Маруся се оглеждаше в огледалото и благодареше на Бога, че при толкова сътресения в живота й, съдбата все пак беше благосклонна към нея. Естествено, че изминалите години не можеха да не оставят отпечатъци върху лицето й, но те бяха нищо в сравнение с душевните терзания, които все пак успяваше да преодолява. Доволна от това, което видя в огледалото, реши да се поразходи, но къде? Сети се, че нейна колежка от студентските години лежи в болницата с не дотам изяснена диагноза и все отлагаше свиждането, поради емоционални съображения. Но този път щеше да го направи. Чувстваше се сравнително стабилна и прецени, че сега би могла да й бъде подкрепа, да направи нещо добро за нея. Взе лакомства, грабна един сувенир – часовник, искаше да й каже, че времето в болничната стая вече е изтекло и е време да се прибира в семейството и при приятелите. Спря на паркинга пред болницата и обладана от мислите си, точно пред входа на болницата чу глас да казва:
- Мога ли да видя часовника?
Изненадана, Маруся се обърна в посоката, откъдето идваше гласът. Видя мъж в зелена униформа на лекар–хирург. Той подаде ръката си и се представи като доктор Николаев, след което прояви интерес към прекрасния часовник-сувенир, предназначен за болната й приятелка. Размениха любезности, Маруся пое ангажимент да му намери същия такъв, последваха телефонни номера за връзка, след което хвана асансьора за петия етаж. В отделението лъхаше хлад. Дългият бял, тесен коридор й напомни за студенината и хорските страдания, за смисъла на човешкия живот и съдбите на хора, за които едва ли се сещаме навън, отвъд тези болнични заведения. 
 Стая номер девет беше пред нея, тя почука плахо и отвори вратите. Обзелото я лошо настроение веднага се изпари, щом видя колежката си в цял ръст изправена до прозореца, прилично вчесана и гримирана. Прегърнаха се приятелски, усмивки озариха лицата на двете жени. Не можеха да се наприказват за добрите резултати от изследванията, за времето, прекарано в болничното заведение, което остава в историята. Новината за изписването на приятелката й подейства толкова освежително на Маруся, че тя отново видя света привлекателен и красив.
 Подареният часовник стана символ на края на преживените трудности и начало на нови предизвикателства по начертаната, на всяка от тях, линия на живота. Смяха се и се прегръщаха и този миг се запечата в съзнанието на Маруся много силно. Беше осъзнала, че повече от проблемите хората си ги създават сами, а не би трябвало, че по-драгоценно от здравето няма и си обеща да се погрижи за себе си, като излезе от тежките затворени врати на своя дом и потърси своето щастие, може би някъде навън... 
     На следващия ден точно в седем сутринта се обади д-р Николаев. Искаше да й каже „добро утро” и да й пожелае „ спорна работа и ползотворен ден”. Поблагодари му учтиво и каза, че не е забравила обещанието си за часовника.
- Часовникът беше само повод да се запознаем – чу насрещния в слушалката глас.
- Ааааа, така ли? – недоумяваше тя, - виж какво било - сваляч, значи?
- Харесвам красиви и умни жени, доколкото за „сваляч” - може да поспорим.
- Ако изпаднем в подробности, може и да закъснея за работа, затова дочуване...
- Дочуване и доскоро, няма да ми откажеш да се срещнем на кафе, нали?
- Хубаво, хубаво, обещавам. Дочуване!
  Ускори крачка, предпочиташе да върви пеш при хубаво време, а днес енергията й беше в повече. В една витрина се огледа и видя усмихнато лице, което й се понрави и си помисли , че може би са й нужни и други като д-р Николаев, които определено ще помогнат да възстанови накърненото й неотдавна душевно равновесие.  
   Поздрави с усмивка колегите, сложи връхната си дреха в гардеробчето, още веднъж се погледна в огледалото и зае работното си място, точно пет минути преди да започне работното й време.
Времето се заоблачи, преваля, но в душата на Маруся грееше слънце. С лекота се справяше със служебните си ангажименти, не анализираше причините за това или онова си състояние, жадуваше за приключение, за любов, за красотата на живота, която доскоро считаше за безвъзвратно отминала.
Спомни си поредицата  мъже, които по един или друг начин са присъствали в живота й, ухажвали, желали, по време на брака й с Григор, но тя искаше своя си съпруг и своето семейство.
Посвети толкова време да спасява нещо неспасяемо, никога повече нямаше да бъде същото със съпруга й след „онзи случай”, но и никога нямаше да се разделят. Такава беше „сделката” и тя нямаше да наруши дадената дума. Обладана от тези мисли, Маруся вървеше по обичайния си маршрут, когато на сантиметри от нея заби спирачки „Форд Мондео”. Обърна се и видя Емил, колега от бившата работа.
- Качвай се да те возя! – каза весело и вратата на предната седалка вече беше широко отворена.
  Без да му мисли много, пъргаво се настани до него, а колата потегли толкова бързо, колкото й беше нужно да спре и тя да се качи. Погледите им се срещнаха, неговото добро настроение постепенно обхващаше и нея. Излязоха на магистралния път, но тя не питаше, не се интересуваше къде я кара и защо?
- Какво бъдеще я очаква? - Ако не умре млада, ще остарее и побелее, че и спомените й ще бъдат оскъдни, затова реши тази вечер да се остави в ръцете на съдбата.
Емил избра крайпътно заведение, където ядоха и пиха до насита цяла вечер, през смях си припомняха случаите, когато са били на една ръка разстояние от „страстната, бурната и всепобеждаваща любов”, но и двамата бяха твърде слаби за вземане на такива „тежки” решения. Не можеха да не се съобразяват с порядките в обществото и разбирането за брака и партньорските отношения в традиционното българско семейство. Винаги проявяваха „здрав” разум и не прескочиха границата... тогава...
   Без никакви предварителни уговорки се устремиха към рецепцията и взеха стая за двама.
Любиха се до сутринта, като че ли цял живот са го правили. И когато през пердето на прозореца надникна лъч светлина, изведнъж и двамата изтрезняха.
Изгревът не им се видя толкова красив, колкото залеза... Прибираха се, изморени и угрижени, мълчаливи и замислени, крояха някакви скалъпени обяснения.
Нищо не си казаха повече, пък и какво можеха? Харесваха се отдавна, но не им беше дошло времето, тази вечер бяха прекрачили своите принципи, направиха го, не съжаляваха за нищо, но и нищо повече нямаше да има. Така мислеха и така трябваше да стане.
***
На Маруся не се наложи да дава обяснения никому. Гаврил беше оставил бележка, че ще отсъства за няколко дни, а Вилена не се беше прибирала. Толкова много се притесни за дъщеря си, че едва не изгуби съзнание. Паникьосана и объркана, тя звънна на майка си, която се прозяваше все още в слушалката. Не помнеше какво точно й каза, но в едно беше сигурна, че дъщеря й едва ли се е срещала с която и да е баба.
Взе успокоително, реши да се обади в службата и поиска един ден отпуск по семейни причини, за да продължи да мисли как точно да постъпи в този момент. Знаеше, че историята си има предистория. Вилена се движеше в компания на големи момчета и момичета, пушеше, пиеше, проявяваше интерес към наркотиците. Два пъти я беше водила на тестове, когато се върнеше с разширени зеници и, за голямо съжаление, резултатите бяха положителни. Психолози, учители и лекари наблюдаваха дъщеря й, а Маруся впрягаше цялата си майчина енергия да не отчужди дъщеря си, да я научи да споделя, обграждаше я с такава любов, каквато никоя биологична майка не би могла да го стори, но проблемите си оставаха. За тези неща Гаврил не знаеше, той все отсъстваше и отсъстваше, и когато реши да сподели тревогата си с него, научи новината за сина му. Това усложняваше нещата и тя реши, че той трябва да е последният, който да узнае за това...
- Дали за авантюрата тази вечер отново трябва да плаща? – помисли тя, или авантюрата беше резултат от събралото се напрежение и невъзможността да се отдели от дъното за да изплува на повърхността?...
Съкрушена седна на дивана и зарея поглед някъде навън през прозореца. Имаше усещането, че току-що се е приземила от друга планета... Хлопването на входната врата я извади от вцепенението. Дали пък не халюцинира? Като видение  Вилена се появи пред нея:
- Мамо, знаеш ли колко те обичам?! Тя се беше хвърлила в прегръдката на майка си, милваше я и я целуваше, превъзбудено й шепнеше в ушите толкова бързо, че Маруся едва схващаше отделни фрази. Някакви извинения, уверения, че тази нощ нищо лошо не е направила, че никога няма да се повтори и накрая:
 - Прощаваш ми, нали, мамче? Ти си най-добрата майка на света, кажи ми, че ми прощаваш?
   Една сълза се отрони и търкулна по лицето на Маруся, дали от щастие или мъка, не осъзнаваше, прегърна дъщеричката си, погледна хубавото, все още детско личице, притисна я до себе си и чу гласа си :
- Безценната ми малка красавица, ти си всичко, за което съм мечтала и което имам, убедена съм в това. Да! И повече не ми е нужно...
Майка и дъщеря прекараха заедно в уединение. Казаха си много неща, дадоха си обещания, клетви, говориха за бъдещето на Вилена. След безконечните дълги и тежки откровени разговори, освободени и уверени, че не е късно с общи усилия да променят посоката в живота на Вили, се почувстваха пречистени и двете. 
 Слънцето вече отиваше на залез, толкова красив, че Маруся с недоумение си помисли: 
- Колко красиви залези имало, а аз защо не съм ги забелязвала досега? - Усмихна се и си спомни за снощния залез и нейната нощ...
Начало и край, край и начало... Беше обнадеждена за бъдещето. Този път го чувстваше със сърцето си, а предчувствията й почти винаги са се сбъдвали. Вярваше, че дъщеря й ще тръгне по нов път, с нови приятелства и определен интерес към познанието, вярваше в тяхната силна взаимна връзка и прекрасни взаимоотношения.
  Нямаше от какво да се страхува оттук нататък. Предстоеше й хубав, интересен и емоционален живот, тепърва започваше и нейната  „втора младост.”

Край