Dec 14, 2021, 7:49 PM  

 Небостъргачът - 14 

  Prose » Others
604 0 0
Multi-part work « to contents
15 мин reading

Погребението на Яшимара беше нещо изумително. Церемониално отвсякъде. Пищно, но не претенциозно. Тъй като позицията на Яшимара беше изключително висока, а приносът му към организацията - огромен, беше избегната процедурата по кремация и беше решено той да бъде погребан церемониално, а впоследствие щеше да бъде откопан трупът му и тайно кремиран. Важното в случая беше да се знае, че Тодака не искаше да има каквито и да било посегателства върху тялото му от страна на когото и да било. То трябваше да бъде неосквернено. Гениталиите на Яшимара щяха да бъдат съхранявани от самия Тодака, който щеше да използва семето му за разплод. Да създаде истинско потомство. Похитителят или беше забравил да вземе органа или просто нещо се беше случило и той беше пропуснал възможността. Или пък беше го направил нарочно. Беше отвратително да се помисли, че някой би желал подобно нещо. Тодака скри съкровището. Той знаеше с положителност, че потомците на Яшимара, ако такива се появяха, щяха да бъдат същите изключителни личности като покойника.

Гангстерите се събраха, за да отдадат последна почит на мъртвия си събрат. Над тях беше небето. Тялото му беше положено в разкошен махагонов ковчег и обсипано с бели цветя - прекрасни бели лилии. Дръжките му бяха изработени от масивен месинг. Ковчегът беше положен върху дървен олтар, а около него имаше декантери с вино, ябълки, риба и други неща, които бяха в чест на боговете на Шинто. В Япония числата едно, три и пет символизираха мъжкото начало ян и затова около мъртвеца бяха поставени три огромни реда цветя. Ковчегът беше отворен през цялото време - чак до края на самата церемония.

Тодака все пак избра да се сбогува с верния си служител - далеч от погледите на останалите. На погребението нямаше никакъв свещеник - бяха само и единствено гангстери. Всички те мълчаха и бяха навели глави, опитвайки се да проявят уважение към своя началник. Той беше паднал първа жертва. Утре можеха да са те. Можеше да бъде всеки един от тях. Цикълът на Дао беше безкраен. На церемонията присъстваха и хората на самия Яшимара и онези на Бокузо. Стълпотворението беше огромно, затова предварително беше решено да бъдат изпратени само определени представители, но всеки от членовете на организацията се задължаваше в срок от един месец да запали свещ на малкия шинтоистки олтар на шефа си. Иначе присъствието на това погребение щеше да бъде последното нещо, на което щеше да бъде свидетел.

Докато самураите в миналото бяха извършвали брутално сепуку, защото вярваха, че душата се намираше в стомаха им, то в случая на Шинто се вярваше, че съществуваха отделни родови духове уджигами, които бяха пазители на отделните кланове.

Малко по малко множеството се разотиваше. Но тези сурови мъже знаеха, че виновникът щеше да бъде намерен и справедливо наказан.

Всеки якудза знаеше, че веднъж станал член на организацията, вече беше изтеглил губещата ръка. Обикновено твърдата йерархия се съчетаваше с ултранационалистическа идеология, но Тодака беше прагматик и в това отношение беше умерен. Нямаше нужда да се изпада в излишни крайности.

Тодака реши да направи нещо, с което да почете паметта му и върху олтара поставиха много малка паметна плочка, върху която бяха изписани инициалите му.

През това време Гао Минг осъзнаваше, че времето му изтичаше. Онези ненормалници явно бяха по петите му и желаеха смъртта му. Гао искаше да се освободи. Копнееше да разкъса този нескончаем цикъл на насилие. Тази мъка, която преследваше душата му.

Явно квартирата в Пекин не беше безопасна. Нито пък имаше възможност за нещо друго в случая. Толкова напразни надежди. А Гао искаше да се измъкне. И да разбере какво точно се беше случило. Трябваше да намери отговори на своите въпроси, които се увеличаваха непрестанно.

О, трябваше да побърза. Беше преброил парите си, разполагаше и с оръжие. Нямаше да бъде посечен като някой новобранец, който тепърва градеше кариерата си. Онези, можеха дори да го кастрират или пък да отсекат главата му. Кой можеше да знае? Но Гао Минг ги беше сразил безмилостно и беше пречистил душата им от греховете чрез свещен огън.

Гао осъзна, че е доста по-разумно просто да се разкара и да напусне столицата. Да, бяха минали най-хубавите му години като член на триадите.

Но едва ли онези щяха да се задоволят просто с един опит, със сигурност щяха да повторят - ако не сега, може би след месец, два или дори три. Нямаше как да се пази постоянно срещу неизвестен противник.

Центрове на триадите съществуваха из цял Китай и това беше естествено. Това си бяха точно онези тайни общества, които се занимаваха и с окултни практики - още при самата инициация.

Гао Минг знаеше, че понякога истинските пари от комара се завъртаха не само в Макао, а и на съвсем частни игрални маси в Тайван. Смяташе, че можеше да посети едно подобно място. Но все пак рангът му трябваше да остане непокътнат. Домът му беше осквернен от тези нещастници, дръзнали да се опитат да го убият. Бяха вдигнали ръка срещу...

Пътят към южен Китай беше доста опасен, защото Гао не желаеше да се обади директно на своите подчинени. Не смяташе, че е безопасно. А и можеше да го сметнат за предател.

Обикновено в такива случай имаше някаква форма на предупреждение или поне намек. Но при Гао те явно бяха нямали време да се подготвят. А може би и такава заповед им беше дадена.

По принцип терминът триада си беше западно творение. Нямаше логика нещо да бъде наричано по такъв начин от самите китайци, които го назоваваха хейшъхуй или черно общество.

Гао щеше да се спасява по своя собствен начин без да се опитва да поема излишни рискове. Имаше най-малкото тридесет хиляди долара, с които спокойно можеше да се придвижва.

В рамките на китайските триади действаха най-различни и интересни групи, но двете най-мощни бяха 14к и разбира се Зеления дракон. Те отговаряха за трансфера и производството на опиати. Гао отдавна се интересуваше доста повече от хазарт и от някои форми на законен бизнес, не защото от този бизнес не се печелеше, а поради простата причина, че така можеше да изгради мечтания за себе си живот. Съществуваха безброй други клонове на триадите като Бамбуковия съюз, Бандата на Четирите морета, Черните дракони, Зелената банда, Змийските глави, Белите тигри и прочие.

Гао все пак реши да проучи, каквото можеше преди да замине. Едва ли щяха да го очистят съвсем веднага. Е, може би разполагаше поне с няколко дни през които да осъзнае какво точно се случваше. Цялата смахната реалност, която водеше доникъде.

Искаше да намине и през Макао, но това щеше да го изложи на опасност. Тогава се сети нещо изключително важно. Архитектурните планове на сградата бяха у него. О, все щеше да намери нещо интересно. Така той реши да се отбие да ги вземе от един сейф, който беше известен само на него. След Пекин, той можеше да се отбие в Тиенджин, Джинан, Нанджин, а след това през Шанхай да стигне до Фуджоу, където можеше да се отправи за Тайван и да подиша малко по-свободно. Сейфът се намираше в Тиенджин, тъй като близостта му с Пекин го правеше удобно място за самия Гао. Разбира се, вътре той беше скрил също още малко пари - около седемдесет хиляди долара, които бяха последните, с който разполагаше освен онези, които беше прибрал от двата тайника в жилището си. Макар той да боравеше умело с новите технологии, той осъзнаваше твърде ясно, че беше умно да събере нови членове, които да го пазят. Поради високото ниво на безработица в страната, желаещи да влязат триадите имаше. Реши да събере малка група и да провери казиното в случай, че подозренията му бяха оправдани. Може би все пак там имаше нещо, което да му помогне.

Оказа се, че не се беше излъгал и чертежите бяха действително в него. Имаше достатъчно много информация, но сведения за тайниците естествено липсваха - така че у него не възникнаха никакви подозрения в това отношение.

Гао трябваше да измисли и още нещо - имаше нужда от свежи пари. Обикновено приходите на триадите идваха от така наречения петнадесетпроцентов данък, където месечни данъчни инспектори идваха да проверят документите на китайските търговци в Китай, САЩ и Европа, а също и в останалите региони по света, и да го приберат. Триадите бяха необикновено стриктни по отношение на счетоводството и особено в тази част никакви издънки не се толерираха. 

Гао взе ферибота във Фуджоу и се отправи към заветната дестинация. Използваше някои от предишните си връзки, за да научи къде играеха някои от членовете на някои от тайванските клонове на триада. Това все пак беше нещо.

Щеше да отиде на една от тайните вечери в Тайван, където на частни маси местните бандити, разиграваха суми от порядъка на петнадесет-двадесет милиона юана на вечер, което беше около два милиона и половина долара. Сума, която щеше да разчисти всички дългове на Гао на първо време. А след това можеше да осъществи истинския удар.

На масата в Тайван не се отиваше случайно. Но след като Гао им показа татуировките си, макар и малко неохотно отначало се съгласиха да играят. Играеха на много високи суми. Понякога се влизаше с еквивалент на сто хиляди долара - и то само като начало, преди да започнеха истинското раздаване. Имаше кръгове. Обикновено правеха по петнадесет-двадесет, а понякога и повече за една вечер.

Когато пристигна в Тайван Гао Минг успя да оцени нещо изключително интересно за това място - то живееше със свой ритъм. Тази демократична държава не беше онова, което той беше очаквал - с други думи животът тук се движеше по свои собствени закони.

Когато пристигна в Тайпе, той оцени красотите на този град - наистина завладяващ и пълен с някакъв странен нюанс на неопределеност. После отседна в един хотел и малко по-късно отиде да чака в един бар едно от момчетата да го вземе - младите гангстери в континентален Китай излизаха по-често или направо казано излизаха вместо възрастните си колеги, тъй като тепърва си проправяха път в престъпната кариера, която щеше да бъде целият им живот и трябваше в крайна сметка да си докажат, че струват нещо наистина. Явно, и тук беше абсолютно същото. Изпи малка чаша сок, трябваше да бъде трезвен, но все пак, като истински мафиот към него добави и малко водка. Не след дълго момчето наистина дойде.

Трябваше да отидат в едно хале извън града, където официално между членовете събиранията трябваше да започнат след осем и половина-девет вечерта, но на практика истинската игра започваше чак след десет и половина.

Преди да пристигнат в халето, момчето му каза:

- Господин Гао Минг, много любезно беше от Ваша страна вниманието, което ми оказвате. Самият факт, че ще ескортирам такъв важен бос като Вас, ще бъде като трамплин за кариерата ми в бъдеще. Всъщност може дори да се каже, че ми правите услуга.

Гао изпита някакво тягосно чувство, но се съгласи с него без да издава с изражението си мислите си в този момент. Момчето изглеждаше наистина умно, но такава своохотливост не беше нещо обичайно. Съвсем не! Тъкмо напротив! Явно то бързаше да се прояви, защото в днешни дни мнозина си отиваха прекалено млади.

- На този свят няма нищо безплатно, момчето ми - някак особено се обърна към него Гао. - Просто взаимно си помагаме. Не ми дължиш нищо. Но все пак не е зле да разменим доларите за юани. Какво мислиш?

- О, не е задължително - обади се Тао. - Правилата на тези маси не забраняват да играете с юани. Ако играете с долари обаче, ще има по-голям респект към Вас. И все пак.

- И все пак? - погледна го Гао.

- Ами не е излишно да имате и от двете. Така ще можеше да диктувате психологически при играта, тъй като полицията е неимоверно по-внимателна, ако хване играещите с чуждестранна валута - обади се малкият. - Това ще Ви бъде нещо като застраховка. Но не вярвам да се стигне до там.

Гао кимна разбиращо.

Този младеж си го биваше. Щеше да излезе нещо от него.

И Гао разбира се обмени достатъчно пари при едно от познатите си места. Ако ги разменеше на черна борса, щяха да го измамят в курса поне мъничко, а в банката нямаше и смисъл да си губи времето.

Небето над Тайван оставаше все така невероятно синьо и прекрасно. Сякаш този райски къс земя, беше насред нищото - насред безбрежното синьо море. Напомняше за онази блаженост, към която трябваше да се стремят всички.

Когато влязоха видяха, че търкаляха огромни пачки с фалшиви юани - причините бяха две. От една страна юаните някак по-леко минаваха в очите на официалните власти, ако все пак някой ги изпееше, а от друга фалшивите юани бяха идеално разплащателно средство и нямаше риск властите да приберат истиската валута. И все пак играта трябваше да продължава. Обикновено парите се въртяха между кажи-речи едни и същи хора. Всичките от четиридесет и пет години нагоре. Че дори и над петдесет. Играчите бяха със своите приятелки, които също вдигаха настроението - те бяха млади и хубави. Обикновено наливаха питиетата или разсейваха мъжете в добрия смисъл на думата, защото между отделните раздавания имаше малки почивки от по две-три минути, а понякога дори нямаше и толкова. Играеше се до ранна утрин. И всичко ставаше обикновено необичайно мирно и тихо. Гао Минг беше свикнал с индонезийски, малайски, руски, японски и дори италиански и турски мафиоти, но тук всичко беше невероятно подредено и спокойно. Общоизвестното мнение беше, че хулиганът или гангстерът е нещо като бунтовник без причина - или така беше по доста от западните медии. Но Гао знаеше, че макар всичко да беше бизнес, небето беше над всички. Мъжете му направиха място да седне - те си стояха на най-обикновени столове. Дори ако се огледаше околната обстановка, не можеше да се каже, че се намират в Тайван. в Халето имаше някакви малки сандъци с инструменти, може би беше и нещо средно между плевня и голям автосервиз.

Затова момичетата си ги биваше. Но Гао никога не гледаше в чуждата паница да придобие нещо, което не беше негово. Това беше негово изконно правило. Красавиците се усмихваха подкупващо.

Преди да дойде тук, Гао беше прекарал известно време в хотела - беше се почувствал невероятно самотен. Беше много смахнато. Но не беше жена нещото, което му липсваше. Той можеше да има всяка. Още повече, че сакът му беше пълен с пари. Американските долари бяха необикновено ценни - не защото бяха нещо кой знае какво, а защото бяха истински. Тоест стоте хиляди истински американски долара на Гао можеха да купят много неща, но той нямаше да се откаже да играе играта до края. Естествено, с подобна сума не можеха да се закупуват имоти - поне не и по начина, който обикновено се използваше. Но Гао беше от стара коза яре и знаеше много хитрости в занаята.

Тао щеше да бъде нещо като асистент, но пред халето имаше охрана от четири-пет момчета, които имаха оръжия и не допускаха никой да влиза и да пречи на играещите. Това си беше частна среща, но в същото време беше и специфична демонстрация на лоялност и престиж. Ако нещата се закучеха, имаше и сценарий за организирано отстъпление и бързо прибиране на парите, жетоните, дори и на някои други неща, а бандитите се изнасяха от мястото с изключителен професионализъм.

Триадите в Тайван си действаха с пълна сила дори в Малайзия и Индонезия. Все пак в региона живееха няколкостотин милиона души - така че имаше хляб за всички. Гао беше полиглот и освен родния китайски и по-точно мандарин, владееше отлично английски, испански, немски, италиански, малайски, руски, корейски, японски, турски и иврит. Беше правил бизнес с кого ли не - все в името на общото благо и на клана си.

Не му отне много, за да разбере, че парите се въртяха между играчите. Но Гао беше истински вълк. И знаеше, че имаше шанс да спечели страшно много средства, които да пробута после някъде срещу истински такива и да се измъкне незабелязано. Беше влязъл с фалшив паспорт, а никой освен момчето не знаеше кой беше той. Е, и играещите на масата. Но всички те бяха членове на триадите.

При четвъртото раздаване, Гао беше вече напред със сто тридесет и пет хиляди долара. След още десет разигравания имаше около четиристотин хиляди. След двадесет и пет разигравания - цял милион.

Играта наистина му вървеше. И останалите чинно плащаха въпреки че той почти нямаше губещи ръце. И все пак. Имаше нужда от още, за да се оправи окончателно.

Лицата на мъжете бяха безизразни и само от време на време имаше форма на леко проблясване, която да напомни, че на тази маса стояха човешки същества.

Въздухът в халето беше малко задушен. Момичетата имаха задължението също да се грижат за портативни вентилатори, които умело да контролират въздушната струя и играчите да не се притесняват от жегата, докато залозите се вдигаха с всяко раздаване. Да, те действително бяха или гаджетата, или законните съпруги на бандитите.

Късно през нощта Гао се прибра в хотела. И заспа. Присъни му се Тао, който ме каза:

- Нищо на този свят, господин Минг, не е случайно. Дори и Вашето идване тук. Все пак всички следваме Пътя.

Валтерът разбира се беше под възглавницата му.

» next part...

© Атанас Маринов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??