Написах го в час по руски (и вкъщи го довърших)

В живота си често губим хора или вещи. Губим силите си да продължим напред и да посрещнем новите изпитания, които ще ни постави. Ще ни изправи, за да ни подари това, което не сме открили в изгубеното, което не сме имали възможността да видим. Взима ни онова, което обичаме и за което ни боли след загубата. Но никога не забравя да ни даде късче от онова, което ще ни помогне. Малко по малко ни води. Хваща ръцете ни и ни повежда.

Тръгваме заедно с всичката болка, тъга и празнота. Те са с нас навсякъде като сянка. Не трябва да бягаме от тях, а да ги приемем, да се научим да живеем с тях или да ги надживеем. Събуждаме се и виждаме светлината от новия ден. Бледото очарование на новия път, който ще извървим. Малкото удоволствие от всички онези дребни неща, които ни се случват преди да затворим очите си нощем, когато заспиваме.

Макар и все още да усещаме болката и празнотата от загубата, ще съберем силите си и ще се усмихнем срещу онова, което ни помрачава. Можем също така да се затворим в себе си и да отричаме това, което е около нас. Или да се открием към света и да "не забелязваме" болката, да се срамуваме от нея, да я крием. Но единственият начин тя да отшуми е  да бъде изживяна.

Празнотата няма да бъде запълнена, но няма да бъде толкова голяма и дълбока, както в началото. Започваме да живеем с новото и се привързваме към него. Не го обичаме, както предишното (но не би могло да се обича два пъти по еднакъв начин). Опитваме се да запълним поне малко кътче от празното, но то като че ли пак си остава същото. Други хора също се стараят да ни помогнат и да ни разберат, но всичко е някакси безсмислено. Трябва да изживеем всяка част от загубата, за да може да бъде приглушена болката и изсветлена празнотата.

Остава ни да вярваме в душата на този, който сме загубили или във спомените ни с него. Да видим същността на вещите и тяхната стойност. Но след всяка загуба остава това, което не може да бъде загубено заедно с нея - спомените. И някъде, вътре в своята душа, се научаваме, привикваме към живота, започваме да го обичаме с всичко, което ни е отнел или дал, което ще ни отнема или дава, което ни отнема и същевременно дава.