Мъжът седеше неподвижно на седалката. Гледаше с втренчен поглед в една въображаема точка пред себе си и се опитваше да си събере мислите. В кабината на военния изтребител се поддържаше стандартната за полета температура от осемнадесет градуса, но той усещаше ледените капки пот, които се стичаха се по гърба му и предизвикваха неприятен гъдел. Човекът искаше да ги махне от себе си, за да спре това дразнещо сетивата му усещане, но за съжаление ръцете му бяха приковани към седалката със специални магнитни заключалки. Също такива заключалки държаха здраво и краката му към пода.
Странно и непостоянно нещо е съдбата, мислеше си мъжът. До скоро уважаван историк в университета на Лакшми, една от проспериращите планети в системата RZ - 19, автор на многобройни научни трудове и популярни книги, посветени на някои от загадките на миналото на човешката цивилизация, сега Еркюл Усурски летеше, окован като животно, към наказателната колония на планетата Хатор, където затваряха особено опасни престъпници, изметта на обществото.
Всичко започна заради силния му интерес към тайните на отминалите столетия. В последно време проучваше една обвита в тайнственост древна битка, разиграла се преди десет века между две от тогавашните супер сили на Земята. По онова време тя е била единствената обитавана планета и хората тъкмо са били започнали с първите си опити да завладеят безкрайната Вселена.
Тогава Китай, една от тогавашните могъщи държави, навлиза с огромна армия на територията на своя съсед - Съветския съюз, друга супер сила. Армиите на двете страни се срещат на река Усури, в дивата тайга. И тогава се случва нещо необяснимо - китайската армия изчезва, изпарява се във въздуха, като на мястото, където е била разположена и готова за нападение, остават само стопени скали.
Какво се бе случило тогава? Как примитивните хора от двадесети век, с техните несъвършени оръжия са го направили? Или пък е имало нещо друго, някаква външна намеса?
Еркюл Усурски искаше да намери отговорите на всички тези въпроси. Интересът му бе професионален, но и донякъде малко личен, заради сходството между фамилията му и името на реката, край която се е разиграла битката.
Затова замина за Земята, превърнала се през последното хилядолетие в огромен мегаполис, столица на Междузвездната конфедерация.
Там започнаха неприятностите му, довели до сегашното му положение.
Спомни си процесът, където надменен съдия го призна за виновен в шпионаж и предателство към Земята и го осъди на десет години в затворническата колония на Хатор. Това реално си бе доживотна присъда, защото никой не издържаше толкова време при нечувано жестоките и нечовешки условия в колонията.
Престъплението му беше, че отказа да смени ежедневните си дрехи със скучните, еднакви и безлични костюми, с които бяха задължени да ходят всички на Земята, съгласно правителствените разпоредби, защото били удобни и безопасни.
Изобщо родната планета на човешкия род се беше превърнала в едно подтискащо и скучно място, където, в името на по-добър живот, хората загубиха своята индивидуалност. Цялата Земя му напомняше на огромен мравуняк, населен с еднакви, послушни мравчици, без свое мнение, изпълняващи стриктно задълженията си.
Затворникът потръпна при мисълта да се превърне в едно от тези безлични, лишени от собствена воля човешки същества и откъсна поглед от точката на тавана на изтребителя, която съзерцаваше. Погледна напред и се усмихна.
Корабът се управляваше от привлекателната лейтенант Хелън Маранзини. Знаеше как се казва, защото името й беше изписано на опънатата по тялото й униформа. Иначе всичките му опити да я заговори, се разбиваха в стена от ледено мълчание.
- Кога ще пристигнем в ада? - направи още един опит да завърже разговор с красивата си, но неприветлива спътница.
- Забранено е да разговарям със затворниците. Параграф 736 от Военния устав - за пръв път чу гласа й. Въпреки студения и презрителен тон, звучеше приятно.
- Май току-що го нарушихте, лейтенант Маранзини.
Този път не получи отговор. Лейтенантът сръчно работеше с бутоните по контролния панел на изтребителя и се подготвяше за поредния скок през хиперпространството. Пръстите й умело танцуваха по клавиатурата на бордовия компютър, докато задаваха параметрите на скока.
Изтребителят започна да увеличава скоростта си. Далечните звезди прелитаха край илюминатора, сякаш бяха на една ръка разстояние. В това имаше някакво магическо очарование, което караше затворника да не откъсва поглед от тях, въпреки ускорението, притискащо го назад към облегалката, което го караше да се чувства като премазана жаба.
Движен от мощните си фотонни двигатели, корабът достигна максималната скорост само за минута.
Внезапно всичко притъмня и корабът попадна в пълен, абсолютен мрак, който ги обгръщаше като тежко, черно наметало. Хората и машините се разпаднаха на безброй протони, електрони и неутрони, които прелетяха през хиперпространството, подредиха се в атоми, после в молекули, докато отново заеха предишното си състояние на предмети и живи същества. Всичко продължи една милисекунда, поне толкова отчете хронометърът на борда.
Звездите отново затанцуваха пред илюминатора, но гледката вече не беше същата. Виждаха се други съзвездия, други звезди. Танцът беше същия, но танцьорите се смениха.
Но, освен далечните звезди, край кораба прелитаха и огромни скали, по-скоро малки астероиди. Бяха съвсем наблизо до тях, в космически мащаби, разбира се. Скоро мощен удар съвсем смали космическите мащаби до съвсем реален сблъсък. Изтребителят се движеше през някакво астероидно поле, което се появи незнайно от къде.
Нещо не беше наред!
По красивото лице на лейтенант Маранзини премина сянка на безпокойство, което след удара се смени с момент на уплаха, но професионализмът й скоро надделя. Погледна уредите, показващи зададените за скока координати, но там не би трябвало да има никакъв астероиден поток.
- Какво става, по дяволите? - промърмори Хелън. - Откъде се взеха тези астероиди? Според картата тук трябва да е празно и пусто като стар кладенец.
- Или празно като съзнанието ми в момента - обади се Еркюл, въпреки изричната забрана за разговори. - Какво става, лейтенант, къде сме?
- Затваряй си устата! - просъска пилотът. - Казах ти, че Устава забранява разговори със затворниците.
- Стига, лейтенант. Забрави за момент проклетия Устав. По всичко личи, че обстоятелствата са необикновени.
- Точно така, необикновени са и имам по-важна работа от това да си бъбря с отрепка като теб - в гласа й звучеше презрение.
- Вярно, че никога не съм бил за пример, но чак пък отрепка. Някога, не много отдавна, имах доста прилична репутация на уважаван член на обществото.
- Все ми е едно какъв си бил преди. Сега си осъден престъпник и моята работа е да те закарам до наказателната колония на Хатор и колкото по-бързо те предам на управата на колонията, толкова по-бързо ще се прибера у дома. Но нещо ми пречи да си свърша работата по график, така че не ми губи времето с празни приказки.
Хелън отново се зае с уредите на контролния панел, но те сякаш бяха полудели. Сега сочеха координати в отдалечен край на Галактиката, намиращ се встрани от използваните маршрути и отвъд границите на Конфедерацията.
Пилотът опита да промени курса на кораба, но напразно. Много по-огромна сила от мощните двигатели продължаваше да ги тегли напред, сякаш някой друг с дистанционно управляваше изтребителя.
Инстинктивно Еркюл вдигна ръка, за да изтрие стичащата се по челото му пот. Махна капките и върна ръката си на мястото й и едва тогава осъзна, че магнитните закопчалки са се отворили сами. Стана от седалката си и с две крачки застана до пилота. Седна на мястото до нея и се загледа в тренираните й движения, с които боравеше с апаратурата и напразно се опитваше да отклони кораба от курса му.
- Какво правиш тук? Върни се веднага на мястото си! Уставът...
- Майната му на устава! - прекъсна я Еркюл. - И двамата разбираме, че става нещо необичайно. Забрави, че аз съм затворник, а ти си моят военен конвой. Сега сме двама души, попаднали незнайно къде и незнайно как, и трябва заедно да се измъкнем от тази ситуация. Когато всичко свърши, ме окови отново.
Хелън се отказа от спора. И без това нямаше смисъл, пък и знаеше, че той е прав. Скоро разбра, че няма и смисъл да продължава с опитите си да се бори със силата, теглеща ги неуморимо напред. Това беше един от онези моменти в живота, когато не можеха да направят нищо, освен да се оставят на течението. В случая изразът отразяваше ситуацията буквално. Сякаш някакво могъщо космическо течение носеше кораба към загадъчната му цел. То увличаше не само него, но и астероидите, удрящи се понякога в корпуса, както и космически прах, и потоци от елементарни частици. Всичко, попаднало в обсега на тази тайнствена сила, биваше привлечено от нея като от огромен звезден магнит.
Хелън отново погледна уредите и възкликна удивено. Всички бяха като полудели. По плазмените им дисплеи се гонеха безсмислени цифри. Мониторите ту светваха ярко, ту потъваха в тъмнина.
Бордовият компютър, който управляваше всички системи на кораба, излезе от строя. Екраните на контролния пулт премигнаха за последно и изгаснаха напълно. Лишени от командите на компютъра, мощните двигатели също спряха и сега нищо не можеше да попречи на течението, влачещо ги незнайно къде. Корабът се превърна в парче метал, натъпкано с безполезни вече уреди, носещо се в космическата пустош, движимо от непреодолимата и тайнствена сила към неизвестността.
Тъй като не можеше вече да разчита на компютъра, Хелън извади звездните лоции, които се пазеха за такива екстремни случаи. За пръв път, откакто управляваше изтребители, й се наложи да отвори книгите. Зае се да изучава информацията в тях, с надежда да открие причината за сполетялата ги беда. Разтвори страниците на квадранта, където, съгласно координатите, посочени от компютъра, преди да блокира, излязоха от хиперпространството. Веднага всичко си дойде на мястото. Разбра защо това място се намира встрани от всички маршрути на Галактиката. Намираха се в близост до звезда, достигнала до фаза на колапс и превърнала се в черна дупка. Огромната, чудовищна гравитация на колапсиращата звезда изкривяваше не само пространството, но и хиперпространството. Ето се обърка скока и корабът попадна на това място, и сега гравитационното поле на черната дупка ги привличаше неудържимо към нищото.
- Какво става, лейтенант? - обади се Еркюл. - Къде сме?
- На път към неизвестността, уловени и привлечени от гравитационното поле на черна дупка.
- Сега какво ще правим?
- Нищо! Гравитацията унищожи всички системи на кораба и сега сме оставени на милостта на съдбата.
- Значи, докато чакаме съдбата си, не ни остава нищо друго, освен да се опознаем - усмихна се Еркюл. - Ще се радвам, ако, поне засега, спрете да гледате на мен като на затворник № 3656789001.
- След като заедно ще скачаме в нищото, защо не! - топла усмивка озари лицето на Хелън и смени предишното безизразно, делово и леко презрително изражение. - Аз съм лейтенант Хелан Маранзини, но може да ме наричаш само Хелън, но това ще е само докато успеем да се измъкнем - побърза да добави тя.
- Аз съм Еркюл Усорски. Само нося името на древногръцкия герой, но не съм такъв. До скоро бях професор по история и писател. Но от столетия всички мъже в рода ми носят това име. Май така се е казвал основателя на рода.
Сега Хелън разбра защо този затворник й се струваше толкова познат. Като първокурсник във Военната академия веднъж той беше замествал един от преподавателите и тя присъства на негова лекция по история. Беше чела и някои от книгите му.
- Какво стана с теб, че попадна тук? - поинтересува се тя.
- Не поисках да се превърна в една от милиардите мравки, населяващи Земята и се опитах да запазя собствената си индивидуалност. Оказа се, че на Земята това е опасно престъпление. Не те съветвам да ходиш там. Гадно място е!
- Аз съм родена на Земята - сопна се Хелън. - И смятам че е страхотно място.
- Била е такова някога. Сега се е превърнала в мравуняк, в който всички са еднакви. Еднакви дрехи, еднакви мисли. Всяко действие е уредено и подчинено на някакво правило. Сигурно са им измислили и норми кога и как да оправят жените си.
- Но правилата са нещо хубаво. Създават ред и пречат да настане анархия в обществото.
- Сигурно, но когато са с мярка и не се прекалява. Защо, например, всички трябва да носят задължително тъпите и еднакви костюми?
- Защото са безопасни и предпазват хората от вредните слънчеви лъчи, които могат да минат през атмосферата и е възможно да причинят болести.
- И каква е вероятността това да се случи? Едно на хиляда, едно на милион, колко? Някога хората са се разхождали голи по прекрасните плажове и никой не се е оплаквал. Може пък да искам да изгоря на слънцето, нали? Това си е моя работа и не преча на никой.
- Може би имаш право, донякъде, не знам. Аз съм израснала на Земята, после постъпих в Академията, а там уставът и правилата са строги. Така че съм свикнала.
Еркюл огледа изпитателно стегнатото й в униформата, привлекателно тяло.
- Хелън, като стана дума за дрехи, знаеш ли, че тази униформа изглеждаш много секси - лека руменина изби по бузите й, стана й приятно от думите му. - Имаш ли си някой, приятел или съпруг?
- Имам годеник, а ти имаш ли си някоя?
- Не, съвсем сам съм.
- И защо така?
- Знам ли! Просто така се случи, пък и така ми харесва, свикнах със самотата, а може би още чакам подходящата жена. Красива, умна, мила и с характер. Като теб - допълни Еркюл.
- Като мен ли? - учуди се Хелън.
- Да, скъпа! Ти си прекрасна. Жалко, че те срещнах при такива обстоятелства.
- Та ти дори не ме познаваш. И аз имам своите недостатъци.
- Вероятно ги имаш, като всеки жив човек. Но, ако имах възможност, бих искал да опозная и недостатъците ти.
Хелън се усмихна чаровно. Този мъж я привличаше определено. Сети се за годеника си. Той беше добър човек, който искрено я обичаше. Посвещаваше й лирични и нежни стихове, които я трогваха и достигаха до най-съкровените кътчета на душата й. Харесваше и приказките, които измисляше и й разказваше вечер. Разказите бяха красиви, романтични, но и тъжни, но ги разказваше толкова хубаво и в същото време бяха някак си абстрактни, изпълнени с философски размисли. С тях той изразяваше своите мечти, стремежи и размисли, които бяха сходни с нейните. Може би това я привлече някога към него.
Неволно ги сравни с книгите на сегашния си спътник. Той описваше събитията съвсем различно от годеника й. Стилът му беше стегнат и точен, пишеше с ясни, кратки и разбираеми изрази, без да се отклонява излишно от темата в празни размишления.
Двамата мъже бяха толкова различни. Годеникът й беше една изключително романтична натура и двамата с него имаха силна духовна връзка. Еркюл също се докосваше до душата й, но в същото време разпалваше и страстта в тялото й. Слушаше топлия му глас, докато разказваше за себе си. Казваше й и колко е хубава, и умна, и колко съжалява, че не бе я срещнал по-рано.
Предполагаше, че говори тези красиви думи и на други жени, но въпреки това й харесваше. Привличаше я как се усмихва леко иронично, докато я събличаше с поглед. Чувстваше, че под арогантното му поведение се крие една чувствителна душа, която той се стараеше да прикрие. Мечтаеше да танцува с него бавно под звездите, а после той да свали униформата й и да покрие с целувки голото й тяло...
- Какво ще стане с нас сега? - въпросът му я извади от приятния унес, в който изпадна, докато слушаше думите му.
- Нищо няма да се получи, за съжаление! Ако се измъкнем, ти отиваш на планетата Хатор, а аз се връщам у дома, при годеника си и повече няма да се видим.
- Скъпа, питах те какво ще стане като пропаднем в черната дупка, а за другото кой знае, може и да излезе нещо.
- Нямам никаква представа. Никой не го е правил досега или поне никой не се върнал, за да разкаже. Има различни теории, които някога учих в Академията в курса по астрофизика. Най-вероятно ще бъдем смазани от сингулярността, ако преди това не ни разкъса приливния ефект. А може и да извадим късмет и след като преминем през хоризонта на събитията, да не попаднем в сингурярността, а през прохода на Айнщайн-Розен може да бъдем изхвърлени някъде, незнайно къде. Може да е в друга вселена или в същата вселена, но отдалечени на милиарди светлинни години, или на същото място, но далеч в миналото или бъдещето, вариантите са най-различни. Поне това си спомням от лекциите.
- Значи не ни остава друго освен да чакаме - Еркюл хвана ръката й за кураж и Хелън усети как гореща вълна на страст премина през тялото й.
Докато двамата се отдаваха на мечти един за друг, корабът неусетно достигна и премина през хоризонта на събитията. Всъщност, на пръв поглед нищо не се промени. Това просто бе една въображаема линия през изкривеното от чудовищното гравитационно поле на колапсиралата звезда пространство. Хората, затворени в кабината на изтребителя, продължаваха да виждат звездите отвъд хоризонта на събитията, защото светлината им продължаваше да пада свободно, уловена от черната дупка, но нищо вече не можеше да я напусне. Затова за външния наблюдател корабът постепенно изчезна, стопи се в нищото.
Пилотът и затворникът усещаха телата си невъобразимо тежки, заради гравитацията. Ако можеха да се претеглят, вероятно щяха да тежат тонове в този момент. В същото време сили, породени от приливния ефект, който не се усещаше в нормални условия и при нормална гравитация, се опитваха да разкъсат телата им.
Но всичко продължи по-малко от миг.
Корабът премина и през втория хоризонт на събитията и попадна в прохода на Айнщайн - Розен, който щеше да ги отведе незнайно къде. Хората усетиха внезапно облекчение, тъй като силата, опитваща се да ги разкъса, отслабна.
Досега създадените преди хилядолетие теории за черната дупка се оказаха верни. Имаха късмет да избегнат попадане в нищото, където времето и пространството изчезваха и щяха да бъдат смазани от сингулярността, и сега се отдалечаваха от черната дупка. Гравитацията й вече не ги привличаше към нея, а напротив, отблъскваше ги далеч през изкривеното пространство-време. Нямаха никаква представа на къде отиват. Движеха се в абсолютен мрак, извън пространството и времето.
Внезапно край кораба заблестяха хиляди звезди. Корабът и пътниците му бяха изхвърлени в нормално пространство, подчиняващо се на познатите физични закони без, така наречената „бяла дупка", която се свързваше с черната чрез прохода на Айнщайн-Розен, през който преминаха току-що. Сега можеха да се намират навсякъде из пространството и времето, можеха дори да са в друга Вселена.
Движен от инерцията, корабът продължи движението си напред. Освободени от действието на гравитационното поле на черната дупка, системите му отново се включиха и дисплеите на пулта оживяха с безброй мигащи светлини.
Хелън веднага се зае с чевръсти движения да подава команди, но беше късно. Корабът със свистене навлезе в атмосферата на някаква планета и докато двигателите му заработят отново, се заби грубо в повърхността й.
Хората погледнаха през илюминаторите. Бяха попаднали насред непроходима, девствена гора, приличаща странно на земната тайга.
Пилотът изпрати навън разузнавателна сонда, която полетя ниско над повърхността на непознатата планета, като събираше информация и я предаваше на бордовия компютър. Към него потекоха потоци от различни физико-химични анализи. На централния монитор в кабината на изтребителя се появи картина от камерата на сондата, докато по включените високоговорители се чуваха шумовете на гората, птичи крясъци и ромона на течаща вода.
Космическите корабокрушенци с интерес наблюдаваха екрана. Видяха как между дървета се появиха някакви сенки, които ставаха все повече и ограждаха кораба от всички страни. Явно планетата беше населена.
Хелън подаде някакви команди на сондата и я издигна високо в небето. Сега виждаха мястото, където попаднаха отвисоко. Намираха се на някакъв остров, насред голяма река. От високото се виждаше, че острова гъмжеше от многобройни същества, които приличаха на хора. Движеха се на тълпи към тях и изобщо не изглеждаха миролюбиви. Бяха облечени в странни, военни униформи и приличаха на армия. На далечния бряг на реката сондата показа, че е разположена друга многохилядна армия. Май бяха попаднали в центъра на някакъв военен конфликт.
Хелън увеличи образа и сега можеха да видят по добре строените за атака армии. Еркюл огледа лицата и снаряжението на войниците и възкликна удивено:
- Не може да бъде! Това не може да е истина!
- Защо, какво става? - попита Хелън.
- Не сте ли учили военна история в Академията?
- Учили сме.
- Тогава не можеш ли да разбереш къде се намираме? Върнали сме се на Земята през 1969 година. Сега сме точно между съветската армия, която е дислоцирана на брега на реката и китайската, готвеща се за нападение, а ни сме между тях, на остров Даманский, насред река Усури, заради който е целия този конфликт.
- Сигурен ли си? Как разбра?
- Проучвал съм основно цялата битка. Нали, заради нея дойдох на Земята, за да търся неоткрити досега документи.
- Защо тази битка между примитивни армии е толкова важна за теб? Дори не си спомням да сме я учили в Академията.
- Защото скоро тук ще се случи нещо необикновено и адът ще се разтвори.
Хелън се опита да каже още нещо, но не успя. Отвън се чуха картечни откоси. Войниците на китайската армия ги нападаха, смятайки, че това странно нещо насред острова е съветска военна установка. Куршумите на автоматите им не можеха да причинят никакви поражения на корпуса на изтребителя и рикошираха от него.
- Стреляй, Хелън! - извика Еркюл. - Нападат ни.
- Не може да го направя. В курса по астрофизика ни учеха, че, ако някога се осъществи връщане във времето, не трябва да правим никакви промени и да се намесваме в хода на събитията, защото това може да промени бъдещето.
- Нищо няма да промени, вярвай ми! Това вече се е случило, то е записано в историята. Не говоря само за тази конкретна битка, а изобщо. Връщането във времето нищо няма да промени в бъдещето, защото всички събития, които може да се случат, вече са се случили. За нас е връщане в миналото, но за хората тук това е настояще. Всичко се случва сега. Каквото и да направим, то вече е станало за нас в миналото и е записано в историята. Така че, огън, скъпа!
- Не! Няма да го направя. Нашите оръжия са прекалено могъщи. Един залп с лазерните оръдия ще унищожат това място напълно, заедно с хората и всичко останало.
- Но точно това е станало. По необясним начин китайската армия е изпарена от лицето на Земята.
- Въпреки това няма да стрелям - каза решително Хелън.
Можеха да спорят още, но в този момент съветската армия започна своята атака с мощни залпове с ракетните си установки. Един заблуден термичен снаряд удари кораба им. По някаква случайност снарядът попадна на единственото уязвимо място в корпуса на изтребителя им, влетя в двигателния отсек и се взриви, като разви температура, равна на таза на повърхността на Слънцето. Това доведе до мощна експлозия, която унищожи кораба, но задейства и оръдията му, които стреляха с цялата си мощ, преди да избухнат заедно с изтребителя.
Секунда преди взрива компютърът задейства автоматичния катапулт, който изхвърли пилотската кабина високо в небето, над образувалия се облак с вид на гъба. Парашутите се отвориха и ги понесоха по вятъра над тайгата, а зад тях останаха само стопени от температурата скали и никакъв помен от многохилядната китайска армия.
Ето какво е станало, мислеше си Еркюл, докато летяха, значи аз съм бил и това е решението на загадката.
Скоро плавно се приземиха някъде из тайгата, далеч зад съветската армия, която още не можеше да се опомни от внезапно дошлото им подкрепление.
Хелън и Еркюл излязоха от кабината и се огледаха наоколо. Намираха се насред девствена иглолистна гора, откъснати завинаги от своето време. Еркюл я притегли към себе си и двамата поеха през тайгата, хванати за ръце.
***
След година Хелън роди син, който нарекоха Еркюл, като спазиха традицията в рода. Когато порасна, той завърши астрофизика в Московския университет, където състудентите му му лепнаха прякора Усуриеца, по мястото, където идваше, както и заради странната му фамилия.
Еркюл Усурски - младши стана блестящ учен, чиито теоретични разработки допринесоха много за развитието на покоряването на звездите от хората, но освен това стана родоначалник на дълга поредица от мъже, всеки, от които носеше името Еркюл. Хиляда години по късно се роди един негов далечен правнук със засилен интерес към историята и нейните загадки.
© Севделин Порчев All rights reserved.
С една дума