Светът беше притихнал в онази красива, но толкова тъжна утрин. На малкия, сгушен под скалите плаж, нямаше жива душа, освен мен. Тишината я нарушаваха само крясъците на гларусите и успокояващият шум на вълните. С премрежени от сълзи очи наблюдавах как слънцето изгрява над морето и облива всичко в светлина. Съзнанието и душата ми бяха завладени от неописуема болка, която не ми позволяваше да се насладя на този така прекрасен момент. Само преди минути имах странното усещане, че тази така тъмна и страшна нощ никога няма да свърши. За мое учудване мрака отстъпи пред светлината, слънцето отново се усмихна и светът не спря да се върти. Исках да изкрещя: "Как можеш да изгряваш днес? Подиграваш ли ми се?!" Вместо това зарових пръсти в пясъка и се разридах по- силно. Там можех да плача на воля, да се опитам да измия страданието си със сълзи, без някой настойчиво да ме успокоява. Не бях спокойна. Никога вече нямаше да бъда спокойна. Нито щастлива. Нито обичана. Нито да обичам. Исках да плача до премала, да успея да заспя и сънят ми да ме отведе при него. Не исках свят без него. Не исках изгреви, не исках усмивки, не исках нищо. Само неговата усмивка и неговото присъствие можеха да ми дадат утехата, от която се нуждаеше бедното ми сърце. Не вярвах, че това вече е невъзможно. Не исках да вярвам. Исках да плача, да плача... и той да се появи с някоя сълза. Да я усетя как се търкаля сред другите по бузата ми, но да пари по- силно, да е по- солена и по- пречистваща.

- Holaаа- чух звънливо гласче съвсем наблизо. Бавно надигнах глава и погледнах в посока на нарушаващото уединението ми малко човече. Беше босо, с къси сини панталонки, бяла блузка, руса коса и усмихнати, още по- сини от панталонките очи. Наблюдавах го подсмърчайки и неспособна да продумам. То приближи малката си ръчичка и изтри сълзите ми. Размърдах се сконфузено, а то отвори другата си ръчичка.

- Искаш ли да ти покажа какви камъчета събрах?- и преди да успея да отговоря изсипа половината в моята ръка. Малки, големи, бели, цветни, всякакви камъчета в причудливи форми. Казах му, че си има чудни съкровища и му ги върнах. То ми подаде едно шарено камъче.

- Подарявам ти го. Аз утре пак ще си събера.

Усмивка озари отново прекрасното му малко личице и стопли сърцето ми. Протегнах ръце и малчуганът, разбрал сигнала, се сгуши в мен.

- Не плачи. Аз съм малък, но не плача - прошепна ми, след което се отскубна и се затича по плажа.

Съзерцавах безгрижието на това малко, чисто същество, което се опитваше да настигне татко си, когото аз чак сега видях, и осъзнах, че срещата ни не е случайна. "Да, ще живееш в децата и аз ще те откривам в тях"- прокрадна се неканена мисъл в главата ми. Събрала малко сили, реших да се разходя. Събух сандалите си, взех ги в ръка и тръгнах по топлият пясък. След минути, заедно с връхлитащите и отдръпващи се от стъпалата ми хладни морски вълни, се разбушуваха и мислите в съзнанието ми. Опитвах се да ги прогоня, но те настойчиво ме връщаха часове назад и изпълваха всичко с ужас и смут отново. Колкото по- често и силно ме удряха вълните, толкова повече ставаха въпросите, блъскащи се в ума ми. Съзнанието ми знаеше причината за огромната загуба, сполетяла целият свят и мен, но и се бунтуваше срещу случващото се. Не проумявах как успяха злите сили да изпълнят целта си и да ни го отнемат, да отнемат живота му?! Не разбирах как едни хартийки могат да са по- ценни от нечий живот, да решават нечия съдба?! Защо никой не предотврати този жесток и преждевременен край?! Кой е решил, че има право да лиши три деца от баща им, едни родители от сина им, цяло семейство от близкият им човек и да убие радостта, любовта и надеждата на милиони хора по света?! Вълните ми нашепваха, че дори да имам отговори, нищо вече нямаше да е същото. Той нямаше да се върне. Нямаше да ни се усмихне и да ни увери, че ще се видим през юли. Нямаше да пътуваме към Лондон. Нямаше да видим новото шоу. Нямаше да пее за нас никога вече. Нямаше да мечтаем да го прегърнем. Нямаше да чуем отново, че той ни обича повече!...

"Не, няма да останете сами! Любовта няма да си отиде!" - блъсна ме заедно с мисълта ми една силна вълна и се строполих на мокрия пясък. Оставих новите, по- силни вълни, да ме заливат и отново се разплаках. От безсилие, от мъка, от ярост, от страх... А може би от егоизъм също? Не исках все още да приема, че вероятно това е висшият план. Колкото и да не ми се искаше, може би за неговата душа беше по- добре така. Да отлети, да се освободи, да напусне този неблагодарен, подъл и зъл свят. Душата му знае колко любов и красота оставя след себе си, усетила е мисията си изпълнена и е избрала точно този изход от земното си страдание. Не проумявах всичко това, не го исках. Всички по- рационални мисли ги изстласквах надалеч и се отдавах на гнева и болката си. Не спирах да се измъчвам с размишления дали е страдал преди края, дали го е усетил, дали пък не се е борил да остане, дали е искал да заспи завинаги и умората да си отиде или се е молил някой да му помогне?! А любовта? Тя не е ли достатъчно силна, за да задържи някого или е по- истинска когато го остави да следва пътя си?

Не знаех тогава, не знам и сега. Когато сълзите ми се сляха със солта на морето и ме оставиха без сили, когато усетих, че треперя от неспиращите да ме заливат вълни, бавно се надигнах и продължих боса по пясъка. Слънцето все по- силно напичаше и в далечината се чуваше моторният шум на разбуждащият се град. На същият този град, в същият този свят, който щеше да продължи да се върти всеки ден, до края на времената. Въпреки всичко. Може би отново, някога, животът на всички ще застине за миг, ще сведат вкупом глава и ще замълчат шокирани и наранени, защото най- добрата част от тях ги е напуснала. Защото не са могли да опазят това добро, не са го обичали и подкрепяли достатъчно. Може би някога, отново, за някого, всички ще плачат като един, по едно и също време. А може би някои от нас никога повече няма да заплачат?...

Не усетих, че не стъпвам вече по пясъка, докато тротоарните плочки не запариха под краката ми. Не знаех колко време съм вървяла. Не знаех и накъде отивам. Не ме беше грижа, че някои от преминаващите раннобудници ме поглеждат загрижено или клатят съчувствено глава, или се подсмихват на лудостта ми, видяли черната ми тениска с неговият лик. Спрях пред едно барче, до една празна маса, взирайки се в екрана над нея, на който вървяха кадри на черен фон, на сърдечен пулс, чиято линия постепенно се изправи...

- Защо плачеш?- попита ме приближаващият се към мен сервитьор.

- Защото Майкъл вече го няма!- едва промълвих аз.

- Има го. Винаги ще го има. Докато има кой да го помни и обича, Майкъл ще живее!

 24.06.2020,  Ким Джаксън