Герито се стягаше за море. Кипеше от мерак и въодушевление. Цяла вечер приготвяше своите неща - куклички, чантички и чуруликаше безспир около нас. Няколко дни преди това и бяха подарили розова фибичка с цветенце отгоре и от тогава тя не се разделяше с нея. Фибичката стана най-скъпата и вещ - в детската градина ходеше с нея, играеше и дори спеше, стиснала я здраво в ръчичката, така , за по-сигурно. Не забрави и сега да прибере розовата фибичка прилежно в чантичката да е готова за утре.
- Геринце, много ще ми е мъчно , бабче, за теб, докато те няма. А може и да си поплача, само малко, де. - шегувам се аз.
- Не тъжи, Бабче, не плачи! Ще се върна скоро, всичко ще ти разкажа и ще ти донеса мидички и пясък - утешаваше ме тя.
В късен час тя едва заспа и рано-рано скочи да се стяга за път. Изпращам ги до колата и сълзи пълнят очите ми. Целунахме се и без да искам намокрих щастливото и личице със сълзите си. Потеглиха бавничко и си махахме с ръце за довиждане. Но след няколко метра колата спря ...