Видя се в гръб. Сам. Приведен, прегърбен, с побеляла коса. Със същите вехти износени дрехи. След толкова години... Същата стая, същите поочукани мебели, покритият с петна килим, пожълтелите стени, пукнатото стъкло на прозореца, същият унил пейзаж навън. Явно все още пушеше, защото пред него на малката масичка в пепелника димеше цигара...

И това щеше да бъде най-щастливия ден в живота му. Най-щастливият!

Знаеше, че просто трябва да отвори очи и кошмарът ще свърши. Но не можеше.

Най-щастливия ден в живота му. Най-щастливият! Отново и отново щеше да пада и да се изправя. Да се бори със зъби и нокти, за да оцелее.Да си измисля надежди и оправдания. А вечер изтощен до безумие, да се напива и да гледа с огромни изцъклени от безизходицата очи опушената от цигарения дим стена.

Това беше бъдещето му.

Бе пожелал да види най-щастливия ден в оставащия му живот, за да има към какво да се стреми.Нещо, което да оправдава страданията, униженията, мъките и болките му. Патерица, на която да се облегне. Тънко въженце, по което да мине над Бездната, която зееше пред него. Но такова нямаше. А Бездната вече бе отворила паст...

Знаеше, че е достатъчно само да отвори очи и всичко това да свърши. Но не можеше. Погледът му беше застинал върху прегърбения съсипан от живота човек, с димяща в ръка цигара...

После, след хиляди години, отметна глава назад и с огромно усилие отвори очи...

Екипът по възстановяването се задейства веднага. Само за минути бяха овладени нервните сривове, кръвното налягане, сърдечната дейност и мускулните спазми.Във Фондацията работеха най-добрите специалисти. И имаше защо - възнаграждението им бе безумно високо. Гърчовете още продължаваха, когато го прехвърлиха в друга зала. Все пак, за да излезе от преживения шок бе необходимо време.

И едва там, отново затвори очи.Нямаше, нямаше защо да живее. Целият му бъдещ живот щеше да бъде усилие без резултат.И тогава истински пожела смъртта.Вгледа се в себе си и се потопи в съзнанието си. Потъваше в тъмнина, все по-дълбоко и по-дълбоко, скова го космически студ докато накрая стигна дъното на Бездната. И там в най-черната непрогледна тъмнина светеше малка искрица.

Опита се да я угаси, после опита пак, и пак и пак и пак. Но тя светеше и не спираше да свети. После мракът се сгъсти, притисна го от всички страни и го изхвърли от Бездната. А искрицата светеше....

Анализаторът бе човек решил и предрешил десетки хиляди човешки съдби. Беше му достатъчен и един поглед, за да вземе решение. Погледна го и му подаде Формуляр.

- Просто го попълнете. Ние ще имаме грижата за всичко останало.

Да, Фондацията наистина щеше да има грижата за всичко останало. Освен с проникване в бъдещето, тя предлагаше и друга услуга - неусетно и безболезнено преминаване в един по-добър свят, за онези на които предстоеше дългата агония на болестите, самотата, бедноста или всичко това заедно. И си вършеше работата перфектно: предсказанията бяха точни, преминаването в отвъдното, наистина неусетно, безболезнено и дори щастливо, а капиталите и нарастваха лавинообразно.

- Попълнете, моля! - повтори Анализаторът. И му подаде тежка, скъпа писалка.

- Не! - отговори той,и малката искрица в него избухна и се разгоря с неугасим пламък. Няма да попълня. Ще живея, просто ще живея.

Нямаше логика, нямаше нещо на което да се опре, освен малката искрица вътре в него, но той бе решил да живее независимо от всичко.

И тогава точно в тази секунда някаква невероятна сила нахлу в него, приведеното му тяло се изправи, брадичката му сама се вдигна нагоре а погледът му доби стоманена твърдост. Край него премина безкрайната редица от хора, презиращи смъртта и болката от страданията, хората които бяха живели достойно и бяха давали сила на другите да живеят.

И за пръв път в живота си се осъзна като Човек....

Бездната го грабна отново, малко преди да слезе от асансьора.Пред очите му притъмня, тялото му се разтърси от сподавен плач. После асансьорът спря, вратата се отвори, невиждащ той прекрачи прага и се блъсна в малка женска фигурка с качулка на главата. Листовете на Формуляра, който жената носеше се разпиляха и двамата едновременно се наведоха да ги събират. На всяка страница имаше огромен кървав печат. Формулярът беше вече попълнен. И тогава се погледнаха. Изпод качулката се показа първо едно малко русо кичурче а после две бистри сиво-сини очички. После продължиха да събират. А после се погледнах а пак. Този път погледът и се взря в него, премина през Бездната, през космическия студ, през лепкавия плътен мрак, стигна до искрицата, коята гореше с неугасим пламък. И там погледът и спря......

Цигарата догаряше. Време беше да тръгва. Отдавна вече не пушеше, но цигарата си беше традиция. Идваше тук всеки път, когато му се случеше нещо хубаво или когато имаше голям успех. Правеше го, за да не се самозабравя. Подтискащата, унила обстановка, наметната му върху раменете вехта дреха и запалената цигара му действаха отрезвяващо. После? После продължаваше напред.

Днес се бе родило третото му внуче. Бе на върха на славата си. Преподаваше в най-престижните университети, името му бе известно на цялото човечество. Вече не знаеше колко са наградите и титлите с които бе удостоен. Парите отдавна не бяха проблем. Негова бе и сградата с подтискащата стая. Време беше да тръгва.

Заключи бавно вратата и слезе по стълбите. На тротоара го чакаше малка женска фигурка с качулка на главата. А под качулката го гледаха две малки, все така бистри сиво-сини оченца, но вече с много, малки бръчици около тях. Много, малки бръчици от много усмивки и от много, много, непринуден, искрен, весел смях...