Нарът
Тя седеше на стъпалата на къщата с разкрачени по мъжки крака, които бе покрила с шарената си фуста. В ръцете си държеше голям нар и се бореше да го разтвори. От усилието забрадката беше паднала и освободила двете кестеняви плитки, които слънцето бе позлатило. Беше толкова улисана в желанието си да разцепи нара, че не обръщаше внимание на нищо. А и на какво да обърне внимание? Селото бе замряло. Всички бяха на работа, а онези които не можеха да работят си стояха в стаята. Есенният ден бе слънчев, но лекият ветрец беше хаплив и прогонваше.
Той се беше промъкнал през комшулука без да го усети. Така правеше от дете – стъпваше сякаш имаше лапи, не крака. Беше видял Денка и знаеше, че е сама у дома. Тя е една година по малка от него, но се бе замомила. Висока и стройна. Очите ѝ, като черни череши, примамваха да ги откъснеш. Бузите ѝ руменееха, а двете трапчинки, които се образуваха като се засмееше, му подлудяваха кръвта.
Родителите им се сватосваха на шега, но той беше решил за себе си. Няколко пъти се опита да говори с нея сериозно, но тя така и не разбра. Та нали израснаха заедно за нея той беше единственият приятел, закрилник... оф. Камен въздъхна с болка, но не се отказа от решението си.
Присламчи се неусетно по близо и се загледа в ръцете ѝ. Тя все още се бореше, но изведнъж нарът се отвори и тя бързо впи белите си зъби в сърцевината му.
Червеният, като кръв сок, напълни устата ѝ, а една малка струйка се изля и полази по брадичката.
Сърцето на Камен не издържа. С един скок той се озова при нея, падна на колене и залепи устни по протеклият сок.
Дена се вцепени от изненада, изпусна половината нар, сграбчи главата на Камен с две ръце и сякаш той беше другата част на нара, впи устни в неговите и сокът който бе в устата й се вля в неговата!
Нарът, който тя изпусна, се търкулна по стълбите, продължи по нанадолнището на двора и петела го намери. Бялата кокошка и тя го видя и се втурна да кълве. Петелът се възползва от близостта ѝ и нарът отново беше изоставен.
© Слава Костадинова All rights reserved.
