-     ...Чукаш ли, чукаш ли, бай Раде? – ми вика една лъчезарна принцеса, скачайки пъргаво от гърба на Пегаса. Те тези красиви и еманципирани принцеси все пишат стихове и яздят Пегаси, особено с навлизането на интернет и триумфа на сексуалната революция.

Гледам го нейния Пегас – мамка му,  то си е обикновена кранта, но нали ми е такъв занаятът трябва да обслужа съвестно клиентката.

-          Чукам, чукам, Ваше сиятелство – мърморя аз без особен ентусиазъм и запрятам ръкави – какви да са подковите – златни или сребърни?

-          Ми бих предпочела от платина или в краен случай диамантени, защото моят Пегас е много буен и все си хвърля подковите из камънаците на тия галактики. Пък и аз – нали съм си млада и красива – все препускам през небесата в първите редици – не мога да ползвам демодиран аксесоар.

Бах мааму, сега я втасахме, ега ти резила; на свършване ми са платинените подкови. Те литературните принцеси все на благородни метали налитат; чудя се как ще я караме с тоя занаят; викам му на чирачето:

-          Бягай, Гьоте да докараш платина от КЦМ-то, че е на привършване и хептен ще я закъсаме.

И то – завалийката – послушно момче – веднага хуква.

Грабвам чуковете, грабвам подковите и започвам. Набивам клинците здраво, щото те тези Пегаси много хвърлят къчове и често им падат подковите. Обикновено ползвам неръждавейка „4Х13” – внос от Украйна, но принцесата негодува.

-          Искам – казва – клинците да бъдат от лунни лъчи.

-          Няма проблем, дадено... – Грабвам лунните лъчи.

Ми то младото си е младо – все устройват кошии из небесата и предпочитат екзотични материали – хем да са здрави, хем модерни.

-          Виж – казва – бай Раде, астрономите от Рожен са открили нова черна дупка в галактиката МХ666 (може и да има такава) в съзвездието Косите на Вероника, та значи, имало достатъчно от онова уплътнено неутрино – свръхплътен материал – няма износване.

-          Така ли, бягай, Гьоте, до Косите на Вероника да доставиш уплътнено неутрино.

Няма мърдане – мъча се да угаждам, щото непрекъснато възникват нови тенденции из тези небеса и пространства, пък конкуренцията ми диша във врата. Един титан в изобразителното изкуство беше изрисувал бял квадрат на бял фон, а един велик поет – сътворил поезия без думи. Хем авангардно, хем постмодернистично... На път са да реализират беззвучни симфонии и филми на тъмен екран.

„Давай сега, бай Раде, подковите...”  Ми давам, какво да правя.

С тези поетични кушии, жокеите са все недоволни. Пегасите им  куци, те обвиняват подковите. Пък и аз нали одъртях и турих вече пет диоптъра, току виж съм изпраскал някоя подкова на терсене, та ставам за смях и резил из цялата галактика. Преди време ми пратиха некролози на един колега и приятел, с когото си пием ракията виртуално кога няма работа и аз с всичкия си акъл, взех че ги налепих на видно място пред налбантницата; всички ревнаха, а той си бил жив човекът (да е жив и здрав, да спи зло под камък), та още ми се сърди; ама че гадна история...

-   Чукаш ли, бай Раде, чукаш ли – вика една усмихната принцеса, дето наскоро издаде поетична стихосбирка и всички останаха възхитени, щото Пегасът цвилеше възторжено, риеше с копита и наоколо хвърчаха лунни лъчи.

-    Чукам, чукам, чукам – дера гърло аз и грабвам чуковете.

-    Ах какво по щастие голямо!..

Много голямо щастие наистина. „Бягай, Гьоте, да донесеш диаманти от рудниците край Кейптаун, че пак свършиха!”

Изтрепах го това момче с разкарване по разни складове и супермаркети. Иначе кротко момче и се чудя как понася още такъв калпав майстор, дето пилее материали за щяло и нещяло. Има едни пичове – негови приятели – Фауст и Мефистофел – все ме хокат, че не съм го направил поне калфа. Прави са момчетата, ама аз все нямам време с тая залисия около Пегасите и все отлагам, пък нали съм хем кьорав, хем огълфял, чудя се как да му напиша дипломата. „Трябва да има ценз – казват – щото утре като пукнеш, кой ще ти продължи занаята.” Вярно така е...

-          Хей, Гьоте, – викам му – отскочи после, моето момче, до доцент Янев, кажи му „Само Локо” и много здраве от мое име. И нека да изготви един екземпляр за дипломата, пък аз накрая ще удара парафа; трябва да има и печати тъдява из налбантницата.

Вече го намразих тоя занаят. Все нови и нови попълнения литератори се пръкват – преброих ги в един литературен сайт – барем шейсет хиляди майстори на словото, нямам представа как ще им набавям подкови в тая криза.

Пък онзи колега Убуку – той хич не им цепи басма. Направо обръща Пегаса по гръб, вдига копитата и няма ни диаманти, ни лунни лъчи. Курдисва подковите – обикновено тенеке, изпрасква дузина ръждясали клинци от Кремиковци и им бие шута. Ербап момче. Мразят го, но го уважават.

Аз не мога така. Все гледам да угаждам. Глезя ги, потупвам ги по задниците, утешавам ги, когато се разболее Пегасът от грип или сърдечна недостатъчност и то точно затова ми се качват на главата.

-          Как е, бай Раде, чукаш ли, чукаш ли? – препуска насам една красива принцеса с буен Пегас.

-          Чукам, разбира се, какъв е проблемът?

-          Ми трябва да ми наковеш нови подкови – изчуруликва принцесата и още от вратата вирва краката.

-          Не на тебе ма, щерко – обяснявам загрижено аз – те тези подкови са за Пегаса. Пък за тебе имам нещо друго предвид.

Де да си бях премълчал.

-          Какво друго си имал предвид, какво точно – писва пронизително принцесата – Аз да не съм някоя лека жена, та ще ми правиш намеци. Какво значи това сервилничене, каква щерка съм ти аз! И какво е онова легло там; веднага го махни! Веднага!

-          То не е легло ма, мила принцесо – въздишам притеснено аз и започвам да се изпотявам, чудейки се как да изляза от критичната ситуация – това е специален станок за по-буйни Пегаси... Връзвам ги, за да не ритат.

-          Аха, значи и мене искаш да вържеш, за да не ритам...

И т.н. направо се ошашавих. Тя стана една крамола – излезе ми име. Само дето не съобщиха официално в новинарските емисии, че бай Ради на стари години подковава принцеси. Колко му е; вчера цял свят прогърмя, че Марадона, ухажвайки някаква местна принцеса, пръднал гръмогласно. Но, слава богу, размина ми с молби и заклинания.

Иначе трудностите си ги имам достатъчно като при всеки сериозен занаят.

Хеле има едни Санчовци и те участват в кошиите – барабар Петко с мъжете – та трябва и на тях да угаждам. Гледам го – ега ти Пегаса, то си е обикновено магаре. Помъкнал ми магарето и мига като кротък идиот.

-          Тури му – кай – бай Раде,  златни подкови!

-          Бе махай ми се от главата, да ти иба магарето, то за нищо не става!...

Гледам и тъпея; чудя се какви са тези кушии и къде са хукнали тези състезатели с куци Пегаси; направо да ти стане жал за хайваните. А онзи гений – развял буен перчем –  препуска в първите редици и псува журито, че било калпаво. Ето един шедьовър от кошиите: 

„ Приятелко моя, ах, как съм смутен!

Мечтая да те изчукам някой ден.

Орални миражи танцуват пред мен

и цял съм аз от любов озарен.

Животът е сладко солен и горчив

и аз съм палав съвсем и игрив;

искам да легна до теб доверчив

и да ти пея безкрайно щастлив.”

Точка.

Подпис.

... Не, не и не!!! Не издържам повече. Те това като ми изцепиха, направо останах сразен като Наполеон при Вакарел* и изпуснах чуковете. Ми то все бива, все може дървотия, все може идиотизъм, ама на такъв калпав Пегас каквито и подкови да му курдисаш, той за нищо не става. Само цвили и пърди. То да е само този с мед да го нахраниш, но не е.

Говоря му кротко на ездача, за да не го обидя, че иначе са много отмъстителни тези ездачи и  като нищо може да си отнеса боя за едната хубост и една критика в медийното пространство.

-          Виж какво бе, момче, от тоя Пегас Пегас не става, само ще изхабим подковите.

-          Сакън, ти какъв майстор си – един Пегас да не можеш да подковеш – реве онзи– отивам при конкуренцията.

-          Ми прав ти път, дано колегата не те трясне с чука по тиквата.

Да, ама не.– Както викаше наборът Петко Бочаров по време на телевизионните дебати. Мина, не мина някой ден – ето го същият.  Направо паднах по гръб, когато долетя отново този титан на духа и ми вика:

-          Давай, бай Раде, да подковем Пегаса, че спечелих кошията и се каня да кандидатствам в СБП. Човекът каза – няма проблем...

Едва се надигнах – изнемощял от шока и му говоря на чирачето:

-          Бягай, Гьоте, да бягаме от тук, това не е занаят за тебе, моето момче...

* Според някои шопски хроники