Наемник
8 min reading
Имах среща с Майкъл в кафе „Джуулс" в Нюкясъл. Бях отишла по-рано, това беше навик още от началото на журналистическата ми кариера. Той се появи точно навреме. Бивш военен, не забравяше своите навици. Другото, което правеше впечатление у него, бяха белезите по лицето му. Постарах се да не се вглеждам в тях.
- Честно да си призная, бях се отчаяла за тази среща.
- Разбирам ви, госпожице Ивнинг, но съгласете се, че един издирван от някои организации, няма как да не отиде на среща без да е проверил и без да се е подсигурил. Проверих за вас, за работата ви, за личния живот, всичко.
- Предполагам. Хората, за които работихте и ме свързаха с вас, са достатъчно популярни.
- Работех... Отдавна не съм в бизнеса. Реших, че не си струва. Парите не са проблем, годините натежават... Но все пак сигурността ми е застрашена и вземам определени мерки. Кажете сега какво искате от мен.
- Случайно попаднах на вашият случай. Заинтригува ме. Служба в умиротворителните сили, наемник при сърбите и човек за специални услуги.
- Животът е низ от превратности. Не знае човек какво ще му се случи утре. Днес е добър, утре не. Така и с мен се получи. Бях от началото на конфликта в бивша Югославия. Отидох с там с първите умиротворителни сили. Малко градче, сега е на територията на Босна, скътано в планината и населено с мюсюлмани и сърби. Делеше ги една река и един мост. С постове от двете страни. Имаше наши постове и на онези места покрай реката, където можеше да се пресече. Само, че там бяхме доста обезпокоени. И сърбите, и босненците не ни зачитаха и много често прекосяваха реката за своите акции. Ние съответно ги пропускахме. Имахме заповед да не се намесваме, когато се бият. Единствено вардехме да не пострадат обикновените хора. Но в една война винаги има жертви от тях. Дори много повече. За тях узнавах от Желко, сръбския войник, който идваше да купува от нас цигари и алкохол. Разказваше охотно за техните акции, за опустошените села отвъд реката, за взетите в плен момичета и жени, за избитите мъже. Разказваше как това го имаше и от тази страна. Двете страни си приличаха по всичко, по болка и жестокост. Но не спираха до тук. Странно е всичко това. Желко разказа как отвлекли жена му преди година. Сега случайно узнал от пленените, че тя е близо. И я готвят за размяна. Но кога и как не знаеше. Имахме пост от двете страни на моста. Не харесвах да съм там. Винаги ставаха сблъсъци с местните от двете страни. Този ден обаче беше странно спокоен. Аз се бях прибрал на сянка до кабинката, а Дженсън се разхождаше напред - назад до бариерата. Отсреща се зададе едно младеж, около двадесет години, с чанта с ябълки. Спря се при Дженсън. Странно много, не се беше случвало до сега. „Дженсън, не! Изгони го!" - извиках му. Той се обърна към мен и тогава младежа взриви гранатата. Свестих се в болницата. Бях с множество рани, за радост леки(от тогава ми е този белег на лицето). Дженсън нямаше моя късмет. Беше загинал на място от взривът. С други ранени ме върнаха в Англия. Когато се оправих подадох рапорт за уволнение. В цивилния живот не се задържах дълго. Армията беше моето призвание. Но си казах нещо. „Щом ще ме убиват, то поне да имам възможността да се защитавам. А защо да не изкарам и повече пари от това.". Взех си малко багаж и заминах за Загреб. Бившите ми колеги ми помогнаха да стигна до града на последното ми назначение. Там не беше трудно да намеря Желко и да предложа услугите си.
- Не им ли се стори странно твоето идване?
- Странно беше. Страхуваха се да не е провокация. Но ме взеха. Понеже бях военен с опит ме изпратиха в един от техните тренировъчни лагери. Оставиха ме да обучавам техните войници. Но да ти кажа това не бяха редовни войници. Всички бяха наемници, полувоенни формирования. Имаше хора дошли заради парите, други заради тръпката, а някои просто за да задоволят жаждата си за кръв. Последните бяха най-трудно контролируеми. Имахме някои случаи на убийства заради дългове. Не се церемоняхме с такива. Разстрелвахме ги пред всички. Ще кажеш - жестокост. Да, но помогна много. В такива времена трябва твърдост. Войната не е за слабохарактерни. Там трябва да си железен. Иначе откачаш от преживяното. На десети август(помня го този ден) Желко ме извика. „Ела с мен, ще има размяна." Не можех да му откажа. Бяхме станали доста близки. Не чак приятели, но... Докато се извършваше размяната аз го чаках в сивия му „Голф". По разбираеми причини не можех да бъда близо там. Но виждах всичко с бинокъла. Когато се зададоха групата жени, Желко се стегна. Видях как хвана една от тях за ръка и я поведе с бързи крачки. Не се съобразяваше от големия и корем. Когато дойдоха я бутна в колата и извика - „Карай!". Тръгнахме към неговото село. Едва отдалечили се на няколко километра от града, спряхме. Изкара жената от колата и я блъсна на земята. Хванах го. „ - Желко, какво правиш? Тя е бременна. - Виждам. Майка и курвенска, въргаляла се е с всичките там. Не е запазила честта си. - Желко изнасилваха ни. И мен, и другите жени - проплака тя. - Що не се самоуби? Ами се остави да те опъват там разни... И сега копеле да родиш. Ама аз ще ти помогна." Желко извади ножа си и се надвеси над нея. „- Сега ще го изкарам от теб".
- Това е страшно...
- Страшно е. И се случваше в двадесети век в центъра на Европа.
- Какво стана после?
- Опитах се да го спра. Не ме послуша и го застрелях. Без да мисля за последствията и да ми мигне окото. Тогава тя роди момиченце. До убитият от мен съпруг... Страшна картина. Кръв от смърт и нов живот се смесиха. Увих бебето в платнище и го дадох на майката. Тя гледаше неразбиращо. Качих я в колата и подкарах. Трябваше да бързам, преди да са намерили Желко. Стигнахме в тяхното село. Отказаха да я приемат. Убеждавах ги, че не е виновна за нищо, но твърденията им за честта бяха по-силни от моите аргументи. Сякаш живееха в друго време. Натика я в колата заедно с бебето и малко храна. „За нея има два пътя - ми казаха - да се самоубие с детето или да се махне." Качих се и потеглих. Цяла нощ карах и на сутринта спрях да поспя. Бързо съм се отнесъл и ме събуди изстрел и болка в рамото. Беше ме простреляла в опит да ме убие. Не успя да стреля повторно, уплаши се. Няколко шамара я отрезвиха. Но упорито отказваше да храни детето. А то пищеше от глад. Принудих се да я вържа и да извадя гърдата И. Сложих бебето и го държах, докато не се нахрани и успокои. Продължихме пътя си, но ни свърши бензинът. Получи се нещо интересно. Сякаш това първо кърмене пробуди майчински инстинкт в Мира(забравих да ти кажа, че така се казваше) и тя вече не отблъскваше малкото. Вървяхме без път. Намирахме се в ничия земя. Тук воюваха всеки срещу всеки сърби, хървати и босненци. След дълъг преход стигнахме до една къща в гората. Там живееха мъж и жена, възрастни. Приеха ни, нахраниха ни. Доста се учудиха, когато разбраха, че съм англичанин. „Защо не живееш в твоята страна на спокойствие, сине, ами си дошъл тук. Тук дяволът изкара децата си да сеят и жънат смърт. Даде им за сърца омраза. В името на какво? Религията била друга. Глупости. Толкова години живяхме с различни религии и чак сега ни попречи. Ето виж ни с бабата. Аз съм хърватин, тя е мюсюлманка. Децата, внуците какви са? Те дори не вярват в нашите богове. Живеем си и не можем да разберем защо и другите не могат така.". Помолих го да ми помогне да стигна до Загреб. Там имаше мисия на „Червеният кръст" и се надявах с нейна помощ да се измъкнем от тази страна. „Ще вземеш лодката и през езерото ще караш. Само напред до краят му. После ще вървиш час и ще излезеш на един път. Там два пъти минава автобус за Загреб. Но внимавай, минават и военни. А те не питат много.". Благодарих му и на сутринта потеглихме. Щом стигнахме на пътя, оставих Мира да чака, а аз се скрих встрани от спирката в гората. Не след дълго се чу идващият автобус, ескортиран от два джипа. Спря и от него излязоха неколцина военни. Мира не успя дори да побегне. Хванаха я и поставиха до изкараните от автобуса двадесетина души. Мъже, жени, деца. Един от военните, навярно командир, каза нещо на другите. Отведоха цивилните настрани от пътя. Тогава видях нещо, което не бях виждал никога. От автобуса излезе един огромен мъж в ръце с тежък чук. Приближи се до пленените и започна да ги избива с удари в главите. Другите войници гледаха и се смееха. Едно момче не издържа и побягна. Застреляха го, застреляха и останалите живи. През цялото време един от войниците снимаше с камера. Едвам се сдържах да не стрелям. Но трябваше да притискам устата на бебето за да не заплаче."
Майкъл притисна главата си с ръце. Аз изтрих сълзите от лицето си.
- След това какво се случи?
- После... Заминаха си и оставиха четирима да заровят труповете. Не бяха проблем за мен. За мой късмет в техният джип се оказа камерата. До Загреб стигнах бързо. Бях облечен в хърватска униформа и не ме спираха. Бях качил един от войниците, все едно ранен карах. Оставих джипът близо до „Червения кръст" и пеша с бебето в ръце влязох вътре. След време бяхме вече извън страната. Филмът го предоставих на водещи издания и телевизии. За него и мои интервюта обявиха награда за главата ми. Нали всички се изкарваха борци за независимост. Но никой не признаваше за жестокостите и безсмислените убийства.
- А с детето какво стана?
- Детето... Тя е добре. Дори не знае, каква е по произход. Няма и да узнае. Нека расте без грижи, с новите си родители. Това е моята история. За другото не мога да говоря.
Майкъл стана, кимна за довиждане и си тръгна.
- Честно да си призная, бях се отчаяла за тази среща.
- Разбирам ви, госпожице Ивнинг, но съгласете се, че един издирван от някои организации, няма как да не отиде на среща без да е проверил и без да се е подсигурил. Проверих за вас, за работата ви, за личния живот, всичко.
- Предполагам. Хората, за които работихте и ме свързаха с вас, са достатъчно популярни.
- Работех... Отдавна не съм в бизнеса. Реших, че не си струва. Парите не са проблем, годините натежават... Но все пак сигурността ми е застрашена и вземам определени мерки. Кажете сега какво искате от мен.
- Случайно попаднах на вашият случай. Заинтригува ме. Служба в умиротворителните сили, наемник при сърбите и човек за специални услуги.
- Животът е низ от превратности. Не знае човек какво ще му се случи утре. Днес е добър, утре не. Така и с мен се получи. Бях от началото на конфликта в бивша Югославия. Отидох с там с първите умиротворителни сили. Малко градче, сега е на територията на Босна, скътано в планината и населено с мюсюлмани и сърби. Делеше ги една река и един мост. С постове от двете страни. Имаше наши постове и на онези места покрай реката, където можеше да се пресече. Само, че там бяхме доста обезпокоени. И сърбите, и босненците не ни зачитаха и много често прекосяваха реката за своите акции. Ние съответно ги пропускахме. Имахме заповед да не се намесваме, когато се бият. Единствено вардехме да не пострадат обикновените хора. Но в една война винаги има жертви от тях. Дори много повече. За тях узнавах от Желко, сръбския войник, който идваше да купува от нас цигари и алкохол. Разказваше охотно за техните акции, за опустошените села отвъд реката, за взетите в плен момичета и жени, за избитите мъже. Разказваше как това го имаше и от тази страна. Двете страни си приличаха по всичко, по болка и жестокост. Но не спираха до тук. Странно е всичко това. Желко разказа как отвлекли жена му преди година. Сега случайно узнал от пленените, че тя е близо. И я готвят за размяна. Но кога и как не знаеше. Имахме пост от двете страни на моста. Не харесвах да съм там. Винаги ставаха сблъсъци с местните от двете страни. Този ден обаче беше странно спокоен. Аз се бях прибрал на сянка до кабинката, а Дженсън се разхождаше напред - назад до бариерата. Отсреща се зададе едно младеж, около двадесет години, с чанта с ябълки. Спря се при Дженсън. Странно много, не се беше случвало до сега. „Дженсън, не! Изгони го!" - извиках му. Той се обърна към мен и тогава младежа взриви гранатата. Свестих се в болницата. Бях с множество рани, за радост леки(от тогава ми е този белег на лицето). Дженсън нямаше моя късмет. Беше загинал на място от взривът. С други ранени ме върнаха в Англия. Когато се оправих подадох рапорт за уволнение. В цивилния живот не се задържах дълго. Армията беше моето призвание. Но си казах нещо. „Щом ще ме убиват, то поне да имам възможността да се защитавам. А защо да не изкарам и повече пари от това.". Взех си малко багаж и заминах за Загреб. Бившите ми колеги ми помогнаха да стигна до града на последното ми назначение. Там не беше трудно да намеря Желко и да предложа услугите си.
- Не им ли се стори странно твоето идване?
- Странно беше. Страхуваха се да не е провокация. Но ме взеха. Понеже бях военен с опит ме изпратиха в един от техните тренировъчни лагери. Оставиха ме да обучавам техните войници. Но да ти кажа това не бяха редовни войници. Всички бяха наемници, полувоенни формирования. Имаше хора дошли заради парите, други заради тръпката, а някои просто за да задоволят жаждата си за кръв. Последните бяха най-трудно контролируеми. Имахме някои случаи на убийства заради дългове. Не се церемоняхме с такива. Разстрелвахме ги пред всички. Ще кажеш - жестокост. Да, но помогна много. В такива времена трябва твърдост. Войната не е за слабохарактерни. Там трябва да си железен. Иначе откачаш от преживяното. На десети август(помня го този ден) Желко ме извика. „Ела с мен, ще има размяна." Не можех да му откажа. Бяхме станали доста близки. Не чак приятели, но... Докато се извършваше размяната аз го чаках в сивия му „Голф". По разбираеми причини не можех да бъда близо там. Но виждах всичко с бинокъла. Когато се зададоха групата жени, Желко се стегна. Видях как хвана една от тях за ръка и я поведе с бързи крачки. Не се съобразяваше от големия и корем. Когато дойдоха я бутна в колата и извика - „Карай!". Тръгнахме към неговото село. Едва отдалечили се на няколко километра от града, спряхме. Изкара жената от колата и я блъсна на земята. Хванах го. „ - Желко, какво правиш? Тя е бременна. - Виждам. Майка и курвенска, въргаляла се е с всичките там. Не е запазила честта си. - Желко изнасилваха ни. И мен, и другите жени - проплака тя. - Що не се самоуби? Ами се остави да те опъват там разни... И сега копеле да родиш. Ама аз ще ти помогна." Желко извади ножа си и се надвеси над нея. „- Сега ще го изкарам от теб".
- Това е страшно...
- Страшно е. И се случваше в двадесети век в центъра на Европа.
- Какво стана после?
- Опитах се да го спра. Не ме послуша и го застрелях. Без да мисля за последствията и да ми мигне окото. Тогава тя роди момиченце. До убитият от мен съпруг... Страшна картина. Кръв от смърт и нов живот се смесиха. Увих бебето в платнище и го дадох на майката. Тя гледаше неразбиращо. Качих я в колата и подкарах. Трябваше да бързам, преди да са намерили Желко. Стигнахме в тяхното село. Отказаха да я приемат. Убеждавах ги, че не е виновна за нищо, но твърденията им за честта бяха по-силни от моите аргументи. Сякаш живееха в друго време. Натика я в колата заедно с бебето и малко храна. „За нея има два пътя - ми казаха - да се самоубие с детето или да се махне." Качих се и потеглих. Цяла нощ карах и на сутринта спрях да поспя. Бързо съм се отнесъл и ме събуди изстрел и болка в рамото. Беше ме простреляла в опит да ме убие. Не успя да стреля повторно, уплаши се. Няколко шамара я отрезвиха. Но упорито отказваше да храни детето. А то пищеше от глад. Принудих се да я вържа и да извадя гърдата И. Сложих бебето и го държах, докато не се нахрани и успокои. Продължихме пътя си, но ни свърши бензинът. Получи се нещо интересно. Сякаш това първо кърмене пробуди майчински инстинкт в Мира(забравих да ти кажа, че така се казваше) и тя вече не отблъскваше малкото. Вървяхме без път. Намирахме се в ничия земя. Тук воюваха всеки срещу всеки сърби, хървати и босненци. След дълъг преход стигнахме до една къща в гората. Там живееха мъж и жена, възрастни. Приеха ни, нахраниха ни. Доста се учудиха, когато разбраха, че съм англичанин. „Защо не живееш в твоята страна на спокойствие, сине, ами си дошъл тук. Тук дяволът изкара децата си да сеят и жънат смърт. Даде им за сърца омраза. В името на какво? Религията била друга. Глупости. Толкова години живяхме с различни религии и чак сега ни попречи. Ето виж ни с бабата. Аз съм хърватин, тя е мюсюлманка. Децата, внуците какви са? Те дори не вярват в нашите богове. Живеем си и не можем да разберем защо и другите не могат така.". Помолих го да ми помогне да стигна до Загреб. Там имаше мисия на „Червеният кръст" и се надявах с нейна помощ да се измъкнем от тази страна. „Ще вземеш лодката и през езерото ще караш. Само напред до краят му. После ще вървиш час и ще излезеш на един път. Там два пъти минава автобус за Загреб. Но внимавай, минават и военни. А те не питат много.". Благодарих му и на сутринта потеглихме. Щом стигнахме на пътя, оставих Мира да чака, а аз се скрих встрани от спирката в гората. Не след дълго се чу идващият автобус, ескортиран от два джипа. Спря и от него излязоха неколцина военни. Мира не успя дори да побегне. Хванаха я и поставиха до изкараните от автобуса двадесетина души. Мъже, жени, деца. Един от военните, навярно командир, каза нещо на другите. Отведоха цивилните настрани от пътя. Тогава видях нещо, което не бях виждал никога. От автобуса излезе един огромен мъж в ръце с тежък чук. Приближи се до пленените и започна да ги избива с удари в главите. Другите войници гледаха и се смееха. Едно момче не издържа и побягна. Застреляха го, застреляха и останалите живи. През цялото време един от войниците снимаше с камера. Едвам се сдържах да не стрелям. Но трябваше да притискам устата на бебето за да не заплаче."
Майкъл притисна главата си с ръце. Аз изтрих сълзите от лицето си.
- След това какво се случи?
- После... Заминаха си и оставиха четирима да заровят труповете. Не бяха проблем за мен. За мой късмет в техният джип се оказа камерата. До Загреб стигнах бързо. Бях облечен в хърватска униформа и не ме спираха. Бях качил един от войниците, все едно ранен карах. Оставих джипът близо до „Червения кръст" и пеша с бебето в ръце влязох вътре. След време бяхме вече извън страната. Филмът го предоставих на водещи издания и телевизии. За него и мои интервюта обявиха награда за главата ми. Нали всички се изкарваха борци за независимост. Но никой не признаваше за жестокостите и безсмислените убийства.
- А с детето какво стана?
- Детето... Тя е добре. Дори не знае, каква е по произход. Няма и да узнае. Нека расте без грижи, с новите си родители. Това е моята история. За другото не мога да говоря.
Майкъл стана, кимна за довиждане и си тръгна.
© Христо Костов All rights reserved.
