Не ми харесва тоя живот... И хората не ми харесват... Защо ли?... Защото са скучни и глупави... И аз не се харесвам... Защо ли?... Защото съм като тях... Не ми харесва... и няма даже на кой да кажа, че не ми харесва... НЕ МИ ХАРЕСВА... Писането е хубаво нещо... :) само че ако можех да го изкрещя, без да се притеснявам, би ми харесало повече... Уста... и за какво?... Мълча даже и когато много ми се говори... Или  срам, или страх, или притеснения, или просто няма хора... Какво да кажеш... на кого да го кажеш... как да го кажеш... И накрая човекът отсреща - нищо не разбрал, ама кима утвърдително с глава... После следващ човек... той пък кима още преди да си казал нещо... Смисъл - никакъв... Много мога да си говоря с животните... Котките ме гледат с най-голям интерес... Питам ги: "Как върви животът на котка?", а те продължават да ме гледат... Нищо не казват... Сякаш дълбока тайна крият за съществуването си... И аз продължавам... "Добре ви е на вас... Котка да си в този живот."... И те продължават да гледат... Пък най-весело става, ако измяука... такава радост напира в мен... сякаш казва... "Абе ти нас ни остави... Добре сме ние... ама ти защо с мен говориш?"... А на мен ми е приятно... Белким с едно същество съм си казала свястна приказка за деня... :) С цветята не обичам да си говоря... много са безчувствени... или поне така ми изглеждат... Никакъв израз... И книги не обичам да чета... Едностранчив е разговорът... Само взимаш, нищо не можеш да дадеш... А на мен ми се приказва... Аз искам да дам... Какво ли имам пък аз... Една глава с две мисли вътре, които си разменят думичките, за да сътворяват нов смисъл... Кому ли пък е нужен тоя смисъл... Освен на главата ми и на котката, гледаща с разбиране... И цял свят уж, а в крайна сметка - две мисли и една котка... Не ми харесва тоя живот...