно изрече думите момчето.

    За миг лицето на Джон потъмня, но бързо надяна маска, искрената усмивка вече я нямаше.

-         Видял ли си нещо, момчето ми?

-         Не, само чух, че си говориш със странните гласове.

-         Чувал ли си ги преди?

-         Да, още като живяхме вкъщи. Кога ще се приберем у дома пак?

-         Джон, какви са тези работи? – намеси се Лора.

-         А не, не се притеснявай. Нищо не е. Просто сън. Нали така, Ерик?! – замълча за миг. – Татко има изненада за вас днес. Ще ходим във „Водния Свят на капитан Кук”.

-         Супер, ще ходим на басейн! – в един глас извикаха и двете момчета.

-         Скъпи, може ли за малко. – двамата отидоха настрани. – Още не може да ходиш никъде. Какво правиш?

-         Спокойно! Ти ще ги заведеш.

-         Не, не мога! Аз имам друг ангажимент. С Мариела се бяхме разбрали да ходим на фризьор.

-         Да отида да кажа на децата защо Мама не може да ги заведе в закрития воден комплекс. Те ще те разберат.

-         Джон, ти създаде тази ситуация, ти я оправи.

-         Аз с удоволствие бих ги завел, но ти каза че още не ми е позволено да ходя никъде. Моля те, отложи си срещата, не разочаровай децата. Гледай как се радват.

-         Това беше много подло от твоя страна. – съскаше през зъби Лора. – Да не си посмял да извъртиш пак такъв номер, защото...

-         Благодаря ти, скъпа!

    След тежка въздишка жената си сложи усмивка на лицето и отиде при децата.

-         Е, хайде момчета, бягайте да се обличате. – след като малките радостно избягаха в стаята си Лора посочи с пръст съпруга си. – С теб ще се разправям после!

    Джон одобрително кимна с глава.

-         Приятно прекарване и да не се намокрите. Шегувам се! – с тези думи той затвори входната врата. – Никога няма да ги получите! – последното го каза на Ул. 

    Трябваше да направи нещо, но какво би могъл да стори?! Мисълта, че тези твари са били около него и семейството му още в къщата, го побъркваше. Той се свлече на пода до вратата. Очите му потъмняваха от страх, а единственото, което блестеше в тях, бе ярост и гняв. Нещо в него се пречупи и животът за него стана лесен, само с една цел – да убие сенките. Джон преди време си беше купил пистолет, така, за всеки случай, е - този случай дойде.

    Джон обикаляше из апартамента с оръжието в ръка и викаше, крещеше Ул да се появят. Осъзнаваше безполезността на думите си, но не знаеше какво друго да направи. Чувстваше се като ранено животно, на което нищо не му остава, освен да чака последния удар на ловеца. Още един вик и ще се появят, само това се въртеше в главата му. Обаче те не идваха. Мъжът допря жилещия студен метал на пистолета до челото си и го погали с оръжието. То му даваше така необходимата лъжа за надмощие.

    След няколко часа енергията на Джон свърши. Остана само чакането. Без да знае какво да прави друго, той седна пред компютъра. Възможно някой би го посъветвал какво да предприеме. Разгледа старите си форуми, отвори няколко нови теми и зачака. Неочаквано бързо започнаха да се появяват мнения и изказвания. За съжаление нямаше особено полезна информация. Обаче имаше един човек, който явно следеше всяка тема, свързана с тези Ул същества, които Джон създаде. Представяше се под името SMcK и даваше интересни мнения, но изведнъж последните му няколко изказвания станаха по-груби.

    SMcK 14:36: Започвам да си мисля, че ти си просто шизофреник. Първоначално вярвах, че казваш истината, но сега си мисля, че си измисляш, за да получиш малко внимание.

    JDee 14:38: Моля?!! Казваш ми, че съм луд! Аз се боря за живота си, не знам какво да правя, как да спася себе си и семейството си, а ти ме наричаш шизофреник. Що не си гледаш своята работата! И без това ми остава малко време, така че просто недей да пишеш глупости, за да не ми губиш последните часове.

    SMcK 14:50: Много насериозно възприемаш всичко. Успокой се малко. На 100 процента съм убеден, че твоите така наречени Ул нищо няма да ти направят. Потърси помощ от белите халати.

    JDee 15:04: Ти си търси помощ от белите халати! На мен, като гледам, няма кой да ми помогне. Сам ще си помогна. Ще ги избия всичките. Нека само да се покажат и ще ги застрелям.

    SMcK 15:07: Успокой се, не е нужно да стреляш никого. Ами ако застреляш някой невинен, без да искаш?!! Не прави глупости. Аз ти вярвам, че те съществуват.

    Джон не прочете последното съобщение на своя събеседник, защото чу някой да го вика. Обърна се назад и подготви пистолета си за стрелба. Звънна звънецът на входната врата. Мъжът бавно и тихо отиде да погледне през шпионката. Отвън в коридора стоеше семейството му.

-         Джон?!! – рече жена му и натисна звънеца пак.

-         Джон... Джон...

-         Деца стига сте повтаряли всяка моя дума!

-         Моя дума... Моя дума...

-         Стига, изнервящо е!

-         Стига, изнервящо е... Стига, Изнервящо е...

-         Офф. Джон, отвори вече!

    Мъжът преглътна тежко. Отново този женски глас с два други. Сега се преструват на семейството му. Отидоха твърде далеч!

-         Разкарайте се, изроди, оставете ме намира! – извика Джон.

    Жена му и момчетата не очакваха такава реакция.

-         Джон, това сме ние! – изплашено рече Лора.

-         Тате, Тате, моля те пусни ни!

-         Махнете се от главата ми, гадни сенки. Не смейте да приемате облика на семейството ми.

-         Скъпи, но ние сме твоето семейство. Скъпи?!!

-         Махнете сеееее! – извика Джон и стреля веднъж в тавана.

    Лора се стресна и прегърна момчетата си. След което хвана децата за ръце и заедно избягаха надолу по стълбите. На лицето на Джон засия триумфална усмивка.

    След малкия инцидент Джон се върна обратно при лаптопа си. Разгледа отново форума и забеляза непрочетеното съобщение.

    SMcK 15:07: Успокой се не е нужно да стреляш никого. Ами ако застреляш някой невинен, без да искаш?!! Не прави глупости. Аз ти вярвам, че те съществуват.

-         Тоя за какъв ме има?!! Аз не съм психар. Не съм! Не, не съм!

    JDee 15:24: Аз ще ти докажа, че съществуват! Ще ми повярваш! Всички ще ми повярват! Преди малко се престориха на семейството ми, искаха да ги пусна вътре в апартамента, но аз ги изчислих. Сега като се опитат пак да ме докопат, аз ще ги заснема на камерата на лаптопа. Филмчето ще го кача тук, така че всички вие да ми повярвате.

    В продължение на няколко часа Джон тичаше из апартамента с лаптоп в едната си ръка и с пистолет в другата. Отвън вече се беше стъмнило. Голите дървета размахваха тъжно клоните си под силата на вятъра, който бучеше безмилостно. Плейнхилс потъваше в мрачен сън с далечна надежда, че ще се събуди в един по-топъл ден. Отгоре луната надничаше иззад бягащите облачета, наблюдавайки безпристрастно. Хората се сгушваха в шубите си, опитвайки да запазят и малката топлинка, която им е останала, но напразно, вятърът отнемаше всичко. Джон, изморен от дебненето на сенки, наблюдаваше края на поредния работен ден и как жителите на града с нетърпение бързат да се приберат вкъщи при семейството си. В този момент той се сети за своето.

-         Защо се бавят толкова? Ще се обадя на Лора. – Джон отиде до спалнята да си вземе мобилния и набра жена си. – Ало? Ало! Лора, къде сте? Какво става? Защо още не сте се прибрали?

-         Джон!... Джон!... Джон!... Ние сме тук!... Тук!... Тук!... – думите на Ул се забиваха като игли в тялото на мъжа.

-         Къде е жена ми?!! Гадове! Ще ви убия! Какво сте направили с жена ми?!

-         Ела с нас, остави зад себе си този свят... този свят... този свят... Всичките ти чувства ще бъдат излишни... излишни... излишни...

-         Къде сте?! Искам лично да ви кажа какво смятам да направя.

-         В твоето място, в което преживяваш... преживяваш... преживяваш...

    Джон хвърли телефона на земята след като чу как го викат по име не само по мобилния. Мъжа хвана с дясната си ръка пистолета, а с лявата взе лаптопа. От спалнята тръгна към хола, откъдето му се струваше, че го викат. С бавни, внимателни крачки вървеше напред, записвайки всичко пред себе си на харддиска. Включи лампата в коридора, но тя не осветяваше нищо. Единствено от спалнята идваше малко светлина. Джон погледна нагоре към лампата, която светеше, но не осветяваше нищо, освен себе си. След като си свали погледа, пред него стояха три тъмни силуета. Без да мисли започна да стреля отстъпвайки назад. Препъна се в нещо и залитна. Изтърва лаптопа на земята, а сам, преди да падне, си удари главата в стената. След няколко минути мъжът дойде на себе си и първото, което видя бе протегнатата ръка на средния тъмен силует.

-         Ела с нас... с нас... с нас... Безполезно е да използваш оръжието си... оръжието си... оръжието си...

-         Махнете се!!! – Джон изстреля последните куршуми в тях, но нищо не стана. – Но как така?!!

-         Ние не сме от този свят... този свят... този свят... Ела, ние ще те заведем там... там... там... откъдето сме... сме... сме...

-         Не искам! Не искам! Не искам!

-         Добре... Добре... Добре... Тогава ще трябва да вземем Ерик... Ерик... Ерик... Той споделя твоите възможности... възможности... възможности...

-         Не! Недейте! Оставете го!

-         Означава ли това, че ще дойдеш с нас?... дойдеш с нас?... дойдеш с нас?...

-         Да! – мъжа преглътна тежко. – Да! Ще дойда!

    Джон се приповдигна малко и хвана протегнатата ръка на Ул.

-         Отворете! Полиция! – извика мъжки глас отвън. – Отворете веднага!

    Пред апартамента на семейство Дийдс стояха двама полицаи и притеснени съседи.

-         Сигурни ли сте, че точно от този апартамент сте чули изстрели?

-         Да, да разбира се!

-         Отворете! Полиция!

    Обаче никой не отваряше.

    На следващия ден Лора Дийдс беше извикана в полицейския участък.

-         Добър ден! Да се представя, аз съм детектив Макнайт (McKnight) отдел убийства.

-         Защо съм тук, детектив Макнайт? – рече Лора вглеждайки се в сините очи на мъжа пред нея.

-         Моля, викайте ми Стивън. Ами, разбирате ли, от ваши съседи получихме оплакване за изстрели във вашия апартамент. След като пристигнаха нашите хора на мястото, никой не им отвори. Така че с ваше позволение сега ще отидем, за да ни отключите.

    Лора със страх завъртя резервния ключ. Вратата се отвори и в тъмния апартамент се вля светлината, който жадно я попиваше.

-         Отдръпнете се, госпожо Дийдс! – рече детективът и я избута с ръка. – Оттук ще поемем ние.

    Макнайт извади пистолета си и влезна вътре. Двама полицаи го последваха. Лора остана отвън да чака пребледняла от ужас. След около минута детективът се провикна.

-         Чисто е! Няма никого!

    Лора влетя в апартамента.

-         Джон?!! Джон! Джон?!!

-         Госпожо Дийдс, моля ви, останете отвън, докато не ви повикаме.

-         Къде е? КЪДЕ Е?

-         Няма го тук.

-         Но той не е излизал! Вижте, обувките и дрехите са му тук!

-         Успокойте се, ние ще изясним всичко. Изчакайте отвън.

-         Няма го. Няма го! Нима наистина сенките са го взели?!!

-         Моля? Какво казахте? – Лора не отговори на въпроса на Стивън. – Как казахте, че се казвал съпруга ви?

-         Джон.

-         Джон. Хм. Джон Дийдс. Нима е съвпадение: Джон Дийдс и JDee?

-         Детектив. Намерихме пистолета. – каза някой от полицаите. – Има и дупки по стената от куршуми.

-         Идвам. Нищо не пипайте!

    Стивън огледа стената, лежащия наблизо пистолет и проснатия на пода лаптоп.

-         Добре, вземете пистолета и лаптопа като улики. Ще ги изучим в участъка. – Стивън отметна черната си коса назад. – Госпожо Дийдс, обещавам, че ще намерим съпруга ви. Хайде, момчета, да тръгваме!

    По-късно през деня Стивън взе да прегледа лаптопа на Джон Дийдс. Предположението му се оказа вярно. Джон Дийдс наистина бе JDee. Форумът, в който беше писал, още стоеше отворен, но минимизиран. Обаче на десктопа имаше видео файл, който сигурно бе същият, който JDee искаше да качи в интернет. Стивън го отвори. Не се виждаше много, беше всичко тъмно. Имаше съвсем малко светлина, идваща отзад. Малко по-натам детективът видя как Джон стреля във въздуха пред него. След което падна на пода и си удари главата. Премотавайки три минути напред, Стивън забеляза, че Джон се съвзема и щом дойде на себе си започна пак да стреля. От искрата на последния изстрел на Макнайт му се стори, че видя нещо. Върна назад и спря кадъра. Вгледа се и отскочи назад. Той забеляза протегна тъмна ръка към Джон, а след като проследи ръката, видя и останалата част от тялото на силуета или по-точно на Ул. Стивън се допря до стената и с ръце си запуши устата, като че ли искаше да вика. В този момент лампата в кабинета му започна да премигва...