Най-ценното

  Имало едно време един принц. Той бил много тъжен, защото неспирно търсел най-ценното в живота, но все не успявал да го намери.

  - Намерете ми най-ценното и ми го донесете! – заповядал принцът на своите велможи.

 Не след дълго велможите се завърнали в кралството. Те донесли със себе си няколко каруци, пълни със скъпоценни камъни. Сапфири, диаманти, рубини, изумруди, перли и какви ли още не скъпоценности били положени пред нозете на принца.

  Той се възхищавал известно време на красивите камъни, но един ден всичкото им очарование сякаш изчезнало. Наситил им се принцът. Та това били просто красиви камъни! Човек не можел да си общува с тях. Не можел да им сподели нищо. Не можел да се забавлява. Не можел да бъде разбран от тях. Те били мъртви предмети, неспособни да излекуват тъгата на принца. Тогава той отново наредил на велможите си:

  - Намерете ми най-ценното и ми го донесете!

  Тръгнали тогава царските велможи. Скитали се, скитали се, а сетне, след дълги години, се завърнали. Те донесли със себе си цял куп билки, лекарства и лековити чудеса на природата. Никой досега не бил виждал такива чудодейни и лечебни дарове.

  Принцът дълго им се радвал. Миризмата на чудодейните билки го радвала известно време. Принцът употребявал билките, а те го карали да се чувства по-здрав и енергичен. Но това само усилило неговата скръб. За какво му било да бъде млад, здрав и енергичен, когато нямал най-ценното на света?

  Събрал за трети велможите си и им рекъл:

  - Намерете ми най-ценното и ми го донесете!

   Тръгнали отново царските велможи по широкия свят. Но те били мъдри и премъдри. Досетили се, че принцът се чувствал самотен, та затуй решили да го разсеят от мъките на самотата и да му донесат любовта.

  Завърнали се след дълго търсене велможите. Този път донесли със себе си нови билки и отвари, закупени от най-прочутите магьосници, с които успели да се срещнат по широкия свят. Тези билки и отвари били любовни. Но, освен тях, велможите довели със себе си и най-красивата девойка на света. Очите ù били по-ярки и драгоценни от сапфирите; устните ù били по-омагьосващи и червени от рубините; а косите ù засенчвали купищата от злато, които принцът вече не ценял.

  Велможите забъркали отварите и принцът ги изпил. Тогава зърнал девойката и дълбоко се влюбил в нея. Дълго време двамата били неразделни. Любували се на песните на птиците, на полъха на вятъра и на слънчевите лъчи.

  Но един ден отварите свършили, а принцът разбрал, че любимата му вечно била недоволна. Не й харесвали вече скъпоценностите, било ù скучно. Дори не пожелала да подири с него най-ценното.

  Тогава принцът и принцесата се разделили. Но този път велможите не получили поредната заповед, защото принцът им рекъл:

  - Велможи, вие се провалихте в търсенето на най-ценното! Затуй аз сам ще тръгна по света и ще открия онова, за което копнее сърцето ми.

  Тръгнал принцът по света. Скитал се дълго време. Проправял си път през трънаци, непроходими гори, блата и високи планини. По пътя си принцът срещнал най-различни другари.

  Първият от тях бил обущар. Принцът спрял при него, защото обущата му били целите изпокъсани от дългото пътуване. Обущарят поправил обувките на принца, без да разбере, че те принадлежали на царска особа.

  Понечил да си тръгне принцът, но обущарят го съжалим и му рекъл:

  - Млади момко, виждам, че отиваш надалеч. Виждам и че си беден. Не след дълго обущата ти отново ще се скъсат. Нека дойда с тебе, за да ти помагам. Пък, ако дойда, може и да видя поне част от оная красота на света, за която разправят пътешествениците.

  Принцът се зарадвал и се съгласил. И по-топло станало на сърцето му, защото му било по-лесно да понася несгодите, когато не бил сам.

   Двамата пътували известно време, когато срещнали един просяк. Жалостивото сърце на принца щяло да се пръсне от състрадание, тъй като знаел, че към чуждата болка трябва да се отнесе като към своя собствена.

  - Нямам нищо скъпоценно, което да ти дам, просяко – рекъл той. – По пътя изхарчих всичките си пари, но, въпреки това, ще ти дам скъпата си наметка.

  - Благодаря ти, момче – отвърнал старият просяк, след като покрил голото си тяло с наметката на принца. – Знам, че съм стар и беден, но нека и аз да тръгна с вас! Искам да видя красотите на света, пък и ако съдбата разреши, ще съумея да ти се изплатя.

  Принцът се зарадвал и се съгласил. И по-топло му станало на сърцето, защото весел бил пътят, извървян със сладкодумни другари.

  Тримата пътували известно време, когато, за техен голям ужас, пред тях изскочил един гигантски кръвожаден лъв. Той се хвърлил право срещу принца. Лъвът отворил устата си в готовност да погълне главата на царския син. Но тогава, със светкавична скорост, просякът блъснал принца на земята, а след секунди изревал от болка, защото лъвът откъснал ръката му.

  Точно в този момент обаче около главата на лъва профучали куршуми и той побягнал. Един ловец се приближил към пътешествениците и им помогнал да пренесат другаря си до близката хижа, където живеел докторът.

  Докторът се уплашил. Никога не бил виждал толкова сериозна рана. Просякът бил изгубил много кръв.

  Тогава принцът навил ръкавите на изтърканата си пурпурна риза и рекъл:

  - Аз ще дам от своята кръв. Този стар просяк спаси живота ми и това е най-малкото, с което мога да му отвърна.

  Тогава обущарят и ловецът последвали примера на принца и рекли:

  - Приятел в беда се познава. Ние също ще помогнем с каквото можем, макар че този стар и беден просяк няма с какво да ни се отблагодари.

  Тогава докторът взел достатъчно и предостатъчно кръв от благородните пътници и успял да спаси живота на просяка, който плакал от щастие и благодарил на съдбата, че бил срещнал толкова благородни другари.

  Докторът също решил да последва групата. В старата хижа му било много скучно, а и искал да наглежда раната на стария просяк.

  Принцът се зарадвал и се съгласил. И по-топло станало на сърцето му, защото пътят вече не му се струвал трънлив, мрачен и опасен, когато бил заобиколен от тъй верни приятели.

  Пътували петимата другари и се забавлявали. Ловецът им разказвал за храбрите си ловни подвизи; обущарят пък ги осведомил чии знатни обуща бил поправял; докторът разказвал кого лекувал и кой  как му се отблагодарявал; просякът пък им съобщавал колко мъки бил преживял, но и колко щедри и благородни хора бил познал. А принцът само мълчал и слушал, докато в сърцето му се разливала странна топлина.

  Вървели, вървели пътниците, когато принцът разпознал в далечината своя замък и рекъл на стъписаните си спътници да го последват.

  А когато разбрали за истинската самоличност на принца, той ги събрал на пир в разкошния си дворец и им рекъл:

  - Вие ме обикнахте и последвахте, без да знаете, че съм богат принц. Вие се погрижихте за мен и ми показахте какво е истинското приятелство. Ще се считам за най-щастливия човек на света, ако решите да останете при мен в замъка. С вас ще се отнасят като с царски особи.

  Възрадвали се приятелите му и останали да живеят в замъка. Принцът ги отрупал с богатства, а те го развличали в дългите скучни дни и той забравял що е мъка. Дълги години те яли, пили и се веселили, защото били открили най-ценното.

                                            Край