Най-скъпото, което имам
Герито се стягаше за море. Кипеше от мерак и въодушевление. Цяла вечер приготвяше своите неща - куклички, чантички и чуруликаше безспир около нас. Няколко дни преди това и бяха подарили розова фибичка с цветенце отгоре и от тогава тя не се разделяше с нея. Фибичката стана най-скъпата и вещ - в детската градина ходеше с нея, играеше и дори спеше, стиснала я здраво в ръчичката, така , за по-сигурно. Не забрави и сега да прибере розовата фибичка прилежно в чантичката да е готова за утре.
- Геринце, много ще ми е мъчно , бабче, за теб, докато те няма. А може и да си поплача, само малко, де. - шегувам се аз.
- Не тъжи, Бабче, не плачи! Ще се върна скоро, всичко ще ти разкажа и ще ти донеса мидички и пясък - утешаваше ме тя.
В късен час тя едва заспа и рано-рано скочи да се стяга за път. Изпращам ги до колата и сълзи пълнят очите ми. Целунахме се и без да искам намокрих щастливото и личице със сълзите си. Потеглиха бавничко и си махахме с ръце за довиждане. Но след няколко метра колата спря , Герито изскочи тичешком и се върна при мен.
- Бабче, за да не ти е толкова мъчно за мен, ти оставям розовата фибичка. Ама много да ми я пазиш, чак докато се върна, защото нали знаеш, че ми е любимата.
- Ще я пазя като очите си, миличка, чак докато се върнеш - щастлива и засмяна и обещах.
Целунахме се и заминаха. През цялото време на нейното отсъствие пазих стриктно розовата фибичка с цветенце отгоре. И аз като Герито спях, стиснала в ръка най-скъпоценната и вещ, за да съм по-близо до сърчицето и.
Дойде денят на завръщането от морето. Почерняла, много щастлива, Герито се хвърли върху ми с прегръдки и целувки.
- Нося ти пясък и мидички, бабче - разълнувано ми говореше тя.
В тези щастливи мигове никой не се сети за розовата фибичка, пък и след това. Богата с много нови впечатления, Герито съвсем забрави за най-скъпата си вещ.
Тя забрави, но аз не. Задържах тази ценност, за да запазя завинаги скъпия спомен, че от обич моята внучка ми подари най-ценното, което притежаваше. Когато я няма, отварям кутийката и поглеждам розовата фибичка с цветенце отгоре и да си призная честно, понякога заспивам, стиснала здраво ценния спомен. Ей така, за късмет.
© Магдалена Костадинова All rights reserved.
