Ние бяхме братя, но не по кръв. Още по-малко по дух. Ние бяхме братя по чин.

Той се учеше от живота, аз нехаех за училището. Така дните ни летяха, а различието помежду ни растеше.

Понякога той притичваше, показваше ми пръст и установяваше, че се е опарил. Виждах в очите му гордост и победа. Поуките се множаха в него, ех, обичаше той училището на живота.

У мен цареше съвсем друг свят. Аз горях хамбари и пиех от сълзите на жътварите, опарех ли се, пеех и не жалех ръката, покълнеше ли у мен поука, мигом из корен я изтръгвах.

Той, моят брат по чин, бе низ от болки и мъдрост най-дълбока, аз бях порив и фантазии безчет; той, ученикът на живота, градеше гръд от стомана и тъй любеше допира с живота; аз пък се присмивах над всяка среща именно с живота.

Ала дойде ден, училището на живота наложи ми възбрана: Дотук – ми рече – стига бягства! И наставник ми посочи, моят същи брат по чин.

От него ден настана ад, мъка най-зловеща. От мен се искаше да виждам туй, кое се вижда; да чувам не друго, а единствено дочутото. Бъди в живота! – бе знакът, който трябваше да следвам. Какъв разврат! – си рекох, униние ми мачкаше сърцето.

А той, братът мой, по чин, но не по дух, беше всъщност безкрайно мил. Живота ми представи от всичките страни: отсам, оттам, отгоре и отвътре, ех, какво ли не ми се случи – аз бях изпитания, бях болка, бях хиляди осъзнавания.

Тогава настана ден, в който трябваше да съм докрай научен и наставничеството, което тегнеше над мен, предстоеше да отпадне. Училището сбра се, чин в чина опря се, аз пред всички, а до мен наставникът, братът мой. И когато всички трябваше да видят как животът ще ме сполети и аз приел го и научен, щях да срещна се с него, случи се най-непонятното, що може да се случи в училището на живота. Моят брат, по чин, но не по кръв, изведнъж се срина и умря.

В училището на живота паника настана! Всичко се разбяга, чиновете наопаки лежаха. А аз запалих клечка, такава е моята фантазия, и изгорих училището на живота.

Там, отвън, пред останките на училището на живота ме чакаше Смъртта. Рече ми:

- Брате, по кръв и дух, забавих се, прости!

А аз отвърнах:

- Ах, нищо, сестро, почаках, забрави.

- Що за място бе това, че така грозно бе застанало между мен и теб?

- Училище на живота се нарича.

- Уф, брате Животе, ти си бил отегчен, след като решил си училище да създадеш, дорде ме чакаш!?

- Не съм го създал аз. Създадоха го прилепчивите към живота.

- Такова ли беше онова създание, което тъй самоволно бе застанало отстрани ти и пречеше на нашата среща?

- Да, прилепчиво бе то. Но най-вече – онова създание беше най-лошият ученик.