Убийството бе решено, оставаше да хванат извършите...

„Извършителката? Извършителят?“, Дюсан още не можеше да реши какъв е родът.

Уликите бяха ясни – строшен врат, пуснато между бюрото и стола тяло, скок през прозореца. Робот. Около гръкляна личаха петте пръста, а офисът на г-н- Сахаири бе на двайсет и седмия етаж на „Сахаири Интернешънъл“.

Хората не чупят вратове с една ръка, нито скачат от сто метра.

„Така... Извършителят или извършителката?“

Дюсан крачеше по Лайм Санк – „Мостът на залеза“. От двете страни, по каменните парапети, се бяха скупчили десетки двойки, засмени, шумни, млади. Взираха се в залеза, отразен от река Лайм. Традицията бе да хвърлиш бяла роза, точно когато слънцето изгасне.

Дюсан я видя след средата на моста – сама, облегната на парапета, встрани от всички или, по-скоро, всички встрани от нея. Затича се натам с усмивка и се отпусна на камъка.

- За първи път ли ви е? – женски глас. Гледаше го с интерес. Мислеше, че се радва от намереното свободно място.

- На мен ли? – повдигна вежди Дюсан. – Не. За хиляден път, но всеки следващ е като първия.

Тя се намръщи. Имаше малко, кръгло личице, оградено от права черна коса. Беше я подстригала нескопосано до тънката шия.

„Бяха. Бяха я подстригали“, поправи се Дюсан. Роботите нямаха право на избор.

Тя се извърна пак към залеза, стиснала роза между мъничките си ръце. Умиращото слънце играеше като въглен в очите й. Изведнъж тя го стрелна с очи:

- Но нямате ли роза?

- Имам... Имам, разбира се.

Дюсан бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади смачкан бял цвят.

- Ето – каза с усмивка и го вдигна пред очите й.

Тя кимна и се обърна пак напред.

Какво караше роботите да вършат престъпления? Защо този бе решил да убие началника си?

Наистина, Сахаири Интернешънъл се занимаваше с добив на редки метали. Пълнеха мините с роботи, защото въздухът не ставаше за дишане. Даваха им по пет кирки на всеки и ги караха да вадят натрошени скали. Или нещо такова, Дюсан не знаеше подробностите. Знаеше, че роботите са евтини, а редките метали... е, редки.

След време дланите на всички почерняваха от ровене в скалите. Тя ги криеше като стискаше розата.

- Дай ръка – каза Дюсан.

Тя го погледна.

- Хайде де, тук има само двойки.

Малката й длан стисна леко неговата. Беше студена и мека.

- Как ме намерихте? – попита го.

Дюсан изсумтя.

Тя отвори другата си длан, тази която стискаше розата. Ръката й бе черна като пепел.

- Десет грама злато са час почивка – замърмори. – Десет грама сребро, половин час. Платината е два часа.

- Разбирам.

- Сега какво? Ще ме убиете ли?

- Аз ли? Не. Аз съм тук, за да ти дам избор.

Тя го погледна.

- Ще те съдят като робот – продължи Дюсан. – Ще те направят на тостер или нещо такова, но това не е от значение. Важното е, че едни хора ще излязат и ще поискат по-строги мерки за роботите. По-малко свобода. Та как един робот е стигнал до офиса на г-н Сахаири? Може би в почивката си?

- Ще намалят почивките...

- Ще ги забранят. И други неща ще направят, щом роботите са тръгнали да избиват хора и да бягат.

- Да се предам ли?

Дюсан замълча. Няколко минути се взира в тънката оранжева ивица на хоризонта. Малко оставаше преди слънцето да се скрие изцяло. Двойките бяха готови да хвърлят розите си във водата и така да изпратят слънцето. Щяха да кажат молитвата към бога Слънце – Илаам и да си пожелаят надежда за щастие.

„Надежда за щастие“, поклати глава Дюсан.

- Ще ти кажа как работим – продължи той. – Когато реката изкара тяло, ясно ни е, че е на удавник. Личи си по устните, кожата, очите, косата... Никой не се занимава да пита и да търси. Просто удавник. По вестниците пишат, че нещастникът се е хвърлил и се е удавил. Толкоз.

Тя се бе обърнала към него. Продължаваше да го гледа. Очите й бяха черни като бадеми.

Денят угасна, двойките завикаха и захвърляха розите си. Целуваха се и се прегръщаха и над общата глъчка се чуваше:

- Илам`ир Илаам.

Тя пристъпи на парапета. Погледна там, където допреди малко бе слънцето, поколеба се и после се отпусна. Тялото й полетя свободно към черната водна повърхност.

Хората закрещяха. Навеждаха се, сочеха.

Дюсан се загледа в смачканата си роза. После във вечерния небосвод. Нищо не си пожела, когато я пусна.