Както всяка година, така и тази, месец март е слънчев, но мразовит. Вятърът духа от всички посоки, типично за това време на годината. По улиците е оживено, шумно, като имаме предвид значението на тези думи за едно провинциално градче. Излизам от входа, обличайки връхната си дреха, и аз не знам защо. "Не е толкова студено" прокоментирам наум времето, докато крача забързано към гаража. "Ето я моята красавица"... Не съм я карала повече от месец.
  Когато влязох вътре ме заля болезнена вълна на горчиви спомени... Посреща ме картинка, до болка напомняща на прекараните с Него часове в колата... Разпръснати на пасажерското място лежат CD-тата с лигавата музика, която Той така обича... На огледалото виси самотно плюшеното куче, което ми подари още в първите дни на връзката ни... Тази, която преобърна из основи живота ми... С горчива въздишка паля колата и дори шумът на двигателя ми припомня безкрайните часове на безцелно мотаене с Любовта на живота ми... Поради липса на натоварено движение само след няколко минути вече съм извън града. Невъзможно е да не мисля за Него, след като точно в тази кола прекарвахме толкова време заедно, колкото не съм прекарвала с никой друг... С крайчето на окото поглеждам отново дисковете и с нерешително движение вземам най-близкия, за да го пусна. Защо ли ми трябваше... Само секунди изминаха от първата песен, а сякаш някой притисна гърдите ми със бясна злоба и стиска сърцето ми до болка. Точно тази песен, която първа зазвучава от колоните и съответно бе най-често слушаната... Как е възможно спомените да са толкова болезнени... Как е възможно тази наша любов да се окаже така ужасна, така изпепеляваща... Та ние сме още деца!
  Докато водя дебат със себе си, песента продължава да звучи, да нахлуват още и още раняващи спомени... Миговете, прекарани с Него, които и без това си припомням постоянно, плановете, които си правехме... Които останаха неосъществени... Спомням си как чакаше да завърша училище, да отида при Него, да сме студенти заедно... Тези детски планове вероятно звучат смешно, но раняват с такава болка сърцето ми, каквато може да изпита само истински нараненото сърце. Да, Той обичаше да планира... Сякаш гласът му още звучи в ума ми, онзи глас, който обожавах, без който не можех да заспивам, който ме опияняваше и ме караше да се чувствам необикновено... Спомням си как в дъждовните дни се гушкахме притихнали под пухкавата завивка, Той ми разказваше интересни истории, а аз го слушах в захлас, докато не усетя, че съм задрямала на вече изтръпналата му ръка. Спомням си как бягахме от часове, за да сме заедно, безотговорно, но тогава имаше значение единствено това да съм до Него. А колко безумно красиви бяха очите му, когато ме гледаше и как искрено ми шептяха "Обичам те", най-дълбоките и откровени очи...
  Отнесена във мислите си, виждам, че съм съвсем близо до мястото, това място, което е всяка вечер в кошмарите ми, или по-скоро не кошморИ, защото всяка нощ беше един и същ кошмар. Проклетото място, което обезсмисли цялото ми съществуване, всичките ми мечти и цели... Остави сърцето ми изпепелено, а очите - сухи, от хилядите сълзи, които изплаках... Осъзнавам, че времето не лекува, макар да не е изминало много време и това да е простата причина, поради която ме боли още по-силно. Толкова силно, че налудничаво мечтая това да се окаже единствено поредния ужасяващ кошмар...
  Сълзите отново текат безумно, затова спирам колата. Излизам от нея и се озовавам на мястото, което проклинах в последния месец от живота си. Мостът си е все още тук, от началото, чак до края, който почти не виждам. Не искам да минавам през проклетия мост, поне не засега... Искам да се спра на мястото пред него, където до голяма топола се белее мраморен камък със снимка. Снимка, от която ме гледат най-прекрасните, най-дълбоките кафяви очи, тези, които така искрено ми повтаряха, че ме обожават... Очите, които никога повече няма да ме гледат, които няма да целувам и които ще оставят незавършени нашите планове... Искам някой да ми каже, че Той никога не е заминавал...
  Крещя обезумяла и проклинам деня, в който си отиде най-добрият земен ангел... Знам, че сълзите ми никога няма да го върнат, и мразя този факт, макар да мразя и това, че аз съм жива а Той не е... Мразя и колана, който ме отърва единствено със счупен крак...
  Изправям се и с треперещо от болка тяло започвам да тичам... Тичам със всичката сила, ярост и скръб, която се е събрала в мен... Мостът сега ми се струва неестествено кратък, а тъмната река под него - невъзможно плитка. Приближавам се повече към ниския парапет и вече нищо друго няма значение, защото съм категорична в решението си... "Идвам, любов моя! Животът ми няма смисъл без теб!"...