Линк към част 9

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=333130

10 Част

-    Хубава работа! Ти сега какво…? Завиждаш ми на черната коса ли? Аз пък да не съм те карал да скачаш без парашути от самолета. Ти сама си ги свали и си направи тази пожизнена искрящо бяла боя на косата. Искаш и аз да заприличам на Снежанко ли? – после се засмях и вече сериозно и казах - Леле Ная няма да мирясаш! Голямо момиче стана, майка ще ставаш и само щуротии измисляш. 
-    Все едно слушам баща ми. Ами като съм толкова щурава, оплачи се от мен на мама и на татко тогава!
-    Да бе на майка ти ще се оплаквам. Ми тя жената отдавна е вдигнала ръце от теб. Как да и се оплача? Кой знае как се радва, че я отървах от това бясче, близначе на име Ная. Ноооо аз ще ви върна топката така - ако чичо Стойчо се съгласи и аз съм съгласен. 
-     Бясче близначе ли? А пък ти си хвъркат грубиянин! – връцна се демонстративно Ная и ми се изплези.    
-    Добре де! Не се драчете сега тук пред мен. Нека така да е. Ще питаме чичо ви Стойчо. В края на краищата пещерата той и брат му са я открили. Делфините повече него слушат. Аз само им помагам, като я окъсат. Ами ще го питаме и готово. Какво толкова?
Така се и разбрахме. 
Но то май и на домакина не му трябваше много. След няколко уточняващи въпроса - прие. И стана тъй, че пак ме посадиха на пачи яйца. След има няма три месеца трябваше да организирам раждане каквото може би в България не се е състояло никога. В пещера! Далеч от път! На място до което няма как да дойде бърза помощ. Без ток и мобилна връзка със света. И то на родилка с проблеми със съсирването на кръвта. 
Ужас! 
Ама то с такова нещо като жена близнак с две души в едно тяло човек можеш ли излезеш на глава я? Ще бъда откровен -  не ви съветвам да опитвате. Не! Не за организирането на пещерно раждане! Не това! Другото! Видите ли жена близнак с две души не се влюбвайте в нея! И бягайте мноого на далеч на където ви видят очите. Иначе все такива истории ще ви се струпват на главата. Или ще я гоните със самолет по небесата. Или ще се въртите заради нея на капак от бъчва насред каменната пустош на някоя планина. Или ще се гмуркате в пещерни езера докато разберете защо я е страх от дълбока вода Ааа… и накрая ако ще имате деца от нея вместо да се готвите да почерпите акушерките с бонбони ще се чудите каква риба да им купите. Пък ако сте някакъв пълнообемен антикъсметлия като мен може всичко това да ви се случи наведнъж. Така че… вече ви го казах нали? Не ви съветвам да се влюбвате в двудушевни жени щото то си е направо фаталната жена две в едно.  
Както и да е!
Ние хората хубаво всичко си уговаряхме, нооо… не беше ясно изобщо делфините ще приемат ли да участват в някаква такава асистенцията на човешко раждане или не. И нямаше и как от сега да знаем предварително. За това повече не мислехме по въпроса. Та двата дена поне ние със Стойчо се отдадохме на рибарлък. А жените… те се отдадоха на цветята в градинките на леля Ирен и може би на клюки. Не знам не съм бил там, а Ная не ми разказа нищо интересно от женските си раздумки. Иначе голям релакс си беше. Два дена, които ме разтовариха поне колкото десет скучни съботи и недели през останалото време на годината.
Послееее...
После се прибрахме у дома.
 Но трябва да си призная - право беше преценил професора Афала. Какво бе преценил ли? Минахме от всякъде от където трябваше да минем. Първи беше на Боянски човека. Той с възторг каза, че всичко в Ная е едно голямо бижу. Нямало ги вече онези черни мехурчета или сферички. Нямала никакви енергийни запушвания и никакви черни светлини, за които говори Ная. Всичко си течало в тоновете на хармонията както си му е реда.
Но най-голям майтап беше в болницата. За два месеца четири пъти и правиха лаборатория. Не можеха да повярват, как и що така въпреки лошата анамнеза всичко е в рамките на допустимите за бременността референтни стойности. 
Ахааа… Хи, хи, хи! Анамнеза, референти стойности! Хи, хи, хи! Ето виждате ли, как вече компетентно ги ръся, а? Референтни стойност, а? -  Хи, хи, хи!  От толкова ходене по докторя, чак аз им научих думичките. Да взема едно второ висше за докторлък ли да изкарам, а ? Що ли, а? 
Най - много се кефеше Ная. След всеки въпрос, дали се е подлагала на някакви специални профилактики за състоянието си тя отговаряше: „Да подложих се. Участвах в група на архаични балкански практики за жени, които са с проблеми в напреднала бременност – най-вече прецедентки за съвременната медицина. Нооо... да кажа предварително - дала съм ритуален обет за безмълвие. И поради това нищо не мога да ви споделя.” 
Ох! Най-накрая малко си отдъхнах. Аз за сега - да! Тя обаче не миряса! Изчете всичко къде що имаше написано за подводно раждане в домашни условия. Нейната беше лесна -донякъде. На всички разказвахме, че заради конфликта си в местната болница и около отказите за изследвания и лечение, Ная ще ражда в друг град - при други лекари. Аз обаче се гърчех и измъчвах от това, щото не можех да кажа дори на Боянския, как сме се оправили с проблемите в меридианите и с инфантилната матка. Казахме че сме били на почивка в Айлята до Каварна. Лошото, е че той знаеше за проблемите. Схващаше, че правим нещо, а тъпото бе, че аз не споделям. И с право малко ми се сърдеше за това. Но си мисля - дори и да му разкажа, едва ли щеше да ми повярва. Всичко това дето съм го написал звучи малко налудничаво. Пещерни делфини и хора които комуникират с тях като с равни. Дрън, дрън, дрън! И още по-малко пък делфини лечители. Пляс, пляс, пляс! Чак аз като си го четох втори път... чак на мен не ми се вярва. То за какво втори четене говоря. То аз дето съм го преживял не си вярвам, че съм го преживял, пък какво ли остава за страничен наблюдател… Или пък още по-малко за слушател. Пък може би и за читателите ще е същото. Знам ли там вие ще си кажете.  Мисля си обаче и на него множко щеше да му дойде тази информация. Току виж и Боянския се изпуснал някъде. Ииии... като едното нищо да ме пратят заради тази история на психоизпити. Все пак съм пилот нали? Не мога да говоря такива недоврели, недокипели и недопечени, кукави неща.
Какво още да разкажа я? То нататък нямаше екшъни, но пък се заредиха едни вълнуващи и емоционални моменти. Но все някак си без големи перипетии.  
Както си бяхме планирали когато му дойде времето отидохме в Тюленово. Леля Ирен се беше подготвила и тя за всичко. Двете с Ная предварително бяха обсъдили много детайлно подробностите. Ние с чичо Стойчо играехме ролята на поддържащ персонал. Всичко ни беше опаковано и в отделни чанти. Занесохме го в пещерата. Вътре вече толкова ми бе познато всичко… все едно на Боянския на гости отивах – някакви такива чувства ме обземаха.
Имахме готовност поне за една седмица да останем, защото не знаехме точен ден и час на събитието. Термина си е термин, ама тооо... другото си бе работа на Природата. Или за по-вярващите от мен, както се изразява Боян си зависи от ония дето може да върви по водата… 
Чичо Стойчо ходи с лодката в морето. Налови малко риба и извика делфините. После някак с Ирен им обясниха положението. В смисъл те делфините виждаха, че Ная е готова да ражда, но трудното бе да ги накараме да са непрекъснато на разположение. Все пак макар до известна степен опитомени и дресирани те си имаха тяхна си среда и занимания. Така или иначе обаче останаха. Честно не знам този човек, за Стойчо ми е думата, как им обясни и преди за сеансите да идват в определени часове пък и сега за това присъствие. Нямам обяснение. Аз си контактувам с тях, но с елементарни знаци и с прости думички:  „ Ела тук! Гмурни се под водата! Излез нагоре!“ Но за комбинирана мисъл, касаеща време, място и причина – не, не, не! Няма да разсъждавам повече по въпроса. Отказал съм се вече без чужда помощ да търся обяснения за нещата, които ми се случват около тези неродени бебета! Отказал съм се! 
Та така де… делфините си бяха на линия. Е от време на време едната делфинка изчезваше, но не за дълго. Определено обаче Ная беше приковала интереса им. Афала се появи само в началото позагледа се малко в нея почурулика нещо и после зачезна нейде си. Е това си бяха женски работи. Останахме четири на две в полза на жените. Чичо Стойчо ходеше вечер до тях, само да сипе на кокошките и да даде това онова на козите.
      Не чакахме дълго. На третия ден Ная взе да се държи за кръста. Леля Ирен я погледна. После отидоха двете зад паравана и като се върнаха казаха, че е време. 
Еее… нас с чичо Стойчо ни натириха да излизаме навън. На мен ми беше интересно какво ще правят делфинките, но не ми се отвори парашута. Ная уж беше по иновациите, ама сега изведнъж се оказа, че не иска да съм там на самото събитие. Както каза тя не за друго, ами защото после съм щял да я имитирам и да я подигравам как се гърчи. Еее може би си беше прав де! Такъв съм си аз. Не че много държа да присъствам ама… 
За това пък ние с Паламуда си взехме по една въдичка и излязохме през отвора дето е към морето над повърхността. Седнахме си там от страни и си хвърлихме за дънна риба. Разбрахме се с леля Ирен, ако имат нужда от нещо да накара единия от делфините да излезе през големия отвор и да ни свирне. След малко повече от половин час Афала цъфна и той от някъде. Застана пред нас и започна да цвърчи настойчиво. Тъкмо се чудех какво му става щото по принцип той не беше вътре, но тогава до него се появи още една глава – Денка. Тогава схванах, че нещото в пещерата се случва. Погледнах Чичо Стойчо а той ми се усмихва:
-    Не ме гледай така все едно нищо не разбираш момче. Тебе те търсят на пещерния  телефон! – после пак ми се усмихна дяволито и размаха ръка, сочейки с палец през рамото си по посока на пещерата - Трябваш им сигур за нещо вътре! Я за бащина целувка, я за почерпка – довърши стария морски вълк смигна ми и така както се гледахме очи в очи на момента като двама хлапаци се втурнахме към отвора.
Когато влязох, а тя Ная се усмихваше мокро и уморено. А леля Ирен направо сияеше. Вдигна на ръце нещо наметнато с пелени и се провикна:
-    Честито тате Мишо… Първото изплува! Момичето е вече тук. Кака ще бъде. Да ти е жива и здрава първородната дъщеря. Ела да си я видиш.
-    Честито ти мокра или водна щерка тате Мишо – провикна се зад мен чичо Стойчо и ме потупа здраво по рамото, та чак ме раздруса.
-    Благодаря, благодаряяя! – провикнах се аз и обръщайки се на всички страни зараздавах благодарности на ред -  И на леля Ирен, и на теб благодаря от сърце. И  на Минка и Денка благодаря! И на Афала благодаря! И на пещерата… ооо… извинявам се не пещера… На този вълшебен храм на майката Природа благодаря! 
Отидох до жените, а леля Ирен ми подаде малката.
-    Какво ще кажеш, а Мишо? Харесва ли ти? Ама направо ти е одрала кожата така ще знаеш! – усмихна ми се наистина по майчински тя.  
-    Ами какво да кажа, я? Бебе! Ааа… моята кожа толкова ли е сбръчкосана като на това мъниче тук? Еее… не може да е така. Иначе всеки път като се бръсна щях да се порязвам. Аааа... аз не съм ли по-красив... Или поне доста по-гладък от това живурче тука? – опитах се да бъда непокист, ама от вътре напираше една неописуема радост от нещо, което до сега не бях изпитвал в живота си. 
Как да го опиша я? Ами вътрешно удволетворение от нещо, което си започнал сам като флирт и ергенска задявака. А след това си го постигнал в екип. Първо с този, с който си го направил. И после с още няколко напълно непознати личности, ааа в нашия случай и интелигентни същества, които са ти помогнали в трудностите по осъществяването му. Нещо като дето… тогава когато се учиш да караш колело например. И хем си горд от себе си, хем пък си дълбоко благодарен и на този, който ти е държал седалката от зад, за да не си обелиш носа или коленете. Усещане подобно на това да измислиш, направиш или да нарисуваш нещо със собствените си ръце. Но нещо на което очакваш да се радват и очакваш да го харесват и уважават много други около теб. Ама като го гледам това малкото да мърдааа...  И си мисля, че трябва и да успееш да осъзнаеш, как това нещо хем е вън от теб, хем пък искаш - не искаш си е една жива част от самия теб. И това така и ще си и остане до края. И на твоето, и на неговото съществуване. Хммм… и ощее... от тук нататък пак искаш не искаш - ти ще си отговорен пред всички и пред всичко за неговото сътворяване. Еее друго не знам, но знам, как в този момент разбрах и още едно много важно нещо: 
„ Осъзнаеш ли навътре в сърцето си и надълбоко в душата си какво е да си баща - ще разбереш и тези, които ти обясняват какво е да си майка. И разбрах, че ако не осъзнаеш първото - няма как да разбереш и да осъзнаеш какво е второто.“ 
Нооо… много ме беше страх да го държа това малкото мърдащо нещо в ръце. Е не ми се смейте де. Аз толкова малко бебе родено буквално преди минути до сега не бях виждал. То си бе направо като жабче. Чак ме бе страх да го пипам. Само си подложих дланите и това си беше. После като излязох от мислите си целунах Ная. Благодарих й за волята и търпението да изстрада до края всичко това. И се опитах да и обясня какво чувствам към нея, като благодарност пък и по принцип. Но мисълта и излиянието ми май се попроточиха и тя ме прекъсна:  
-    Миши и аз ти благодаря, че беше до мен. И че ме подкрепяше до последно ти благодаря, но още не съм свършила с ражданията. Нали не си забравил, че има още едно човече тук – и си посочи корема - След час ще си довършиш речта.
Беше красива гледка! Една доволна то себе си млада жена. Една майка първескиня поклащаща мократа си снежно бялата коса, която падаше на буйни кичури върху красивите и рамене. Така с новороденото бебе на ръце... направо си беше за снимка. 
После Ная направи крива гримаса. Явно я заболя. Леля Ирен пое детето и с професионално заучено движения, едва ли не като на илюзионист го пови без да спира нито за миг. После го постави на едно място предварително постлано с някакви платове и се запъти към родилката до водата. 
-     Ама то няма ли да се обърне и да се търкулне на някъде? – притесних се не на шега.
-    Да бе Мише! Даже може да се затича и да цопне в езерото. Как я виждаш тази работа. То да не е на пет месеца, че да се търкаля – усмихна ми се през болката си Ная.
-    Еее… аз от къде да знам. Да не би да разбирам пък от бебета?! – после видях, как ме гледа с учуден присмех в очите си и продължих  – Ами така де!? Защо ми се смееш! От де да знам?! Това за сега ми е първото – заоправдавах се аз за всеки случай и реших да избягам от темата с нещо по странично – Леле така както сте ги сложили тези зелени бутилки пред лампите и свещите имам чувството… как да кажа, че чак и въздуха наоколо е зеленясал. Това сега защо сте го направили?
-    Много ме дразни светлината Мише - не знам защо. За това помолих леля Ирен да ги сложи за да убие малко силата на пламъка. Така ми е по-добре. Може би и защото зеленото някак си успокоява… все едно съм на горска поляна.
-    Нищо де! Няма лошо. Щом така се чувстваш по-добре… Само делфинките да не си помислят, че и те са излезли на поляната и да дадат заден ход към морето. А лельо Ирен? Делфините имат ли задна скорост?  –  и после сам си се засмях на мисълта и въпроса си, но продължих - Щото вижте водата как и тя се е осветила в зелено на всякъде –  дрънках аз, но нещо в ситуацията ме накара да се замисля, ама какво беше не се сетих на момента. 
А то наистина всичко наоколо бе плувнало в зелена светлина. Ще каже човек, че това не е езеро ами морава. После Ная пак направи гримаса и това ме изтръгна от прокрадващите ми се мисли и разсъждения относно моментната цветова гама на пещерата. Явно контракциите много зачестиха и леля Ирен я накара да влезе отново във водата. Тя седна на плиткия участък. Отвори крака и едната делфинка тутакси се навря между тях и започна да чурулика. По фината и мокра кожа на опашатата акушерка заиграха отражения от зеленясалите пламъчета на няколкото свещи разположени околовръс. Връхчетата им се заклатиха почти в синхрон, като светлинки от запалки повреме на балада от рок концерт. Галени от слабите хаотични течения, които от време на време се появявах при някой по-силен порив на морските бризове, зелените пламъчета приличаха на разлюляни от вятъра тревуляци. И тогава се сетих. Ми да това е досущ като в съня ми видение от Долни Главанак. Тогава когато бях припаднал заради бушмените завиращи се в междубедрията на Ная. Само дето сега не е бушмен ами е делфинка. И извиках:
-    Аааа кой ще ме черпи? Кой ще ме черпи да видим сега? Кой ще ме целува по кривия нос - сега да видим!?
-    Мишо какво ти става? – сопна ми се Ная макар и доста вяло.
-    Ето го! Виждам го! Това е съня ми от Долни Главанак. Ахааа значи и у мен има зрънце на ясновидец. Ахааа... Нали ти каза, че ако има нещо което…
-    Миши престани…! Хайде ходи си там във външната - мъжката ложа. Виж даже Афала разбра и преди малко излезе животното. Вземай пример за мъжки такт от него – и ми помаха с обратното на китката си да се махна.
-    Добре де излизам! – реших да не се превзема точно сега - Ама да си знаеш… че имаш да ме черпиш и да ме целуваш по носа. Като наследство ще си го търся. Така да знаеш!  – и й се изплезих.
-    Какъв сън? – усмихна се леля Ирен – за какво говори Мишо? И защо пак се лензи?
-    Ами като бяхме нааа… - подхванах аз.
-    Добре! Добре! Стига сега с този твоя сън – прекъсна ме пак родилката и си й личеше че я боли - после ще го разкажеш на леля Ирен! Сега излез моля ти се Мишленце!
Имах желание малко да разведря обстановката, но не исках пък и да преча. Запътих се към отвора и на излизане като погледнах, а то точно така както го бях видял тогава във видението си. Чак мравки ме полазиха по гръбнака. Само дето в съня си бях в корема на Ная, а тук гледах на нещата от горе. 
Излязох. Пак се подредихме с чичо Стойчо на скалите и зачакахме. Но май повече чакахме вести от пещерата, а не някоя кая да клъвне. Афала този път остана при нас. Въртеше се като муха без глава напред - назад в малкото заливче и току подаваше усмихната си зъбата муцуна и се вглеждаше в нашата посока.  Абе от където и да го погледнеш мъжка идилия. Сюжет за нов сериал подобен на онзи смешния Двама мъже и половина. Но нашия ще да е със заглавие Двама рибари и половина. И в него аз ще играя ролята на половиният рибар. Другите двама си бяха рибари най-малко седми разряд. 
След около четиридесет минути Афала се разскача и разбрахме, че вътре нещото пак се е случило. Първо влязох аз. Всичко беше наред. Леля Ирен бършеше второто бебе, а делфинките се показваха на половина от водата и пищяха пронизително. Ная изглеждаше твърде добре за жена първескиня родила близнаци. Не че много разбирам, или пък съм виждал много жени веднага след раждане. Но поне от това, което случайно съм чул и представите, които имах... 
Отидох и я прегърнах. Издекламирах си думичките - е подготвени си бяха. Чичо Стойчо и той ни поздрави. Ная пийна малко сок. След двадесетина минути се поободри. Пак влезе на плиткото и прегърна двете опашати акушерки, които не я изпускаха от поглед. В този момент се появи и Афала. Той също получи и то не само една целувка. И не само по дългата муцуна от пред. Беше нацелуван и по очите и по гушата. Ная имаше слабост към него. Дори леля Ирен се учуди, как такава на вид слаба първескиня се окопитва толкова бързо. И то след дубъл раждане, едва ли не на екс:
-    Наичка направо ти се възхищавам. Нямаш разкъсвания. Нямаш някакви сериозни смущения. Момиче дай да те заплюя – и я заплю три пъти.
-    Ааа не е достатъчно! – въпротивих се аз - Трябва да плюеш шест пъти! Давай още три пъти сега! – довърших си репликата с много сериозен тон.
-    Шест пъти ли? Че защо? - стреснато ме попита леля Ирен.
-     Ами как защо? Нали тя има две души. И е инатеста за двама. Трудно пада духом сама. Не се ли гътанат и двете й души тази дето е останала права веднага те повлича в някоя пещера. Така че...– взех да философствам аз. 
-    Много си е добре момичето – прекъсна ме леля Ирен - Не го калесвай ти сега, че е инатесто! Амаа, ха! –  почит ми се скара Сирената и после се обърна към младата мама – как си Наичка?
-    Добре съм лельо Ирен. Благодаря ти!  Усещам малко една тъпа болка, но е далеч от това което очаквах или си представях. Па било то и като родилни, и като след родилни болки. Не зная как стана, но в момента в който бебетата поемаха на вън всичко от кръста на долу ми изтръпваше и почти нищо не съм чувствала. Само знаех, че трябва да напъвам. А иначе все едно имам някаква местна упойка. А и винаги една от делфинките ми се отъркваше в някой от краката и сякаш изтръпналото и това което трябваше да ме боли изтичаше през този ми крак във водата. Не знам как и защо го правят, но работи. Благодаря ви Минка и Денка! – и помаха дружелюбно към двете опашати акушерки. 
-    И аз не знам Наичка. И на мен това упражнение с тях ми е за пръв път. И аз като теб донякъде съм първескиня в това начинание. Но щом го правят и се получава значи така и трябва. Те нали излъчват и звуци извън нашите диапазони на чуваемост така, че и да са правили нещо със сонарите си тук няма как да разберем. 
След това жените ни помолиха мъжете отново да излезем, за да може те да се приведат в слеродилен ред. Не ни искаха преди да е минал час. Така и направихме. А като влязохме обратно ехеее…  Даже бяха сложили нещо за почерпка. Ама пък и как - точно до езерото! Зелените бутилки ги нямаше и всичко отново си беше в онова сумрачното тъмно синьо с лек неоново кристален привкус идващ от дъгите от купола на пещерата.
Идеята бе на Ная. Искаше и ние, и делфините да сме като на едно тържество. Имаше подготвени и кофи с риби за награди. Почувствах се някак си дълбоко особено. Хората щяхме да стоим в нещо като полукръг до самото езеро - в нашия си земния свят.  А другата половина от кръга като от една общата софра сякаш продължаваше във водата. И там стояха трите делфина. Те пък от своя страна си плуваха около тяхната част на полукръга в техния си воден свят. А на няколко метра по-нагоре спяха две новородени човечета, които в голяма степен дължаха живота си именно на опашатите ни приятели от водния свят. Две бебета, които без притеснения мога да нарека водни човечета. 
На импровизираната маса имаше кафе коняк кола сладки. Вдигнахме си по една наздравица. И се разбъбрихме за нашите перипетии. Аз заразказвах за някой смешни моменти от ходенето ни по мъките. Тогава леля Ирен се обърна към мен:
-    Я разкажи сега този твой сън за, който толкова напираше в онзи тежък момент!
-    Добре. Ще разкажа! – започнах от самата ситуация и после преминах към съня.
Всички много се смяха на странните съвпадения. Разказах всичко с подробности даже се поувлякох, как Ная в съня ми се е намествала на бушмените за да им е по – удобно. И колко била доволна, а аз как съм ревнувал защото съм чел, че жените при водно раждане дори достигали до оргазъм.
-    Аааа не, не, не! Това последното за оргазма особено пък за наместването това сега си го измисли. Тогава нищо подобно не си разказвал. И тогава не знаеше за водно раждане, а говореше за някакви треви. А за бушмените каза само, че съм ги галила по къдравите глави. А ти си се пръскал от ревност. Не си измисляй сега нови неща само, за да се правиш на интересен. 
-    Ееее може пък тогава да съм го пропуснал този момент и сега да се сещам за него.
-    Не, не, не! Мишо това последното си беше чиста проба моментна уйдорма. Признай си, без бой!   
-    Защо не може ли да съм го пропуснал този момент тогава?
-    Не! Не си го пропуснал! Но пропускаш един много важен момент от съня, който тогава разказа. А сега си го премълчаваш.
-    Кой?
-    Този! – каза Ная и както си седеше до мен ме бутна.
В този момент аз не бях седнал на нищо ами клечах с гръб към езерото. Нямах никаква опора и паднах във водата - барабар с дрехите разбира се. Добре че GSM го нямаше в мен. Когато си показах главата домакините се бяха стъписали. Ама то е защото не познаваха Ная от към другата и страна на близначеството. Аз обаче си я знаех и се разсмях на глас:
-    Да бе Вафличке точно този момент наистина го имаше! Сега си го спомних. Тогава във видението се чудех защо ме бутна във водата. Но ето вече си го изясних. Заради уйдормата си ме блъснала. Правилно казваше кака Надка, как има възможност някой от детайлите при ясновидството да ти убягнат. Иии да трябва да погледнеш на събитието от друг ъгъл във времето. Но от де да предположа, че понякога ъглите на някой от времената може да са толкова мокри и дълбоки.
-    Ха така видя ли децта възнегодуваха че буташ баща им във водата. Тичай сега да ги диндикаш – и се изплезих, но ная не ме видя защото веднага са забърза към паравана с хлапетата.
Нищо че бях с дрехите, не ми се излизаше от водата. Погалих едната делфинска муцуна показваща се до мен и се отпуснах по гръб. Неволно се загледах в тавана. През камъните от светлина в купола му към езерото падаше познатата ми синкава светлина. В един момент надигнах глава над водата и се заслушах. А тооо... сякаш древното камено ехо на това фантастично място флиртуваше със слуха ми... Там някъде в далечината на високото - детски плач на новородени и успокояващите ги женски милувки, гукания и целувки... някъде изотстрани леки накъсани пошлопвания от вълничките обраувани от собствените ми движения... Делфинките и те сякаш нещо възбудено шумяха. Всичко това образуваше някакъв невероятен звуков микс. Все едно слушах  рапсодия в пещерно синьо изпълнена на акустично воден клависин в съпровод от майчина нежност и подсвиркващи делфински радости. Хе, хе, хе! Какви слова ги завъртях сега! Виж ти! Да не би и аз като делфините да съм започнал да си изграждам звукови образи за абстрактните и необяснимите неща – Хи, хи, хи! Както казва кака Надка с какъвто се събереш такъв ставаш. Да бе вярно да не би и аз по делфински да съм станал звуково образен слухар... Голям майтап!
Вече беше почнало да се стъмва. Ная се чувстваше все още слаба и решихме да остане там и за през нощта. Така и така нямах резервна връхна дреха. Единствената ми съхнеше на топлите скали в амфитеатралната част на пещерата. Но пък си организирахме тържествена вечеря. Вземахме и решение за имената на децата. Е то се знае Ная ги измисли. Момиченцето щеше да се казва Бояна а момчето Атанас. Аз обаче нали не си стоя мирен взех да разпитвам:  
-    И защо пък точно Бояна? Харесва ми много като име. Ама като по бавничък да попитам защо де…? За всеки случай! Не може ли примерно да е Боряна?
-    Ами Мишле ти сам си казвал, че Боян и Яна са били пред сватба - едва ли не… Пък и нали и човекът на Боян, и кака Надка казаха, че на Яна духът е този, който ми е помогнал да оживея в онзи тежък за мен момент. И на мен сега ми се прииска по този начин да съживя името и. И мечтите й. А поне аз предполагам една от нейните мечти е била, те да са заедно с Боян. Може пък това, че в мен има две души да е вярно. И ако това е така, защо пък едната ми душа, тази на Яна, да не помогне в това двете имена на хора обичали се приживе безпределно… - и сякаш нещо и приседна, но продължи - та тези две имена да заживеят отново и то слети в едно. Поне ако е невъзможно по друг начин… то поне като имена. И защо пък да не си съжителстват като например слети и в едно име. И в едно тяло и в един човешки живот. И то в живот, тяло и име, на които точно аз съм дала някакво начало. Пък си мисля и друго - на Боянския това му го дължа. И още си мисля… - и пак забави думите си преглъщайки може би някакво чувство, но отново се овладя – та ако духът на Яна ми е вдъхнал тогава някаква неземна сили да се боря там горе в небето, докато висях в безвремието си между живота и смъртта… - този път вече се разрида за кратко, но пак успя да продължи  – то точно той е този, който скочи с риск на живота си да ме спасява. Не зная! Така го чувствам аз с другата си душевност като Ная – и потърка с обратното на дланта си едната буза по които се стичаха сълзи.
-    Добре деее… Добре – намесих се аз и я прегърнах -  Това си беше само един въпрос. Знаеш че Боянския ми е най-големия приятел. А и Яна по край него ми беше такава. Нямам нищо против. Ааа… ама я зарежи сега тези сълзи – и и помогнах в бърсането на бликналите емоции търкалящи се по бузите и под формата на солени капки -  Те сълзите са за бабите оплаквачки по погребенията. Не са за младите майки родилки. Дообре за Бояна е ясно! А за синът ни че ще се казва Атанас... Там? Причината нали е по-весела? А Вафличке? –  и я погалих по лицето.
-    Ееее весела не весела, ей на - така си реших. Опитвам се за всеки, който е помогнал да има буквичка от името му. „С“ от името на чичо Стойчо и Соко. „Н“ от това на леля Ирен, кака Надка и Минка. Еее и „А“ на Афала разбира се. Ако този опашат симпатяга не ми беше почистил меридианите и ембрионите на децата, можеше и нищо от хубавото дето е сега да не се бе получило. 
-    Ха така значи! От всичките имена има буквички, нали? – и погледнах на страни сърдито -  ами от моето име защо нищо не си предвидила?
-    Ааааа Мишо не си прав – намеси се на момента леля Ирен – има там едно А! Според мен наравно си с Афала, както и ние с Надка сме наравно с Минка!
-    Вярно бе има там едно малко „а“, ама тя щото Ная все Мишо и Мишле ми вика. Та аз май вече си забравих пълното име – продължавах упорито да се цупя.
-    Ееееее Мишле не ставай алчен де. Тези деца нали ще носят твоето име като презиме и твоята фамилия. А само името ли, ами това… че наполовина са от твоята плът и кръв? Това не е ли достатъчно доказателство за нещо? – почти сърдито ме попита родилката, но работата повече отиваше на рев.
-    Така си е! Вярно беее… Как пропуснах тази подробност с презимето и фамилията? – усмихнах се и я целунах, а домакините се разсмяха разбрали, че театралнича – А я сега остави ти имената… - и замълчах за миг за да измисля някоя простотийка и да разведря насълзената ситуация и ей така пак ни в клин, ни в ръкав попитах – иии… кажи сега по каноните на коя религия ще ги кръщаваме? На християнската? Или на делфинската? Тази дето се казва как беше де.. ааа на Бог Нептун религията? 
-    Това пък от къде ти хрумна - делфините да имат религия? – попита тя изненадана, но и поуспокоена разбирайки, че не се сърдя за буквички ами я поднасям - Ама какво се чудя?! То на теб все такива неща ти идват на акъла.  Айде тези животни са интелигентни, интелигентни… но чак пък да с религия?
-    Е как от къде ми хрумна? Щом животните имат храм като този тук, защо пък да нямат и религия? Аз от тез работи не разбирам. Ти си ми казвала - щом една цивилизация има храм за определени ритуали и духовни практики, това в повечето случаи означава и наличието на религия или духовна идеология. Нали така ми говореше. Как всеки храм и всяка религия донякъде отделят ползващата го цивилизация от варварството. А то варварството имам впредвид се явявало социална форма на елементарно бездуховно съжителство на някаква си там дива група. Но като гледам това място… Това тук си е чиста проба храм – храма на Афала! Нали така!? 
-    Може и да е така!
-    Добре! Но щом тези делфини, тук, от Черно море имат храм... Значи те не са обикновена група диви животни. Значи тези земни или пардон водни твари имат нещо възвишено в себе си. 
-    И кога ти щукна това на ума?
-    Не знам кога! Но знам, как след всяко гмуркане докато изплувам от тъмното бездиханно пространство и от черен сумрак на езерото видя светлинния лотос на повърхността... И всеки път се стряскам. Сепвам се защото ясно разбирам, как и всеки път когато делфините изплуват за да поемат жизнено необходимата им глътка въздух и те всеки път виждат това фантастично светлинно цвете на вечния живот и младостта над главите си. 
-    Ехеее... Мишо какво ти става? Къде се отнесе?! Те делфините едва ли имат твоите древно-шумерски асоциации за лотоса и за връзката му с вечния живот. Това е един символ на източна митология. Или по точно символ на една далечна източна вяра. И като време и като местонахождение. Поне спрямо тази пещера тук. Едва ли у делфините тази форма от светлина буди същите емоции и чувства, каквато би будила в древен Шумер?! Ако те като животни изобщо могат да имат чувства разбира се. Може за тях да е просто някаква обикновена светлина подсказваща им, че стигнат ли до нея на повърхността… ще могат да си поемат въздух. Нищо повече. 
-    Да бе просто някаква светлина. И нищо повече! Как ли пък не? На кой сега разсъжденията са във формат на престарели гренясали мисли от дебела ръждясала консерва - моите или твоите?! А?! – започнах да набирам емоции аз без да знам защо - Ако е така както казваш ти… То защо Афала ще ме води на дъното да ми показва лотоса? И то специално!? А знаеш ли как ме погледна тогава след като го видях. Нямаш си представа колко дълбок му беше погледа. Чак страх ме хвана. И защо ще иска ти да си в центъра на тази приказна бяло-синя светлина и то точно когато ще иска да ти маха сферичките от черна светлина. Той знаеше че тя се канеше да те убие. И теб и децата в теб. Не, не, не. Имам странното чувство, че това място не е никак случайно. И Афала пък и цялата група делфини идваща тук е много наясно с всичко това. И напоследък някак си в мен се прокрадва мисълта, как точно тази светлина ги е привлякла на времето да влязат в място и в среда, в която никъде другаде по земното кълбо делфините не влизат - в пещера. Но от друга страна започнах да се убеждавам, че може би и ти си много права. Това наистина е Храм на делфини и то много особен храм. А дали имат те религия!? Това вече не знам! Не разбирам нито от психология, нито от ихтиология, нито от теология. Абе това теологията изобщо може ли да е наука? Летял съм достатъчно и въпреки това нито един път не съм видял Господ в небето. И колкото и да съм летял, нито един ангел не съм видял да минава покрай мен. Не съм религиозен човек. Не вярвам в задгробния живот. Но дори с моя инженерно пилотски мозък разбирам, че тук в тази пещера стават неща подобни на нещата, които са ставали на времето в манастирите. Там хората са намирали покой от душевните си болки причинени им от тежките времена. И са били лекувани също така и от телесните си болести - пак там в манастирите. Пък дали е било с религия, молитви, или с някакви билки, отвари и преки грижи на монасите и сестрите… това в детайли не зная. 
-    Ехаа… каква пламенна реч. И то без нито една глупост в нея. Мишо ти да не си се записал на някакъв курс по морал и добро поведение без да ми се обадиш. И това всичкото го изговори само за едната делфинска религия ли? Леле Мишленцеее… И от къде тези мисли у теб? 
-      Как от къде? От теб! Това си е от твоите букварчета, не от моите инженерно пилотските… от теб са тези мисли - не са от Афала. Ти ми каза една вечер, че това което правят Афала и Минка повече ти прилича на жречески ритуал, от колкото на медицинска процедура, нали? Не съм го казал аз! Сега защо се отмяташ!?
-    Не се отмятам просто ми стана интересен с разсъжденията си. Даааа виж над това пък за какво освен за лечение служи това мястото честно и аз не се бях замисляла до сега. Добре де! Хайде да не залитаме чак толкова с ритуалите и религиите? Искаш ли, а? И да не е в делфинска религия, но една езическа кръщавка… нещо като морското кръщаване на моряците можем да им измислим тук на малките. Що пък не!? Щом и ти така виждаш нещата? – съвсем кротко ме погледна Ная и премина от доминираща интонация в някаква по дипломатична - Все пак децата са и твои нали? То е ясно, че онези душички, които спят горе са водни хора. Може би наистина им се полага такава морска кръщавка. Даже вече се досещам кой може да бъде морския им кръстник. 
-    Кой? – попитах макар и да се досещах за отговора.
-    Как, кой? Чичо Стойчо и леля Ирен! Тях ще ги поканим за такива ако се съгласят де. Ето на - те са най-подходящи за това. Леля Ирен си е родена в морето. Направо си е дошла с името Сирена. А чичо Стойчо почти не излиза от него. Стига да приемат?!
-    Ха така Стойчо видя ли сега какво стана? Двама се драчат за имена и религии, пък трети ще кръщава и ще става кръстници – побутна по рамото леля Ирен замислилия се на някъде стар морски вълк.
-    Кажи Иренке Сиренеке, нещо да не пропуснах? – сепна се от вглабението си той.
-    А не! Нищо особено! Мечтай си ти, мечтай си! – усмихна му се Сирената - то ще ти дойде до пипето, ама къде следобедния бриз някъде. А сами ли ще ги кръщаваме? Помощници може ли да имаме илиии? – попита накрая Ирен и усмихвайки се погледна към езерото.      
-      Вярно бе Вафличе, ами Афала? Него ще го каним ли? Все пак ми е приятел – попитах аз Ная, побутвайки от другата страна Паламуда и намигвайки му с едно око - В този храм нали той се явява… Ааа… Как се казва на този дето отговаря за църквата… Че не ми идва сега на ум. Ама не поп, ами как му викаха още… чликар ли беше?
-    Не чликар, а клисар. Ама той клисарят е нещо като чистач на свещи, а не духовно лице. То духовното лице е…
-    Да, да, да – прекъснах я на момента. Вярно Духовно лице! Хич ма няма по църковните подробности…. Ама това го подразбирам… Еее не не! Афала не е чистач на вощеници - повече е той! Значи той е според мен духовото лице на този храм. А леля Ирен и чичо Стойчо са от светия морски синод. Така че за нас ще е чест те да кръстят нашите водни деца по техните си морските обичаи – и се обърнах към Паламуда - а чичо Стойчо? Ти какво ще кажеш? Ще приемете ли с леля Ирен една такава покана-молба от наша страна? Тук в пещерата да кръстим по морски децата. И вие с леля Ирен да сте им морските кръстници заедно с делфините? 
-    Е ще си помислим по въпроса и ще ви отговорим. Нека да дойде времето за кръщавки – усмихна ни се Стойчо.
-    Дообре де това е само една покана – не може никой да ви задължи.
Погледнах към Ная а тя се бе протегнала и галеше нежно единия делфин по главата и на мен ми хрумна пак онзи въпрос, който все се канех да задам:
-     Знаете ли много отдавана се питам нещо. Защо делфините са така доброжелателно настроени към хората? Не мога да си обясня това! Четох че те като вид са на около петдесет милона години. Погледнато по този критерии ние сме направо пеленачета като вид. Значи не би могло да съществува някаква много древна или дори генетична връзка между нас и тях. Защо е такова отношението им към нас? -  и видях как домакините се спогледаха... и леля ирен небрежно махана с ръка:
-    Еее... има някакви предположения, но те не са никак сигурни. Може би просто сме си допаднали като видове. Както това е станало с конете и кучетата. А  по на изток където кучетата ги използват за храна слоновете пък са добри приятели на човека. Стойчо ще кажеш ли нещо по въпроса? – обърна се отново Сирената към стария морски вълк, който пак нещо се бе разсеял нанякъде.  
-    Аааа има има сериозни предположения. Ама мисля си рано им е още да знаят толкова много. Айде ако не ни мине котка път и като кръстим децата тогава ще говорим по тези въпроси... – отвърна чичо Стойчо и усмихвайки се се поглади неглиже по брадясалата си гуша. 
Иии... нататъка нещата се развиха както си му е реда. Прибрахме се в нас. Телефонни позвънявания, поздравления. Родителите ни пристигнаха. Имаше веселби и много хубави моменти. След четиридесетия ден започнаха да идват на бебе… А не пардон - на бебета. И то даже и по-далечни познати. Защото то вече не знам кой не беше уведомен за нашите проблеми с поколението ни. Ама Светът нали е малък научават се нещата. 
Боян бе трогнат от жеста едно от децата да носи слято неговото име и това на покойната му приятелка. Ееее сегашната му малко се понацупи, но тях ги поканихме да станат кръстници на децата в църквата. И новата му дружка ни се отсърди. Мислихме с Ная на едното дете да е кръстник Боян и гаджето му, а на другото кака Надка, но не зная защо тя отказа. Ние се учудихме. Но тя намекна, че иска да не им е кръстница, а нещо повече. Не можехме да й откажем. Мисля дори нямахме право даже да си помислим за отказ. 
Иначе я поканихме най-официално. И тя дойде да ги види. И на кръщенето беше като гост. Тогава си говорехме по въпроса с нейните желания. Тя каза че искала да е орисница на децата. Уточнихме се тя да се обади когато сметне, че може и иска да направи каквото си е наумила като ритуал, ако за ритуал иде реч. Тя прие, но каза, как към момента не е готова за деянието каквото и да означаваше това. 
За съжаление чичо Стойчо и леля Ирен не успяха да дойдат на кръщавката. Имаха много тежък случай и не можеха да прекъснат лечението му по средата.
В радостната родителска въртележка… Между вмирисаните папмперси и резливите аромати на прокиснато бебешко повръщано… След клюмащите безсънни моменти и люлеещите приспивните дежурства... мислите ни сякаш малко се отклониха от всякакви странични, па било то и предварително планирани мероприятия. И увлечени около емоциите, покрай перманентния кетаринг на боза, мляко и тям подобни кърмачески стимуланти, морското кръщаване орисническите ритуали то останаха съвсем на заден план.
Един ден обаче някъде около края на март месец случайно имах минаванка покрай уличното офис кътче на нашата приятелка-гадателка. Тя ме зърна и все едно за пръв път в живота си ме вижда тутакси ме „закачи” с професионалното: „ Момче ку ми дадеш два лева, че ти кажа, ка да се сдобиеш с това от дето най-имаш нужда”. Еее…  и  без това ми беше домъчняло за прозорливия й оптимизъм… Та без много уговорки склоних пред циганската и и агитация. И с охота й  „позволих” да ми „гледа” на ръка. После я заведох да пием по едно кафе така, както си беше с дегизировката. Там си поговорихме за нейния ритуал:         
-       Мишо аз съм готова за моята си работа, дето ви я обещах. Вие с Ная само кажете кога можете да ми отделите два три часа. Но честно се чудя къде да отидем?! Не можем да сме в църква, защото това не е ритуал по каноните на православната ни религия. По скоро е обреден ритуал от по-старо време. Имало го е по нашите земи много преди да сме бил покръстени в православната вяра на Христа. И сякаш ми се иска да е не къде да е. А  да го направя на някое по-специално място. Знам много такива. И чак на мен ми е интересно, защо точно за вашите деца не мога да се спра на ни едно от тях? – отпи си малко от кафето и се вторачи в мен.
И тази жена така като ме погледне все едно някой започва да ми разлиства мозъка. И докато тя ме гледаше изпитателно, идеята сама ми кацна на брадичката и започна да ме кълве по долната устна да й я кажа.
-        Мога да предложа нещо. Но първо трябва да питам тамошните домакини дали ще са съгласни, да го направим на тяхното място. Нали не възразяваш, ако те заведем на едно поне според мен свещено място. Мисля съм сигурен – там не си била?
-    Това звучи интригуващо. Ами питай де! Нали си имате подвижни телефунции. Хм! Кво чакаш? Що не ги питаш? Нооо все си мислех, че съм била на почти всички свещени места в България – започна да си мърмори тя под носа - Но човек се учи докато е жив, нали? Знаеш ли Мишо направо ме заинтригува! Къде е това специално и неизвестно място, ако смея да попитам? – втренчи въпросителния си поглед тя в мен.
Ха така! Сега вече се наредих. По принцип Стойчо и Ирен ни бяха помолили да не разказваме в точност тяхното местонахождение и това на пещерата. Но после пък се замислих, че самата кака Надка ни каза за тях. Някак на мига се стреснах, как за пореден път съм сгафил нещо. За това реших за всеки случай да позвъня в Тюленово. 
И така по средата на своята обърканост се извиних на събеседничката си.  Станах излязох извън заведението и се свързах с хората там. Разказах им за идеята си и за предложението на кака Надка. Както и за това, че всъщност точно това е жената, която ни е насочила към тях. Казах им още, как тя е и същата жена подарила камъчето на Ная, дето е почти същото като техните. От разказите ни там и Стойчо и Ирен знаеха за кака Надка. Както и за слабостта й към този тип места. Съгласиха се без много уговорки. Може би и те бяха любопитни да се запознаят с такава надарена с особени способности жена. Върнах се на масата и наперено заявих:
-    Готово! 
-    Какво е готово Мишо?
-    Мястото е уредено. Хората ще ни приемат. Те ще направят на децата морска кръщавка, а ти твоята си там за орисията. Съгласна ли си?
-    Нещо там ще дължим ли като наем на помещението? Стори ми се, че каза, как мястото е тяхно. 
-    Не е точно тяхно. Те са го открили. Няма да искат нищо. А за другите разходи по пътя аз ще платя за всичко, което се плаща. Ти нямай грижа за това. Виж и си нагоди само твоите работи. Ще го направим както когато ходихме на Долни Главанак. Не е близо. Най-вероятно ще спим там. Така, че нещата ще си приличат. Три левчета на ден и всичко останало от нас. Така добре ли е?
-    Всичко останало от вас може, но без тези три левчета на ден. Ще ми даваш по пладне по шест жълти стотинки този път. По три за всяко дете. Но да са жълти. А ти каза морска кръщавка, нали? Аз малко се притеснявам от това, ако ще трябва да навлизаме навътре в морето. Нещо вълните не ми понасят на главата.
-    Няма да навлизаме навътре. Но си носи бански костюм.
-    Ха, ха, ха! - Баба ти Надка в бански костюм. А може ли да съм по монокини и по долнище тип прашки, а? – изригна тя в един истински цигански смях - Ще бъда страхотна гледка, няма що. А чадърче, поясче и плажна топка да си нося ли? – попита мнимата циганка, продължавайки да се заливай от смях, та чак то околните маси се заобръщаха. 
-    Пояс има…  за чадърче мисля няма да ти трябва. Доста е сенчесто там. Но виж за плажна топка не знам! На теб може и да ти е скучно с нея, но ще те запозная с някого, на който може и да му е интересно да си я подавате. Но няма да ти кажа сега, защото искам да те изненадам. До колкото мога да изненадам някой ясновидец за бъдещето му де.
-    А може, може! Ние за себе си трудно предсказваме дребните неща, като поясчета и чадърчета. Нали знаеш обущарят ходил бос, майсторът на коли ходил пеша. Така е и с нас - ясновидеца обикновено си ходел с мъгляви представи за самия себе си. И къде искаш да ме водиш с плажна топка, ако поне това не е тайна? Да не би да е в Тюленово? Ама то там няма никакъв плаж. Само скали, трънаци и пещери има! – и се усмихна лукаво.
-    Да беее… ясновидците ходели в мъгла за бъдещето си. Тейй… ма и аз съм един тараторчо! Тайни изненади на ясновидка ще правя. Да бе да! А това сега как го позна? Както и преди време другите неща, нали?
-    Е не това си беше по пътя на елементарната логика. Добре обещавам повече да не надничам насам-натам. И аз до някъде обичам приятните изненади. А нали изненадата ще е приятна? 
-    Ееее ние ще я поднесем като приятна. А другото ти ще си го оцениш по твоите си там разбирания.
-    Добре Мишо разбрахме се. Аз имам вече нагласа и готовност за събитието. Звънни само три дена по-рано за да отложа ангажименти, ако имам нещо планирано. Пък и да предупредя тук-таме, че няма да ме има.
Тръгнахме си от кафенето. Изпратих я до врачофиса й находящ се на шестата плочка до третата пейка под дървото на улицата. Взехме си довиждане и аз вече бях поел в посоката на моя си ангажимент, когато гласът й ме застигна в гръб:
-    Ааа… господине, господине… забравих да Ви кажа още нещо.
-    Ахааа… Не може то така една врачка да забравя – обърнах се и аз  -  Я чакай, чакай сега малко! Ти нали казваше, с какъвто пиеш кафе такъв и ставаш – помахах аз от моето място отрицателно с пръст – Не ми го казвай това дето ти е на езика! Ей сега ще го отясновидствам – вирнах нос, измучах едно врачуващо ммммм, премрежих поглед, завъртайки глава и имитирайки я в доста пародиен вариант, после произнесох едва ли не с патос – Забрави да кажеш много поздрави да предам на Ная и на децата?! Нали така?   
-     Нищо подобно! Това ти си си го изврачумисли изсмуквайки си го не знам от де си! Колкото до поздравите аз ти ги предадох. Ама ти не си ма чул. 
-    Тъй ли? Че кога ми каза? Аз зашо не съм чул?
-    Ами Защотооо... – започна тя и ми се усмихна отново лукаво - защото точно тогава зяпаше в пазвата на сервитьорката, докато тя ни взимаше сметката. И не само зяпаше, ами си и мислеше, как ли ще изглежда от кръста надолу когато се къпе. Така чеее... – и като ме видя да вдигам ръце като предаващ се в пленен войник продължи - Друго ще те моля Мишо. Намери ми някакви карти на релефа на Черно море и на крайбрежието му. Качи си ги на вашите светещи машинарийки и ми ги носи там за ритуала. Ама да не забравиш ей! Иначе ще те издам на Ная, как ти шарят очичките като я няма с теб.
-    Мдааа защо ли при това изнудващото ясновидско условие си мисля, че няма как да забравя молбата ти – измърморих под носа си аз и отдалечавайки но се спрях на място и помолих - Ама ти ще си мълчиш ей! – и помахах дипломатично с показалец мислейки си, че мацето дето ни сервира наистина си го биваше – И защо пък са ти тези карти?  
-    Че в момента аз от къде да знам. Няма сега да ти врачувам в детайли я. Пък и за едно кафе толкова само ти се полага. Просто ми дойде на ум. И знам, че ще ми трябват. Пък за какво… ! - започна тя, но после се сети нещо друго и ми се скара с престорен глас - Ама чакай ти нали все се сърдиш, че ти надничам в житието без да си ме молил. Сега какво си се впрегнал? Ей момче! Ти какво още пари ли искаш да ти вземам за гадаенето днес?
-    А не, не! Нямам повече пари за гадателство в дневния си лимит. Просто попитах! Ей така както винаги си питам - и си помислих:
„Ама и кака Надка си я биваше де! Когато си около нея няма скрито покрито. Или трябва да си много чист в мислите си, или хич не и се навъртай пред очите.“  
И така без да искам уредих не едно, а две различни кръщенета и то нещо като две в едно. Които според думите на магистърката по психология Ная щяха да са все езически ритуали от всякъде. Сиреч извън каноните на църквата. Но знам ли, може би за водните хора, каквито се явяваха нашите деца…  да е възможно пък те да имат повече от една духовна нагласа като същност и необходимост. 
Както и да е. 
Момента настъпи. В уречения ден тръгнахме към Тюленово. Този път кака Надка седеше отпред до мен, а мама Ная седеше от зад по средата. От двете й страни се тръскаха две детски седалки и в тях с благи усмивки беладжистваха до колкото им позволяваха коланчетата - Бояна и Атанас. Добре че много бързо заспиват в кола иначе… стой че виж! 
В Тюленово ни посрещнаха като скъпи гости. Рижко само малко се наежи. Може би заради децата. Или пък взе за заплаха ръчните им кошчетата, в които ги носехме. Нооо... метлата и строгия глас на Стойчо го вразуми без време. Кака Надка беше без дегизировка. 
Все пак хората искаха да запазят някаква дискретност. За това решихме да отидем в пещерата вечерта. Да преспим там и на другата вечер след полунощ да се приберем. Речено сторено. Домакините се бяха постарали. Чичо Стойчо избърза напред пред нас. И Когато ние влязохме вътре всичко грееше осветено поне от тридесетина свещи и четири малки примуса с газови лампи. 
Личеше си - ще има празник!
     Кака Надка изпадна във възторг от мястото. Не можеше да му се нагледа. Докато се настанявахме в сепаретата чичо Стойчо изчезна някъде. Той ги умееше тези призрачни финтове. Как го правеше, нямам си понятие. Скриваше се или се появяваше едва ли не от въздуха. Така и не можах да свикна с това. Никога не можех да го видя на входа да влиза или излиза. Когато го видех винаги беше или до мен, или до място, за което си беше наумил да бъде. 
След суматохата по настаняването кака Надка се доближи до езерото и попита:
-    И къде е сега рибата, която трябваше да ви помага? – погледна ме и се усмихна.
-    Еее... Ти нали обеща да не надничащ напред в битието. Страшна си како Надке, без майтап. Ама Делфин e! Не е риба – поправих я аз.
-    Предполагам има голяма разлика – да!  Но за по-лесно аз така си им викам. Щом плува значи е риба – и пак се подсмихна. 
-    Предполагам чичо ви Стойчо отиде да ги извика. Може би всеки момент ще дойде – поясни леля Ирен, явно дочула разговора ни.
-    Охооо... делфин лечител на повикване. Ихааа това звучиии… или много по Тарзанскиии… или някак футуристично, а Мишо – закачи ме гадателката.
Тя ме подкачи, но сега бе мой ред да я изненадвам с естеството на събитията. Но то така и стана. Опашатковците дойдоха както беше предвидено. Само дето и аз до някъде сам се изненадах защото се появиха четири, а не три делфина. Имаше и един друг освен Афала Денка и Минка. Минка Афала, че и Денка ни познаха. И мен, и Ная. Дори направиха жестове като за поздрав или поне на мен така ми се стори.
-    Охоо ама  те са цяло стадо, а аз си мислех, че е само един – зачуди се поне на думи кака Надка.
-    Ха така видя ли! Еййй... най-накрая с нещо да мога да те сюрпризирам – изпъчих се гордо аз.
-    Еее успя, успя Мишо! Поне за бройката успя. Това е Минка. Тази е Денка. А другите два са Афала и Пенчо нали така? – запита кака Надка, а аз подскочих
-    Ехааа и откъде им знаеш имената. Ная ти ли си и ги казала? Ама тоз Пенчо пък от къде го измисли? – и погледнах строго към младата мама, която дори не бе чула за какво става дума, а кака Надка избухна в смях. 
     Понеже децата имаха някакъв режим на хранене и спане решихме първото кръщаване във водата да го направим веднага докато са будни. Те хората не бяха правили друг път такова нещо, но явно са мислили по въпроса. Всички освен кака Надка се приведохме в плувни одежди. Тя каза непринудено: „ Вие си правете каквото там водно сте си наумили аз ще гледам ритуала от тук.” 
Сложихме на децата надувни възглавнички на ръцете. Чичо Стойчо беше вързал едно въженце през онзи стария корабен, спасителен пояса така, че да могат бебоците да се държат и за него. И така със закачки и залъгванки леля Ирен ги повлече към центъра на езерото. Делфините на момента проявиха невероятен интерес към импровизирания бебешки понтон. Децата в началото се притесниха от животните, но после взеха да посягат към тях, като за игра. Стария морски вълк и Сирената застанаха в центъра на езерото и завъртяха пояса по часовниковата стрелка три пъти. После на обратно. Децата го помислиха за нещо като въртележка и започнаха да се кикоят. В един момент двамата кръстници като по команда се отдръпнаха и оставиха бавно въртящия се пояс сам на центъра. Докато се изтегляше към единия край Стойчо се обърна към Афала:
-    Афала това са бебета! - и ги посочи с пръст – Афала това са бебетата на Ная и на Мишо. Умната момче! Внимавай да не ги уплашиш. Не зяпай много, много около тях. Само ги целуни. Кажи го и на другите.
-    Минке и за тебе се отнася  - намеси се строго и леля Ирен.
Делфините отново се приближиха само четвъртия остана малко на страни. Подадоха глави до пояса и веднага бяха опипани от малчуганите. Гледката беше невероятна. Деца в бебешка възраст протягащи малките си ръчички сред делфини, които по един или друг начин са им помогнали да се родят. Нищо не можех да кажа само стисках Ная в обятията си в плитката част на езерото и я целувах по снежнобялата коса. Оставиха ги там пет шест минутки. Афала и Минка стояха до тях почти неподвижно и стоически търпяха понякога и по-грубоватите детски закачки. А другите два делфина плуваха в кръг. После двамата морски кръстници Ирен и Стойчо отидоха до децата и ги довлякоха на буксир до нас. Извадиха ги от пояса. Потопихме ги на плиткото стъпало малко да пошляпат в минералната вода. Бяха наистина като жабчета. И не потъваха. По много интересен начин си държаха главите над водата за да дишат, но не потъваха. Аз много се зачудих, но леля Ирен каза:
-    До осмия месец децата имат вроден усет към водата и докато не се уморят в повечето случаи плуват макар и смешно и нескопосно на пръв поглед.
     Порадвахме им се малко и жените понечиха да ги измъкнат от водата. Мдааа… и точно тогава наистина стана ясно, как това не са обикновени, а истински водни деца. Малките като нададоха един вой. И рев, и рев, и не искаха да излизат от водата, и това си е. Едвам ги залъгаха там жените с нещо. Чичо Стойчо тогава ме погледна и заключи:
-    Ма те май вярно ще излязат водни хора. Тя Ирен ми говори, че чела разни работи за децата родени във вода. Но аз тогава си мислех, как това са женски приказки дето им викаме тук на село врели-некипели. Ама гледай ги ти симпатягите, как здраво драпат за водата, а? Все едно че знаят къде са се родили. Гледай, гледай ти какво доживях да видя. 
-    Така си е  - потвърди леля Ирен -  Навсякъде пише, че родените по този подводен начин деца в повечето случаи имат специално отношение към водата. И още пишеше че има ли доста по-висок коефициент на интелигентност. Между другото четох и за деца родени с помощта на делфини. Там степента на интелигентност пък била още по-висока. И най-вече по–малко боледували.
-    Ехееее… Мишо, Мишооо, ама какво ще ги правиш тези две генийчета в къщата си. То все тъй умната ако я карат, като навършат три години ще трябва вместо на кубчета и пумпалчета на шах ще трябва да играеш с тях. Пък като задминат седем лазарника, направо на средно училище ша са наложи да ги записваш – засмя се Паламуда бутна ме пренебрежително по рамото и излезе вън от водата да се облича.
-    Стойчооо…, Стойчо, много си назад с игрите дедооо… дедо. Пък иначе все… с каките се подрежда да бъде. Ма то на днешно време кое дете си играе с кубчета, бе Стойчо?! То на децата сега играчките вече са други. Направо мобилни телефони и малки компютърчета им слагат в количките.  И разни там спайдермени, трансформанси и други технически чудесии и фантасмагории. За какви кубчета и пумпалчета говориш ти? – заяде го леля Ирен и се отдаде отново на заниманията си с малките.
В интерес на истината жените вдигаха повече врява от децата докато ги обличат. А акустиката вършеше останалото. Иначе около шумотевица всичко бе нормално. Като за компанията на две невръстни деца обгрижвани от няколко доволни и радостни жени. Справяха се блестящо - говореха им закачаха ги и ги целуваха. Жените… ама само двете. Там с обличането на близнаците и евентуалното им приспиване се бореха само Ная и леля Ирен. Кака Надка, тя внимателно и подробно разглеждаше пещерата. Позагледах я как стоеше на страни от нас и я обследваше сантиметър по сантиметър. Обръщаше се за малко към езерото и после пак дълго се взираше в полусферичния по форма таван, майсторски изваян от невидимата ръка на Природата. След това затваряше очи постояваше така минутка две и пак започваше да оглежда. Аз бях още в езерото. Доплувах по - близо до нея. Не знам защо, но ми се прииска да я стресна и да я извадя от това изследователско вглъбение, в което бе изпаднала. Та и за това се провикнах силно от водата:
-    Не се продава! Не се продава! Не й търси кусури! 
-    Предполагам, че не се продава да. Но съм сигурна, че ако й се знае истинската цена няма и кой да има пари да я купи. 
-    Аааа ще, ще! Все ще се намери някой мутрафон-тарикат да иска да направи тука спа център с дискотека и полуголи сервитьорки.
-    Едва ли. Това тук струва толкова много, че и външния и вътрешния дълг на САЩ няма да стигнат за това чудо на природата. Стига да се намери компетентен оценител. И не й търся кусури Мишо.
-    Ахааа… щом не търсиш кусури, какво изследваш? Прилича ти на твоя покрив и търсиш къде е отвора за телескопа ли? 
-    Вече го намерих момче. Ти искаш ли да погледнеш през него?  
-    През телескопа ли? От тук ли? Че защо не? Както през твоя ли се вижда или по-различно? – хи, хи, хи захилих се с престорен глас.
-    Моя е едно много голямо нищо в сравнение с този тук. Ако трябва да ги сравнявам е все едно да сравнявам лупа на филателист с телескопа от обсерваторията в Рожен.
-    Ихааа… чак пък толкоз ли? Не вярвам! Къде тука в таз пещера ще видиш звезди? Ама пък ако е така… значи наистина искам да погледна през него тогава.

>>> Следва