Часовете и минутите са граници. Мисля си от време на време, че нищо истинско не може да се намери между две ограждения.

“Because we are young and wild and free.. “

Но започва да става студено. Принудена съм да се сгуша в якето си, по което все още могат да бъдат усетени следите от една паралелна вселена. Разсеяно се оглеждам и виждам лицето си, заедно с веещата се от вятъра коса, в някаква витрина. И изведнъж осъзнавам, че още живея със спомени. Даже са по-скоро призраци. За моя изненада се усмихвам. Моите усмивки са истински, никога не нося фалш по лицето си.

Слънцето се опитва да прореже облачната преграда, но май не успява. Нищо, на мен ми харесва и така. Продължавам пътя си и в далечината се откроява църква - величествена, свещена - подобно на всички религиозни храмове. Пресичам с риск да бъда прегазена и се чудя дали от следващия завой ще изскочи поредният дух.

А може би не?