Ху осъзнаваше, че мегакорпорацията управляваше хиляди аватари, които дори бяха обединени чрез егрегорни или колективни духове. Разбира се, те се намесваха в живота на хората по различни причини и не идваха просто така. Това естествено се получаваше с вградена мисъл-форма, която водеше до концентриране на негативна енергия чрез нарушаване баланса на емоциите, а коронният номер беше да се предизвика верижна реакция. Но съвсем не беше задължително това да беше точно така винаги. Звучеше смахнато, но Ху боравеше отлично със възможностите на Китайското Дао, а те бяха неограничени. Но мегакорпорацията изглеждаше толкова мистична и недостижима. Ху осъзна, че не беше въпрос на пари или пък власт. Небето беше над всички. Хироюки сигурно беше тотално откачил, докато гледаше онзи невероятен син цвят на почти никога непроменящото се небе. Гао осъзна, че те бяха постигнали нещо значимо. Бяха реализирали финансовата част от своя план. Предстоеше по-сложното. Както да започнат да използват парите като оръжие и да ги насочат там, където трябваше. Стъпка по стъпка се получаваха зависимости, които бяха много странни. С течение на времето Гао Минг осъзна, че парите бяха умело управлявани и умножавани. Криптовалутните портфейли се оказаха достатъчно доходоносни, а Гао бързо обърна огромната кешова наличност, която получи от криптовалутата, срещу банково злато, което можеше да съхрани стойноста си най-добре и разбира се за онова, което държеше самия Хироюки. На черната борса някои от сътрудниците му бяха принудени да продават своите токени, а Гао имаше невероятно количество пари, за да ги изкупува на всякакви цени. Това щеше да повиши собствената му стабилност и той нямаше да остави нещата просто така. Щеше да се погрижи да се справи със ситуацията. Ху също изпълняваше своята роля отлично. Един потенциален нов бъдещ император. Един наследник на Ада - носител на силата му. Гао Минг осъзнаваше, че болката в живота беше неизбежна, но беше и напълно ненужно тя да не бъдеше канализирана в името на висши цели. Гао трябваше да вярва, че това беше така. Защото цялата система на живота и неговото страдание беше изградена по този начин.

Цялото това вземане-даване беше брутално по своята същност. А явно майката на Ху беше на висока позиция в същата тази мегакорпорация. Но какво точно правеше тя? И докъде се бяха правомощията й? В крайна сметка, едва ли само и единствено управляваше отряд убийци, които беше пратила умело против своя бивш съпруг!

Да, мегакорпорацията беше пълна с тайни. Прекалено примамлива и странна.

Ху вървеше из улиците на мегаполиса. Гао се беше установил в Сидни, Мелбърн, Брисбейн и Голд Коуст, защото тези градове му харесваха. Всеки един от тях притежаваше нещо магнетично и впечатляващо, което задържаше същността му там. Не беше въпрос само на бизнес. А Гао беше укрепил влиянието си и по Източния и по Западния Бряг на континента. Австралия притежаваше една дива красота. Една непредсказуемост и първичност, която много напомняше на реалния живот. Беше толкова брутално да усещаш младежката свобода и да усещаш как заобикалящата природа желаеше смъртта ти. Небето тук имаше един спокоен син цвят, но понякога по залез слънце последните отблясъци придобиваха цвят на разтопено злато.

Гао Минг веднъж беше казал пред подчинените си:

- Знаете ли защо установих своята империя тук? Защото само тук мога да гледам смъртта в очите всеки ден и тя не ми играе номера.

Никой тогава не беше обелил и дума.

- А може ли да умре онзи, който никога не е бил раждан? - попита Гао Минг.

Останалите отново мълчаха.

Дали пък покойната Тиенмей не беше използвала чариока на някой бог покровител в опитите си да се справи с поставената й задача? Дългото използване на подобна заета мощ, можеше да доведе потребителят до пълно изтощение и с тази техника трябваше да се внимава. Въпросната чариока можеше дори да се оформя чрез въображение и емпатия и дори да й се придават характеристики на ентитет. Разбира се, само най-напредналите в Китайското Дао можеха да правят това. Явно, мегакорпорацията също използваше нещо подобно. Но когато Тиенмей беше срещнала Гао лице в лице около нея нямаше аури, нито езотерично влияние, а само един много здрав танто нож, с който да разпори гениталиите му.

Едно беше ясно, Гао нямаше да остави нещата така. И щеше да успее да открие отговора на въпросите си.

Ху беше говорил с Конг и двамата бяха разработили възможностите на плантацията още повече.

Ху беше наредил да изровят заровените и да ги погребат човешки - според традиционните китайски разбирания. Честа на тази операция се падна на младите мафиоти и беше своеобразен тест за мъжеството им. Много от труповете бяха в напреднал стадий на разлагане. Миризмата също не беше особено приятна. Младежите трябваше да изпълнят безропотно поръчаното - иначе ги очакваше кажи-речи същата съдба. Те се заловиха здраво за работа в тежките условия, които предлагаше чаената плантация - въпреки цялата си модернизация. Така на починалите щеше да бъде даден формален шанс да съществуват по-добре в отвъдното и да могат сами да си бъдат господари на съдбата. Иначе кармичната им зависимост щеше да бъде още по-тежка. Това не остана незабелязано от хората. Те видяха, че Ху беше справедлив - поне по отношение на онези, които си вършеха работата добре.

Конг промълви:

- Нека поне душите им намерят покой! И нека не се отклоняват от Пътя! Нека намерят сили у самите себе си да си простят!

Суровото лице на Конг Минг не се промени нито за миг докато произнасяше тези думи.

Конг отдавна беше много повече от отговорник по организационните въпроси - той имаше и правомощия от Гао Минг, ако се случеше нещо с него или с Ху, Конг да поеме управлението на австралийската част от империята. Конг беше сякаш излязал от Ада, но винаги беше с приятни обноски и внимателно отношение, което само работеше в негова полза.

Ху знаеше, че Тао носеше добри доходи, но той отдавна не беше идвал в Австралия - може би от около една година. Само отчиташе чинно всеки цент и слушаше заповедите на върховния си шеф - Гао Минг.

Алиф също изпълняваше задълженията си и търговията с диамантите вървеше добре. Но Гао разполагаше с толкова много средства, че точно в момента беше съсредоточил вниманието си върху по-неотложните организационни въпроси.

А колко мрак можеше да понесе душата? Колко страдание? Колко самота? Колко дългове? Колко вмешателства? Колко празнота? А дали изобщо имаше разлика между пълнота и празнота? Може би всичко беше една адски добре извършена илюзия или псевдореалност, за чието виждане се изплащаше ежесекундно огромен метафизичен дълг. Но нали това беше цената на съществуването!

Гао Минг никога не беше искал нещата да се развиват точно така - но днес беше император на над тридесет хиляди поданици. Като само онези в Австралия бяха петнадесет хиляди. Младежите от китайската диаспора дори сами искаха да членуват в организацията му. Гао Минг я беше нарекъл корпорация Дао. Това от китайски език означаваше път, но имаше и по-особено тълкувание. Означаваше и начин. Да, Гао Минг щеше да го намери... Може би мегакорпорацията имаше десетки пъти повече хора, но Гао беше решен да се защити. И може би знаеше и как...

Той предвидливо не беше пожелал среща с Тодака или пък някаква друга форма на комуникация, нито пък беше отговорил на евентуалната му спиритуална провокация с някакви други контра действия. Един или два пъти може би беше усещал енергийно вмешателство, но използваше специална техника за деактивиране на определена част от съзнанието си и така това водеше до отслабване на съответната атака, но понякога духът можеше да се окаже невероятно упорит и настойчив - които и да бяха онези, които искаха да изровят нещо ценно, щяха да се натъкнат на капан. Гао Минг беше истински мръсник в това отношение и нямаше желание да се дава без битка до последно. Дори честно казано войната в неговите очи беше вечна. Защо трябваше да се тревожи за време и пространство в тази крайно-безкрайна размерност на омнивселената и така да даде възможност да бъдеше локализиран още по-лесно?

Знаеше обаче и още нещо. Един път беше избегнал убийците на Тиенмей, втори път - самата нея. Дали просто самата мегакорпорация не му даваше правото на свободно преминаване и не си беше разчистила сметките с него? Това не можеше да каже никой. Но Гао усещаше, че часът беше близо.

Беше се сдобил на черна борса с почти двеста и петдесет токена. И знаеше, че колкото и хитро да ги беше изкупувал чрез подставени лица или фирми, все щеше да се усети, че някой беше извадил толкова много средства за тях. Защото на практика те си бяха почти безценни!

За посредническите операции Гао не искаше да компрометира Конг, Ху, Алиф, Тао, Але или пък Амандла, а трябваше да намери някой наистина особен, който беше готов да жертва. Защото Гао нямаше да намерение да жертва никого от гореспоменатите.

Тогава се обърна към един наистина странен тип. Той беше готов да откупува всичко при всякакви условия - без значение от кой сътрудник на мегакорпорацията.

Токените бяха почти разпродадени, а Гао знаеше, че е безсмислено да насочва вниманието си само към тяхното изкупуване. Не, напротив, това беше само следващата част от плана, която щеше да го доведе до истинската му цел. Да проникне в самата мегакорпорация. И да разбере защо нещо или някой го преследваше през цялото това време...

Странната птица се казваше Гу, което от китайски език означаваше древен. Да, никой не знаеше кой беше той. Но изглеждаше млад. Почти младеж. Гао се свърза с него по необичаен начин и му предложи работа.

Гу беше висок като Конг само че още по-странен - ако изобщо можеше да съществува някой по-странен от Конг или Ху.

- Ще изпълня всичко, Гао Минг. Вие сте истински мъж и държите на думата си - почтително му каза Гу. - Но запомнете, мегакорпорацията е много повече от организация, управляваща много служители, аватари или егрегорни духове. Много повече от огромна бизнес империя, занимаваща се незнайно с какви бизнес начинания. Тя е самият баланс на Небето. Дори в известен смисъл тя е донякъде самият живот! Така че отговорността за всичко ще бъде Ваша.

- В крайна сметка небето е над всички нас - внимателно произнесе Гао Минг. - И така ще бъде винаги!

И да, вярваше го. Беше роден в Ада, живял в Ада, и ако изобщо умреше някога, едва ли очакваше да отиде на небето.

Гао кимна. Гу определено изглеждаше стабилен и готов да изпълни онова, за което го молеха. Той беше изкупувал досега токените чрез купища схеми, но Гу му каза, че лесно може да му уреди дори и хиляда токена или направо колкото си поиска срещу едно условие. Метафизичният дълг оставаше за Гао Минг. Гао помисли за секунда и прие. За първи път някой изобщо му поставяше условие!

- Може би се чудите защо приемам - безстрастно каза Гу, който наистина имаше аурата на Древен. - Ами да речем, че имам лични мотиви за това. Когато се добера до нещо, ще Ви потърся. А, че нещо ще излезе съм повече от сигурен.

Двата разговаряха в една прекрасна сграда, обвита в зеленина някъде в Брисбейн, защото Гао рядко напускаше Западното крайбрежие освен ако не се касаеше за неотложна работа. След като се разбраха, си стиснаха ръцете.

Така срещата приключи. Гао Минг осъзна, че светът и Вселената се движеха от закона на Китайското Дао. И просто всеки щеше да си свърши работата. Той се запита какво ли щеше да направи някой, който разполагаше само с един ден живот и какво би направил някой, разполагащ с цяла вечност. Но на това трябваше да си отговори сам... В крайна сметка се въртеше в този цикъл цели двадесет години и беше осъзнал, че нещата отдавна бяха взели да се повтарят. Това ли беше безсмъртието? И колко истинско беше то?

Надяваше се, че Ху и малкия Уей - детето му от Амандла щяха да бъдат спасението му, ако с него станеше нещо.