Вече се е качило до гърлото. И стиска. С все сила. Опитвам се да преглътна. И не успявам. Опитвам се да вдишам. И не успявам. Опитвам се да издишам. И не успявам. И вече нищо не опитвам. Само регистрирам с бялото на очите си как се изтича от мен цяла Вселена. Едно малко топче е заседнало в гърлото ми. През нощта се търкаля надолу докато не посипе със сребърен прах цялата ми вътрешност. Сутрин се изкачва по обратния път и засяда отново. Ако се събудя през нощта, пулсира със синя светлина, за да не събуди духовете. Така се страхуваме заедно без да има смисъл и отговор. Оплитам ръцете си, за да се преструвам на добра. Но то е, за да си давам сили, че не съм сама. Когато съм добра не зная дали не е, защото е по-трудно. Добра ли съм? Така казва малкото зайче. После разбирам, че съм бяла. Че е било измама. Че се мамим, за да не полудеем. И полудяваме от цветовете на дъгата. Нахвърляме се да погълнем зеленото, смиламе го до червена безнадежност и го изплюваме като мъртво жълто. Нима жълтото може да е мъртво ме питаш, нима може след като е цветът на всички нагорещени пясъци и побеснели слънца. А аз мълча, защото топчето е заело всички пространства и се лангърка нагоре-надолу. И аз се поклащам в ритъм. Ръцете ми се извиват като гумени въжета търсещи безбрежие и после бягам, за да забравя, че е имало цветове. Имало ли е...