Какво представляваше стълбата на страданието? Колкото по-високо се изкачваше човек, трябваше да се бори с все повече и повече страдание. Трябваше да преодолява все повече и повече, само за да осъзнае, че в края на пътя може би нямаше нищо. Освен една надежда за оцеляване - един импулс, една вибрация, която да го тласне към следващата част от неговия път. Една безкрайна цикличност на осъзнаване на духа и на всичките му форми на съществуване? А дали духът действително се връщаше при източника? Това беше една голяма загадка - въпреки че Китайското Дао беше почти категорично по този въпрос и го потвърждаваше.

Джиро осъзна, че отиването му до Корея беше неизбежно, ако искаше да извърши онова, което трябваше да извърши. Той не знаеше в какви форми на сътрудничество бяха влезли Лейди Смърт и нейните подчинени - и доколко можеше да се надява на успех, но все пак имаше достатъчно финанси да се справи с проблеми - можеше да наеме също сътрудници, които да му помогнат в правилния момент. Имаше варианти в това отношение.

Джиро искаше да стигне до същността на нещата, но онова, което му каза духът на покойния Гу беше наистина интересно - явно Инг Юе все пак не беше неуязвим или поне имаше начин да бъдеше премахнат. Щом целият борд беше изтребен като прасета на заколение.

Джиро си спомни очите им - това бяха смели мъже - е, не бяха на неговото ниво - не бяха точно воини, но умееха да се защитават и да предпазят живота си. Някои от тях го гледаха твърде странно - как можеше да свършат по този начин? Инг Юе беше наредил обстоятелствата за неговата победа твърде удобно - беше направил нещо изумително. Освен ако - освен ако нямаше специални планове и за самите токени? Това бяха двеста милиарда в токени - пръснати най-вероятно в инвестиции по целия свят и осигуряващи невероятни източници на печалба.

Джиро си спомни очите на умираща си майка - не го обвиняваше, но сякаш му казваше "Синко, моят живот в крайна сметка беше доста безсмислен. Погледни как свършваме всички на края. Защо беше всичко това?" Не беше укор, нито констатация - а най-вероятно едно виждане на цялата картинка - в евентуалния край на пътя. Обстановката в болницата беше тягостна - Джиро си спомни коридорите, от които сякаш лъхаше на смърт, на тотална безнадеждност и мъка.

Той беше запитал сестрата дали наистина ще направи нещо да спаси болната му майка, а отговорът й беше, че просто оставяли безнадеждно болните да свършат тук - далече от очите на обществото.

Дори светлината в този ден беше сякаш застинала в някакво статично положение, а той стоеше близо до нея и затвори очите й преди тя да се отправи към своето вечно пътуване.

След това на Джиро му стана ясно, че трябваше да се спаси на всяка цена - някъде по това време се беше явил и Бокузо, явно принуден от Инг Юе. И все пак на Джиро му се струваше странна взаимовръзката между живота и смъртта? Това кръстосване на ин и ян - цялата болка, цялата безсмислена жестокост.

Реши, че най-вероятно Лейди Смърт беше пуснала опашка по петите му и трябваше да бъде невероятно предпазлив. Разполагаше с три пистолета и уакизашито - имаше четири пълни пълнителя и няколко патрона в пистолета, който беше отмъкнал от охранителя. Можеше да стане много неприятно, ако попаднеше на засада в открито пространство.

Затова Джиро реши да се подготви - знаеше едно - разбра го в Макао и го усети, Инг Юе черпеше сили от егрегорния дух на други хора - колко бяха те Джиро не се наемаше да каже, но сигурно бяха стотици, а може би дори и хиляди.

Джиро знаеше, че ако просто напуснеше Макао, можеше да бъде заловен и екзекутиран от някой отряд, който Лейди Смърт беше изпратила - трябваше да действа по-умно и предпазливо. Едно беше да елиминира членовете на борда, а съвсем друго да се изпрати срещу брутални и обучени войници на кралицата на якудза.

Бокузо се беше добрал до известни данни за обучението им - Джиро най-вероятно ги превъзхождаше по умения значително и все пак не се знаеше какви козове държеше Оки, станала известна като Лейди Смърт, в ръкава си.

Пътят извън Макао минаваше през Джонгшан, където Джиро реши да бъде следващата му спирка - той отседна в някакъв хотел. Градът плуваше в светлини, а повърхността на реката беше синьочерна - прилична на магическа смола или етер на някаква негативна същност. Минавайки през футуристичния мост в центъра на града, Джиро осъзна, че сега наистина беше напълно сам - време беше да скъса с миналото и да започнеше на чисто.

Полетите бяха следени зорко и той реши да наеме снайперист, който да очисти лидерите на мафиотските групи, които работеха за Лейди Смърт - това най-вероятно би привлякло вниманието й. И може би щеше да я накара да допусне грешка - въпреки че предполагаше, че тя също владееше Китайско Дао и щеше да вземе невероятно мерки в това отношение.

Ако Бокузо беше използвал двойник и той беше мъртъв - явно имаше какво да се желае от развитието на ситуацията. Явно в психиката на Бокузо се беше загнездило чувството, че времето безвъзвратно се изплъзваше от пръстите му. Той осъзнаваше това твърде ясно, а Джиро със сирашката си душа осъзнаваше, че Бокузо, който се беше превърнал в негов втори родител просто беше изпълнявал дълга си на длъжник. Джиро не знаеше почти нищо за своя благодетел - той беше обгърнат от тайнственост и все пак за дългите години служба при него се беше убедил в едно - Бокузо изпитваше тягост от евентуалното отмъщение на наследниците на Яшимара. Може би и това беше една от причините, които все още държаха Тодака жив и достатъчно силен, за да управлява клана си въпреки всичко.

Въпреки че Джонгшан можеше да се нарече мегаполис и надвишаваше три милиона души - той не разполагаше с летище, но на самия Джиро това не му беше нужно - беше решил да се придържа към стратегията си за дълбоко потапяне. Там имаше възможност да остане за кратко насаме със себе си. Не беше спал почти пет денонощия - и въпреки изключителната си издръжливост на безсъние, реши че е далеч по-разумно да си почине. Обучена нинджа шиноби можеше да издържа дори девет или десет денонощия без сън.

Точно тогава някакъв младеж го запита как да стигне до жп гарата. Изглеждаше на не повече от двадесет години - ако изобщо имаше и толкова.

- Можете просто да вземете такси до гара Северен Джонгшан - тя е отвъд реката - отвърна спокойно Джиро, сякаш беше живял тук цял живот и беше местен, който влизаше едва ли не в ролята на гид.

Младежът приличаше на студент - беше висок, но добре сложен, с приятни обноски и умно лице, което подобно лицето на Джиро се запомняше трудно.

Намираха се недалеч от парк Сун Уен - едно прекрасно място, изпъстрено със зеленина. Беше толкова приятно, че човек можеше да потъне в някаква особена форма на блаженство и да се наслаждава на природата.

- Не съм местен, ще може ли да отидем дотам заедно? Виждате ли, чакам някого - обърна се към него младежът.

Джиро го погледна внимателно - нищо в изражението на младежа не изглеждаше подозрително или пък нередно. Той беше възпитан и спокоен. Излъчваше младежка увереност - не че Джиро беше стар, но все пак и отдавна не беше на двадесет. Докато претегляше наум дали беше разумно да го последва, усети някакво чувство на самота - какво толкова? Имаше малко свободно време - защо да не извършеше нещо добро към един турист.

Двамата се качиха в едно такси и се отправиха към учерената дестинация. Пътят не беше особено дълъг, но и двамата не продумаха и дума.

Когато стигнаха до гарата, която беше нужда на младежа, за да стигнеше до там, закъдето беше тръгнал, имаше малко време, докато пристигнеше влака.

Гарата беше почти напълно празна. Оказа се, че той не живееше много далеч оттук - някъде в района на Шаланг, но трябваше да отиде по свои работи до Гуанджоу - но влакът все не идваше.

Двамата седнаха на една пейка и неочаквано младежът каза:

- Предполагам имате нужда от помощ и мисля, че аз мога да съм ви от полза.

Джиро го изгледа внимателно. Самият Джиро беше невероятен войн и стреляше чудесно, но му беше нужен снайперист с особена виртуозност, който да можеше да уцели жертвата от разстояние поне километър - и то в градска среда. Добрият снайперист трябваше да разполага със особено търпение, познания по балистика, познаване на скоростта на вятъра, работа със специален компютър, който извършваше особени калкулации и прочие.

- Мисля, че аз съм точно този, който Ви трябва - каза спокойно младежът.

Джиро все пак реши да го провери още малко. Не вярваше в случайностите, нито пък в подаръците на съдбата.

- Как ме намери? - попита той, обмисляйки да го премахне.

- Ами честно казано, имам силна интуиция - отговори младежът. - И освен това създадохте впечатление все едно нещо Ви липсва.

- Трудно ще намерите стрелец като мен - заговори направо младежът.

Тук Джиро наистина се загледа в лицето му - дори използва специална техника джин, която беше свързана с четенето на мисълта на другите. Не усети някаква заплаха - поне не пряка.

Младежът изглеждаше стабилен - пък и самият Бокузо го беше намерил едва ли не на улицата навремето. Беше му дал и добро образование, и го беше превърнал в истински воин. Защо пък самият той да не върнеше услугата? Защо да не се възползваше от ситуацията, която можеше да се окаже в негова полза?

- Добре, ще приема. Явно влакът, който очакваш може и да дойде - направи опит да се пошегува той, но срещна спокойните и почти безразлични очи на младежа. - Но да знаеш, че поръчката ще бъде голяма - и ще трябва да се готвим дълго време. Има и шанс да не се върнем никога, разбираш ли?

Младежът кимна. Явно се разбираха лесно. И все пак Джиро щеше да успее да се добере до Корея.