Тя седеше на стъпалата на къщата с разкрачени по мъжки крака, които бе покрила с шарената си фуста. В ръцете си държеше голям нар и се бореше да го разтвори. От усилието забрадката беше паднала и освободила двете кестеняви плитки, които слънцето бе позлатило. Беше толкова улисана в желанието си да разцепи нара, че не обръщаше внимание на нищо. А и на какво да обърне внимание? Селото бе замряло. Всички бяха на работа, а онези които не можеха да работят си стояха в стаята. Есенният ден бе слънчев, но лекият ветрец беше хаплив и прогонваше.
Той се беше промъкнал през комшулука без да го усети. Така правеше от дете – стъпваше сякаш имаше лапи, не крака. Беше видял Денка и знаеше, че е сама у дома. Тя е една година по малка от него, но се бе замомила. Висока и стройна. Очите ѝ, като черни череши, примамваха да ги откъснеш. Бузите ѝ руменееха, а двете трапчинки, които се образуваха като се засмееше, му подлудяваха кръвта.
Родителите им се сватосваха на шега, но той беше решил за себе си. Няк ...