Тук в Тайван Гао Минг можеше да оцени младостта. Онази безкрайна и вечна надежда и очакване за нещо - макар и неясно. Нещо, което най-вероятно никога нямаше да дойде! Много от младежите влизаха в бригадите съвсем отрано. Основен поминък бяха риболовът и високите технологии, но истината беше, че безработните - а те бяха много - нямаха кой знае какви перспективи. Младежите като Тао въобще не бяха изключение. Играта на високи залози продължи чак до три-четири сутринта и бяха раздадени още цели десет ръце. Гао осъзнаваше, че трябваше да играе поне още веднъж, за да спечели достатъчно - като цяло излизаше от играта с един милион и седемстотин хиляди фалшиви американски долари с много високо качество между другото. Точната дата на следващото събиране не беше уточнена, но грубо казано щеше да бъде след около месец или месец и нещо. През това време Гао естествено нямаше да стои със скръстени ръце, а все пак щеше да прави нещо важно - да провери плана си за евентуални слабости или грешки. Така и трябваше да бъде. Колкото повече се взираше в дълбините на собственото си съзнание, усещаше, че всички онези черни братства бяха създадени с една-единствена цел - за оцеляване. За постигане на вътрешен мир и хармония и служба на обществото. Защото небето беше над всички.
Тао действително се оказа способно, умно и схватливо момче с реална представа за заобикалящата действителност. Той не губеше време за празни разговори, а уреди Гао Минг да получи и възможност да набере нови хора. Самият Тао се въртеше покрай няколко от бандите и имаше членове, които искаха наистина да влязат в триадите, а не да бъдат просто сини фенери. Тао реши обаче, ако е възможно да направи едно по-дълбоко проучване и след само две седмици Гао имаше отбора, за който мечтаеше. Бяха нужни и препоръките на членове на групата, за да се приеме нов член - поне две препоръки, които всъщност му отваряха вратите към този начин на живот. Колкото и да се опитваше Гао, нямаше как да не се свърже с някои от сътрудниците си в континентален Китай, защото му трябваше втората препоръка. Оказа се обаче, че тук на острова беше по някакво стечение на обстоятелствата един от неговите бивши подчинени.
По този начин с двете препоръки, можеше вече да се предприемат някакви стъпки по инициация, но все пак трябваше да бъде проведена церемония. Тогава Гао се обади на някои от бившите си сподвижници чрез този свой човек. Докато нещата се задвижеха, всичко щеше да се уреди и той щеше да може да играе отново. След което щеше да се отправи към своята окончателна дестинация към казиното в Макао. Тодака сигурно вече се питаше къде се беше дянал Гао, но едва ли си беше губил времето току-така.
След инициацията новите членове получиха възможността да бъдат част от групата на Гао и той ги назначи за лична охрана. По принцип младоците не се пускаха толкова нависоко, но той им даде шанс да се проявят и да докажат своите качества. Все пак сините фенери имаха скромен опит в изпълнението или поне в гравитирането покрай някои от поръчките.
Дъждът беше интересен, особено когато Тайван потънеше в онази красота, в онова особено чувство на спокойствие. Новите членове покрай Тао бързо разбраха какво се искаше от тях. И Гао се почувства малко по-сигурен. Можеше да отиде до казиното едва след две или три седмици и трябваше да ги оползотвори по максимално най-добрия начин. Даже можеше да прехвърли някои от новонабраните членове за кратка специализация в Хонг Конг. Защо пък не? Но през това време трябваше да свърши и още нещо. Гао имаше и резервен план и дори и ако нещо се объркаше с Тодака, той щеше да се справи по най-добрият начин. И без колебание. Колкото и да се чудеше, в дълбините на своето съзнание, той усещаше нещо нередно. Убийците бяха дошли по много особен начин в апартамента му. Тоест малко им оставаше да го открият. Но Гао имаше късмет в това отношение. Той знаеше как можеше да се спаси и го направи. По дяволите, копелетата бяха изпепелени от свещения огън. Гао беше лидер на група, която освен с хазарт се занимаваше и с фалшива валута. Но впоследствие този бизнес беше западнал поради някои причини.
Проблемът беше, че печатницата се беше изместила в Сингапур. Това беше интересна симбиоза, защото отдавна опиатите не бяха толкова лесно решение за натрупване на голямо богатство. Затова в момента фокусът на групата му беше в сферата на хазарта и недвижимостите.
Може би тези младоци щяха да се справят с незаконното букмейкърство и да си поиграят със сингапурските, малайските и индонезийските пари. Като за начало щяха да видят как се случваха някои от нещата.
Проблемът на младежите според Гао беше странната им психика. Не беше необичайна практика те да бъдат ангажирани в така наречените акции по сплашване или предупреждение. Тогава цяла група младежи с вид на абитуриенти и понякога точно в нея вечер минаваше през набелязаните коли на провинилите се и ги потрошаваше с бухалки. Но Гао отдавна не смяташе, че това беше ефективният и правилният начин. Трябваше да се пипа внимателно и нямаше нужда от излишно насилие, което като цяло не решаваше никакви проблеми. Освен в много краен случай.
В триадите имаше някои традиции, които напомняха на японската Якудза - не беше невъзможно при издънка провинилия се да предложи на боса си отрязания си пръст - но в подобен случай доверието към него спадаше сериозно и той вече беше направо казано половин човек. Беше като непогребан смъртник.
Гао не желаеше да изпада в тези мисли. И вместо да се притеснява за Тодака реши да пусне младежите да обменят фалшивата валута за истинска - не искаше да го прави тук, защото щеше да бие на очи. На няколко курса - може би около три или четири въпросните два милиона бяха обърнати в истински китайски юани. Гао беше предвидлив - искаше да направи нещо невероятно хитро. Но за това все още имаше време. Скоро момчетата се справиха с относително простата задача. Гао им беше уредил и бизнес визи и дори самолетните билети - не струваха чак толкова много на фона на потенциалната печалба от приходите му от среднощния хазарт.
Момчетата излязоха честни - те знаеха от Тао, че Гао Минг плащаше добре и беше точен като работодател, пък и вече бяха произнесли клетвата. Знаеха, че им се полагаше смъртна присъда, ако се издънеха.
Естествено Гао Минг можеше да играе дори цели два пъти и да продължи да прибира парите на босовете, но реши да бъде разумен. Фалшивата валута беше обърната най-внимателно в истинска, а той беше обърнал другите пари в истински американски долари. Сега можеше почти да се нарече богат. Малцина имаха толкова кеш в брой. Гао беше скрил част от парите в две отделни заключени шкафчета на летището. Надяваше се някой да не ги обере. А едната част беше заровил, след като беше скрил парите в специални черни пликове и ги беше омотал в изолирбанд. Малко нестандартно решение. Но пък се надяваше влажният климат да не ги прецакаше. В Тайван като цяло си беше влажно. А това беше малко неприятно.
Когато приключиха с цялата работа, той се обърна към Тао:
- Скоро ти ще бъдеш бригадир. Но имаш още много да учиш. Имам чувството, че се задава нещо много голямо. Но поне още известно време трябва да останем тук.
Тао мълчаливо се съгласи. Гао Минг носеше очила, които скриваха очите му от любопитни погледи, които жадуваха да прозрат неговата тайна. А Гао Минг беше истински мръсник. Пълен дивак, израстнал по улиците на Китай. Там, където нямаше правила и оцеляваше по-умният, по-силният, онзи, който имаше по-голям късмет.
Не беше никак лесно да оцелее през цялото това време. Беше започнал със съвсем дребни задачки, които впоследствие се бяха превърнали в истинска работа. Сега желаеше да предаде опита си на младото поколение, което имаше да научи твърде много преди да достигне нивото на Гао Минг.
- Имам идея - обърна се към него Тао. - Може би следва да се закупят недвижимости, които лесно ще изперат парите, но тук можем да направим и друго. Част от играчите определено имат страх от закона и би трябвало да се справят с най-разнообразни проблеми. А едно сигурно убежище би било отлично. Какво би станало, ако полицията, която рано или късно ще ги спипа, бъде пратена на локация, която е празна, а Вие може да играете в закупения или наетия от Вас имот. Така ще ги измъкнете от бърлогата им и ще спечелите доверието им. И това може да се превърне в препитание и за двама ни. Истински източник на постоянен доход.
Гао осъзна, че макар и дръзка, мисълта беше проста и реална. Момчето предлагаше равностойно партньорство. Той вече беше платил комисионните на останалите, които се бяха занимавали с валутата, която определено беше сериозен проблем. Сега трябваше да направи по-качествена локация. Явно, че тайванците бяха свикнали с плевнята, но той щеше да направи нещо хитро. Вместо това, можеха да из Там беше къде по-спокойно. Плевнята на тарикатите се намираше кажи-речи насред оризовите полета и нямаше огромни възможности за бягство, ако дойдеха ченгетата - по този начин дъртите тарикати трябваше редовно да им отчитат пари, което само усложняваше схемата. При идеята на Гао можеха да избират хаотично наемани безмитни складове, ползват едни безмитни складове, които се водеха на някаква измислена фирма, която самият Гао беше регистрирал.където можеха да играят до безкрай. А за самата евакуация в случай на нужда Гао беше наел специално обучени щурмоваци - те щяха да бъдат къде по-ефективни от по-обучените момчета за общи поръчки, въоръжени с щурмови карабини. Обикновено се използваше американско оръжие. Но реалните конфликти между държавата и бандите се избягваше - никой нямаше полза от нещо подобно. Това само правеше играта твърде неприятна и за двете страни.
Гао Минг беше във възторг от оригиналното хрумване на Тао. И беше подготвил и това. Сега той щеше да бъде домакина и чрез специален куриер изпрати кодирани уведомления до останалите играчи къде и как ще се събират, за да играят пак.
Това все пак не беше никак зле. Тао можеше да получи своя хонорар и то еднократно, а през това време Гао щеше да продължи да прибира пари - дори само от таксата спокойствие, която можеше да събира под формата на наем от самите играещи.
След като се наговориха, решиха да събират по пет хиляди долара от човек за всяка среща, което въобще не беше много. Играеше се веднъж в месеца, а това можеше да донесе огромни източници на приходи за самия Гао. Чисти шестдесет хиляди долара. Месечно. И цели седемстотин и двадесет хиляди долара на година. Тао беше измислил изключително прилична схема.
През това време Гао Минг нямаше да зависи толкова от казиното в Макао, а също можеше да закупи прекрасни имоти и в Сингапур или пък в Малайзия и Индонезия, където почти никой не го знаеше. Тао беше наистина ценен съветник.
Гао реши обаче, че имаше още някои неща, които не търпяха отлагане. Не беше работил за наследник - и колкото и банално да беше, знаеше, че най-вероятно Тодака и хората зад него, които Гао допускаше, че бяха на относително достолепна възраст, го бяха сторили.
Момичетата в Тайван бяха повече от достъпни и имаше богат избор. Гао реши, че ще избере някоя по-подходяща и ще започне с опитите. Но това щеше да стане едва след успешната му роля на хост на тези частни събирания. Толкова щеше да спечели, колкото не беше успял дори от казиното в Макао. Беше илюзия, че те изкарваха повече пари от Тодака, който макар и мажоритарен акционер не можеше да се радва на изключителен лукс, а само на един много висок стандарт - останалите средства отиваха за охрана и разширяване на империята му.
След две седмици всичко действително стана точно както беше планирано от изобретателния Тао.
Преди да тръгнат за срещата в индустриалната зона на Тайпе - на едно изключително забутано място, което осигуряваше прекрасен излаз към морето, така че в случай на нужда можеха да избягат дори там с една много малка частна яхта, която Гао беше наел. Условията на игра бяха впечатляващи - не че обстановката беше много по-богата, а организаторския талант на Гао беше учтиво отчетен, въпреки че мъжете не си бяха направили труда дори и да обърнат внимание върху това.
- Всички сме временни посетители на този свят. И всички следваме Пътя. Но Тао можеше да ми бъде като син - замисли се Гао Минг. - Въпреки това, ако се почувства силен, може дори и да нареди да ме кастрират или обезглавят. Вече едва се измъкнах веднъж. Вторият път може и да не съм в състояние. Не трябва да допускам Тао прекалено близо.
Той беше напълно сам в хотела. Но беше проверил за подслушващи устройства. И въпреки всичко, понякога усещаше, че все още му дишаха във врата. Толкова много кръв. И как само беше разпрал скротума на онзи, който се беше опитал да го убие. Беше го лишил от възможността да се радва. Не и стария Гао. Беше готов на всичко. И щеше да направи всичко, както трябва.
На следващото събиране Гао успя да събере почти два милиона долара, което беше похвално. Дори малко бяха променили правилата за вдигането на мизата, което правеше нещата доста по-прозрачни. Сега можеше да предприеме пътуването до Макао, което криеше известни рискове. Като цяло Гао беше отсъствал почти месец и половина и от него бяха получили само общи разпореждания. Гао от опит знаеше, подобно на детектив Юшима, че личният контакт е нещо различно. Не беше невъзможно в групата да бяха възникнали съмнения. Естествено той беше пратил всички свои дългове - до последния цент.
Казиното в Макао щеше да бъде идеалната перачница за парите от игралната маса в Тайван. Но ако имаше трето събиране, Гао беше сто и десет процента сигурен, че останалите щяха да искат да си върнат парите. Или поне част от тях. Беше спечелил твърде много. Затова след като уреди някои малки формалности, най-накрая замина за Макао. Истинската игра щеше тепърва да започне.
Вълните на морето бяха като живота - блъскаха се в брега, монотонно, понякога по-бурно, навявайки спомена за някаква безкрайност.
Душата на Гао беше самотна. Но той беше истински войн и знаеше, че дори да беше напълно сам, трябваше да следва Пътя.
През това време Бокузо беше станал основният заместник на Тодака - нямаше и как да бъде иначе. След погребението нищо не можеше да бъде по старому. Следваше само една безкрайна празнота. Една безмисленост на целия безкраен цикъл. Живот и смърт. Смърт и живот. Това беше всичко. Нито повече, нито по-малко.
- Ще изпълня наследството ти, братко - отвърна самия Бокузо. - Докато съм жив, ще служа не по-зле от теб. А даже и повече. И ще изплатя дълга си заради кончината ти.
Бокузо преразпредели част от хората на самия Яшимара към самия себе си, което си беше похвално. Вече имаше десет хиляди души под прякото си ръководство и можеше да казва много неща. Но Тодака знаеше нещо - някой наистина искаше да съсипе всичко, което се опитваха да изградят.
Тодака имаше собствена малка клиника, която беше закупил с част от парите си - тя правеше оплождане ин витро. Вътре работеха само служители на Якудза. Подбра най-добрите момичета, сътрудници на Якудза, и заповяда да ги оплодят със семето на Яшимара. Който откажеше, наказанието беше смърт! Оказа се, че качеството му беше отлично и можеше да оплоди поне сто жени. Тодака само можеше да се радва. Да, щеше да отнеме време потомството да порастне, но всичко с времето си. В крайна сметка нямаше за къде да бърза...
© Атанас Маринов All rights reserved.