Наследница

Раздавката премина в минорно настроение. Поплакаха си с родата и се утешиха взаимно, спомниха си най-щастливите години, преживяни заедно. "В здраве и болест, в радост и горест, докато смъртта ви раздели"- бяха им чели на младини в гражданското. Но Славена все се надяваше, че последният тежък час ще я пожали и ще я постигне чак в дълбока старост.

 Катастрофата обаче ù отне не единия, а двата здрави стълба, на които се подпираше необичайния ù земен път и сега увисваше в безтегловност сам-самичка в родната си къща, без мъжко рамо и опора. Трябваше да приеме висшата воля и да се нагоди както може към новата си роля. Да беше поне благосклонна тази пуста съдба да ù прати детенце, та да има с кого да се утешава, но не ù било на късмет.

 Опечалените взеха да се разотиват по реда си и домът ù  започна да опустява - бавно, но безвъзвратно. Накрая остана само младото момиче, за което така и цял ден не успя да си спомни къде беше го виждала, някъде по семейните сбирки трябва да е било, но паметта ù отказваше да се рови в спомени сега, когато бе време за оплаквачка и печал. То помоли вдовицата да остане, защото нямало къде да отиде след внезапната загуба. "Вие сте ми вече единствената роднина "- така ù обясни девойчето и Славена се зарадва, че няма да се потопи в самотата още от първата нощ. Но се наложи да я разпита кой я доведе и откъде така внезапно се появи на опелото. Шокът беше силен и я разтърси повече от двойната загуба, кръвното ù се разигра и тя припадна от вълнението, това си спомняше последно. Съвземаше се бавно и се опитваше да не се поддаде на емоциите отново, но новината наистина беше разтърсваща. "Аз съм дъщерята на Вашия брат" - беше ù обяснило момичето.

Нито тя, нито брат ù имаха наследници, поне не ù бяха известни досега. Изненадата за малко не я изпрати след двамата ù мили покойници. Все ги молеше да карат по-внимателно бързата кола на съпруга й, но те не я вземаха на сериозно.

И ето ти сега нов член на семейството. Защо брат ù беше мълчал толкова години? Да не се довери на сестра си, при това живееха в разбирателство и тримата след смъртта на родителите си. Ани, така се представи младата жена, загубила от болест и майка си, която я отгледала. Нямало вече кой да плаща за квартирата им.

Славена прие племенницата си с отворени обятия. Можеше да осигури хубав живот на сирачето и да си има утеха на старини. Все пак нещата се подреждаха и имаше надежда за измъченото Славенино сърце. Реши да я разпита по-нататък за подробностите като се поуспокои.

Млада сила се вля в опустелия дом и го разбуди.

Възрастната остави всичко в умелите Анини ръце. Обикна я и я прие като пратеница на провидението. Хвана се здраво за новия шанс.

И когато след панихидата Ани застана пред нея с портрета на мъжа ù в ръце и мило попита къде да прибере лика на баща си, Славена сподави в шепа вика си, стисна сърце и се зарече на всяка цена да запази тайната на своята половинка. Какво ли щеше да промени истината? Неведоми са промислите  на висшата сила, кои сме ние да ù противоречим и да я съдим с човешките си мерки.

"Прибери снимката на брат ми в скрина." - чу се да казва спокойно. А вътре в себе си се закани:

"И дано скоро не се понеса след тебе, че пъкълът ще ти се види тесен, братко!"