Не помня
1 min reading
Не помня
Странно ми е. Защото те няма. Не помня кога те обожествих, но помня, че ми харесваше да вярвам в теб. Вместо свещ, палех надежда. Молех се за още един ден с теб. Мислех, че изблиците ти на ревност и гняв, са благословия, щом още ме обичаш! Направих ти храм с тухли от любов и мазилка от надежда. Беше висок и с големи прозорци. Знакът ти беше сърце. Дори изрисувах икони с твоя лик.
Не помня кога ме изгори на кладата, но помня, че не болеше. Дори се зарадвах, че мъченията са свършили. Върза ме за дървения кол на болката и ме поля обилно с бензин от лъжи. После запали клечка изневяра. Мисля, че ти харесваше да гледаш как голата ми плът пламва. Миризмата на изгоряла радост напълни въздуха.
Не помня кога се преместих в пустата ти земя. Засях надежда, а поникна болка. Въздухът беше пропит с нещо и аз си помислих, че е любов. Оказа се самовлюбеност. Всеки ден валеше. Порои страх и неувереност се изливаха върху незащитената земя и убиваха цветето на щастието. И се задуших с егото ти.
Не помня кога ме прониза с нож, помня само студеното острие на равнодушието ти. Заби го във вече отровеното ми от теб тяло.
Не помня кога те пропуших, помня само отровния ти дъх. И съществото ми се напълни с него. Кашлях на всяка дръпка.
Помня само кога ми изтръгна сърцето. Когато погледнах в необятните ти очи. И сега ми го връщаш на парчета.
След толкова вандалства какво ми остана!?! Май само да помня...
Странно ми е. Защото те няма. Не помня кога те обожествих, но помня, че ми харесваше да вярвам в теб. Вместо свещ, палех надежда. Молех се за още един ден с теб. Мислех, че изблиците ти на ревност и гняв, са благословия, щом още ме обичаш! Направих ти храм с тухли от любов и мазилка от надежда. Беше висок и с големи прозорци. Знакът ти беше сърце. Дори изрисувах икони с твоя лик.
Не помня кога ме изгори на кладата, но помня, че не болеше. Дори се зарадвах, че мъченията са свършили. Върза ме за дървения кол на болката и ме поля обилно с бензин от лъжи. После запали клечка изневяра. Мисля, че ти харесваше да гледаш как голата ми плът пламва. Миризмата на изгоряла радост напълни въздуха.
Не помня кога се преместих в пустата ти земя. Засях надежда, а поникна болка. Въздухът беше пропит с нещо и аз си помислих, че е любов. Оказа се самовлюбеност. Всеки ден валеше. Порои страх и неувереност се изливаха върху незащитената земя и убиваха цветето на щастието. И се задуших с егото ти.
Не помня кога ме прониза с нож, помня само студеното острие на равнодушието ти. Заби го във вече отровеното ми от теб тяло.
Не помня кога те пропуших, помня само отровния ти дъх. И съществото ми се напълни с него. Кашлях на всяка дръпка.
Помня само кога ми изтръгна сърцето. Когато погледнах в необятните ти очи. И сега ми го връщаш на парчета.
След толкова вандалства какво ми остана!?! Май само да помня...
© Емануела Кацарова All rights reserved.
