Точно бях свела глава пред ожулените колене на сина си,когато ги видях. Посребрени, усмихнати. Тихичко разменящи си думи, в които слънцето оставяше заряд за още много часове разговори...

-Искаш ли наистина?-попита мъжът, чиято фигура бе така синкаво прозираща в следобедния  час.

-Много искам!-радостна категоричност се понесе из въздуха и жената се усмихна.

И аз се усмихнах. На себе си. На умората, която се сви на четири и потъна в тревата.

Седнах на пейката и се загледах.Във времето. То е видимо във всякакви аспекти, ако човек истински иска да го види. Не е линия, разделена на Минало, Настояще, Бъдеще. А е Смисъл, Обич и Грижа.

Мъжът впрегна всичките си сили. И пренебрегвайки куцукането, се засили. Побелял от годините, в движението си,той боядиса косите си в следобедно слънчево и се понесе по алеята. Буташе инвалидната количка на жена си, състезавайки се с младостта. Настигна я и я задмина с чистото чувство на любов и отдаване. Тичаше, буташе, останал без дъх...

А скърцащото сърце на прастарата количка се зареждаше ... и летеше. В нея възрастната жена отново бе красавица. Истинска, млада и щастлива.... А снежно белите й коси се разливаха като бурно море върху прегърбените рамене....

Хората гледаха с неразбиране и насмешка.

Трудностите в житейската нишка са оцветени в невидими цветове. Те се рисуват с думи. Както красотата... Тя не е лъскава и напудрена. Тя е крива- несъразмерна и безвременна. В определен час, следобед, година се вижда толкова ясна и необятна, че няма очи, които да я поберат.