Чарли не бе поискал да му каже кой е отговорен, но Сам го познаваше достатъчно добре, за да може да проследи стъпките му. Мошеникът държеше няколко магазина, един публичен дом и беше домакин на няколко игри, които се състояха на различни места. От всички държеше най-много на три или четири бизнеса.
Убиецът нямаше толкова приятели и познати, готови да му дадат исканата информация срещу някакво глупаво обещане или уговорка да игарят карти, дадени с усмивка. Всъщност нямаше никакви, но пък затова познаваше Чарли достатъчно добре. Знаеше на какво държи най-много, а от там беше въпрос на това само да посети няколко души, които щяха да са  склонни да продадат и майките си, щом Ка’Раим се появеше пред тях.
Първите двама, които притисна за отговори, не знаеха нищо. Сам щеше да реши, че го лъжат, но дори и без засиленото си обоняние в човешкото тяло, беше невъзможно да пропусне миризмата, когато единият от тях се изпусна от страх. С това оставаха още двама.
Единият, Казим, беше бивш лечител и настоящ аптекар в аптеката, която служеше за фронт за бизнеса с редки предмети на Чарли. Мошеникът беше мекушав и не можеше лесно да подмине някой в нужда. Сам смяташе това за огромен недостатък и му го беше казвал не веднъж, но въпреки това Флетчър бе дал шанс на младежа, когато единственият му друг избор щеше да бъде да работи в някое мухлясало мазе и да прави опиати за един от десетките престъпни лордове, които се занимаваха с това в Ан Налат.
Обикновено хората бяха благодарни след нещо такова – Казим също беше. Имаше покрив над главата си, храна в чинията си и достатъчно пари, за да сподели един малък апартамент със съквартирант в частта на града, където обикновено живееха всички с някаква по-свястна работа. И въпреки това Сам беше разпознал искрата в очите му.  Онази, която казваше, че иска повече и че няма да е нужно много убеждаване, за да обърне гръб на когото и да е срещу достатъчно пълна кесия сиглои. Убиецът беше виждал този поглед хиляди пъти. Рядко изчезваше, дори и човек да забогатее. Голяма част от заплатата му идваше точно от такива хора.
Сам беше разучил разположението на квартирата на Казим отдавна, така че сега му бяха нужни само няколко минути да го локализира и  да сложи съквартиранта му да подремне на леглото си. Застанал пред вратата, зад която се намираше мишената му, убиецът за пореден път се зачуди защо просто не беше оставил Чарли да умре онзи път в пустинята, когато се запознаха. Животът му със сигурност щеше да е по-лесен и нямаше да му се налага да прави това.
Остави още малко от себе си да се просмуче навън през порите на тялото, така че мракът, покриващ чертите му да е плътен, достатъчно жив и ужасяващ. След това си пое дълбоко дъх, задържа го и изрита вратата навътре.
Казим подскочи с пронизителен писък върху тоалетната чиния, а страниците от вестника, който четеше, се разхвърчаха навсякъде.
– Прем! Пр…
Сам го стисна за гърлото и прекъсна виковете му.
– Прем си почива в момента.
Зачуди се дали беше добра идея да му ръмжи така. Казим хвърли един поглед на маската му от мрак и стана толкова блед, че още малко и щеше да мине за фриниец. Така рехавата му брада изглеждаше още по-мизерна и го правеше дори по-младолик, отколкото му се полагаше да бъде на двадесет и четири.
– Ка’Раим! – изхъхри.
– Знаеш кой съм. Това е добре. Спестява ми обясненията какво ще ти се случи, ако не отговориш на въпросите ми. Нали?
И да беше имал проблеми с изхождането, Сам току-що му ги реши за месец напред. Казим закима чевръсто, доколкото ръката на гърлото му го позволяваше. Убиецът реши да го пусне, като първо извади най-големия си нож и го размаха пред лицето му като предупреждение какво ще се случи, ако започне да крещи.
– Познаваш Чарли Флетчър, нали? – попита го Казра.
Хлапакът кимна отново, докосвайки внимателно гърлото си.
– Работя за него. В една аптека. Само това. Не знам къде живее или каквото и да е.
– Той е мой приятел. – реши да сподели с него Сам, така че да му стане ясно какъв е залогът тук. – Знаеш ли, че беше нападнат днес?
Казим веднага осъзна накъде отива разговора и започна да клати глава.
– Да, но не съм аз! Не знам какво се говори, но не съм…
Сам опря ножа до гърлото му. Младежът млъкна. Застина. Спря да диша. Само очите му щяха да изхвръкнат от главата му и се въртяха насам и натам като на уплашен джирд, който търси някаква слабост в хватката на ястреба, който го беше сграбчил в ноктите си.
– Опитай отново. – нареди му тихо Ка’Раим и натисна върха на острието в кожата му. – Нека видим какво ще ти направя, ако ме излъжеш пак.
Казим избухна в плач. Съвсем истински едри сълзи се смесваха с напълно истинските му сополи и се стичаха в рехавата му брада и накрая и по ножа.
Прекрасно.
– Т-те се свъ-свързаха с мен – започна да пелтечи хлапакът, разпръсквайки с уста сместа навсякъде. –  и ми казаха да им п-п-подам сигнал, ако Чарли се появи в магазина! Това е всичко!
– Кой се свърза с теб? – попита го заплашително Сам.
Изведнъж Казим започна да изглежда още по-уплашен.
– Вие! Кантората!
Убиецът изръмжа. Това не беше добре. Едно беше да избягаш на стражата, но никой не можеше да се крие дълго от кашан’кай. Дали Майсторът го беше наредил? Или беше дошла поръчка от близките на Садат?
В крайна сметка нямаше никакво значение.
Сам оттегли ножа от гърлото на Казим. Той подскочи и стисна очи, сигурен, че всеки момент ще бъде разпорен. Казра щеше да излъже, ако кажеше, че мисълта не го изкуши, но истината беше, че в случая младежът беше само пионка. А щом си го помисли, разочарованото изражение на Лизи се появи в съзнанието ми отказа да си тръгне, докато Сам не обърса ножа в крачола си и не го прибра в канията му.
Казим отвори едно насълзено око, вероятно чудейки се какво отнема толкова много време. Убиецът отново го стисна за гърлото, блъсвайки със засилка главата му в стената отзад. Все пак беше Ка’Раим.
– От днес нататък имаш само една причина да продължаваш да живееш. Знаеш ли каква е тя? – Сам се приближи до лицето му. Хлапакът се опита да мине през стената само и само да избегне маската му от шаващ, клокочещ мрак. –  Приятелчета си с всякакви отрепки като теб, които също биха решили, че е добра идея да се пробват да го нападнат. Работата ти е да им обясниш защо не е. Ясно?
– Д-да. – изгъргори.
Сам го пусна да се свлече, хлипащ и треперещ, върху тоалетната чиния, след което се обърна да излезе. Тоалетната хартия се беше изтърколила на пода и той я вдигна, хвърляйки я през рамо на Казим. Тръшна вратата на тоалетната, висяща на една здрава панта, но преди да е направил и две крачки, тя се откъсна от стената с хрущене на дърво и падна. Казим извика, а Елизабет пак се появи в съзнанието му с критичен поглед и ръце на кръста. Сам я остави. За да направи онова, което предстоеше, нямаше да може да си позволи да мисли за нея.

Гилдията на убийците не се различаваше много от всяка друга организация на човеци, само където тези тук можеха да те убият в съня ти. Имаше вражди, имаше борба за по-добри задачи и завист, когато някой прибере по-голяма сума. Майсторът, макар да не го изказваше гласно, насърчаваше това съревнование, като столовете в кабинета му бяха само един пример за това.  Друг беше нежеланието му да се меси по никакъв начин в отношенията между убийците, стига те да не пречеха на мисиите и на клиентите.
Това беше една от причините никой да не криеше неприязънта си към Чарли. Вече нямаше толкова много врагове, колкото преди седем-осем години. В началото го смятаха за шпионин на Фриниа или Рувен, но после стигнаха до заключението, че е прекалено некомпетентен за нещо такова. Истината беше, че Флетчър съвсем спокойно можеше да е агент на друго кралство или дори на демоните. Макар да не го биваше с оръжията, магията му се удаваше както дори магьосниците в кулата не биха се сетили да си мечтаят. За мошеника щеше да е детска игра да премине през бариерите на архивите на Кантората, да открадне каквото си поиска от богатата информация, пазена там, и след това да си тръгне, без никой никога да не разбере. Той обаче не афишираше уменията си – даже напротив. Вместо това използва чара и острият си ум, за да изгради безценни връзки с престъпния свят на Ан Налат, както и да пълни трезора на Кантората с множеството си магазини и сделките, които успяваше да сключи.
Хората го харесваха.
Убийците смятаха, че мястото му не е в Кашан’кай. Вярваха, че единствената причина да бъде пращан на важни мисии, понякога дори дадени директно от самия Майстор, бе дружбата му със Сам. С Ка’Раим. И точно тя разубеди доста от тях да не го закачат. Останалите трябваше да се научат по трудния начин и Казра ги остави сами да открият, че дори мошеникът да се хилеше широко, зъбите му бяха остри и определено нямаше нужда да се крие в сянката на когото и да е.
Затова и Сам не можеше да се сети кой би му посегнал. Когато се върна в Кантората, имаше пълното намерение да разпита някои от ветераните и администраторите, които винаги държаха едното си око насочено към случващото се вътре. Вече беше подготвен да заплашва и да предлага да дължи услуга в замяна, затова, когато мина през столовата и чу разговора на новаците, седнали на една от масите, наистина не можа да повярва.
– Нещастникът ми замрази пръстите! Лечителят каза, че все още не е изключено да ми отрежат показалеца! – каза един от тях. Сам така и не си беше направил труда да запомни имената им.
– Знаем. Всички бяхме там, Хаза. – въздъхна уморено младо момиче, което явно чуваше същото оплакване за стотен път. – И в магазина, и при лечителя след това.
– Просто казвам…
– Просто млъкни най-сетне! – озъби му се друг от новаците с остър шепот.
Седеше с гръб към Сам, но когато завъртя глава насам и натам, за да се огледа, осъзна, че поне този го разпознава. Казваше се Рамас. Висок, атлетичен, гъвкав, амбициозен и безскруполен, той беше новата изгряваща звезда на Кантората или поне това се приказваше. Приказките явно го бяха впечатлили дълбоко, защото се вживяваше като тартор на малката група нови членове, а пък те, също толкова впечатлени и искащи да се подмажат или да бъдат разпознавани като негови приятели, го слушаха. Така беше до преди около месец, когато Рамас се беше издънил грандиозно на елементарна дипломатическа мисия, като вместо да подпомогне подписването на мир между две от племената на изток, някак беше предизвикал разграрянето на война между тях, която беше завършила с пълното изтребление на едното племе и смъртта на партньора му. Цялата Кантора говореше за това от седмици и така Сам научи за хлапака.
Рамас бе извадил късмет, че Майсторът не го беше изхвърлил или елиминирал. Вероятно от тогава младежът бе търсил начин да възвърне честта и предишното си положение в Гилдията. И, логично, се бе опитал да премахне или накаже петното върху престижа й, човекът, когото все още много обичаха да мразят – Чарли Флетчър.
– Не искам да млъкна! – настръхна Хаза и размаха ръката си с почернелите си пръсти. – Това е заради теб! Казах ти, че не е добра идея! Взеха ме, защото съм добър крадец! Как ще крада без пръсти?!
Рамас изпуфтя пренебрежително.
– Стига си драматизирал вече. Даже трябва да си ми благодарен. Ако загубиш пръстите, ще съм ти направил услуга! Така няма да си посредствен загубеняк като Флетчър!
– Посредствен загубеняк, който ни разхвърля като парцалени кукли с онова торнадо. – каза кисело момичето.
– Вероятно е използвал магически предмет. – каза авторитетно Рамас. – Другият път няма да го атакуваме на негова територия и всичко ще е наред. Майсторът ще ни…кххх…
Младежът започна да се дави.
– Виж, осъзнаваш подсъзнателно каква глупост е и дори не можеш да го изречеш. – каза Хаза с насмешка.
Момичето също се засмя, но смехът й секна рязко, когато Рамас започна да драска с нокти гърлото си. Двамата с Хаза скочиха и заобиколиха масата, започвайки да се суетят около него, да го тупат по гърба и да му предлагат вода. Той продължи да издава звуци, сякаш нож се бе забил в гръкляна му. Ноктите му бяха оставили кървави резки по кожата. Започна да рита с крака и се прекатури заедно със стола на земята. Момичето приклекна до него и започна да го вика по име. Истеричната нотка в гласа й привлече вниманието на убийците, които се намираха наблизо. Някои дори изтичаха към новаците, за да помогнат, но вече беше късно за помощ.
Просто така Рамас замлъкна. Замря.
Умря.
– Не! – изпищя момичето. – Рамас! Не! Някой да му помогне! Лечител! Трябва ни лечител!
До нея Хаза не помръдваше. Просто стоеше с посивяло лице, вторачен невярващо, неразбиращо в трупа на приятеля си.
Думата “отрова” започна да обикаля столовата. Започнаха да се събират все повече хора – любопитни зяпачи, загрижени колеги, объркани администратори. За секунди залата зажужа от гласове. Мнозина се чудеха кой би посмял да убие член на Кантората в самата Кантора.
Магически бариери пробляснаха по прозорците, входовете и изходите. Поставянето някак смекчи всички звуци, сякаш изведнъж се озоваха насред постлан с дебел сняг хълм. Никой не можеше да влезе или излезе от сградата. Ако някой се опиташе да се скрие – щеше да бъде открит за минути.
Момичето продължаваше да плаче неутешимо, прегърбено над Рамас.
Първоначално никой не забеляза помръдването на пръстите му или потрепването на клепачите му. Нямаше как да пропуснат обаче, когато младежът изведнъж седна.
– Рамас! – изпищя радостно момичето и го прегърна през врата.
Той сякаш дори не забеляза. Изправи се на крака и се огледа наоколо.
– Рамас? – протегна се към него тя. – Добре ли си?
Хаза я сграбчи за ръката и я дръпна назад.
– Какво правиш? – викна му момичето ядосано.
– Итен, спри. Това не е той.
– Какви ги дрънкаш?! Пусни ме!
Хаза не се подчини, а дори се отдръпна на няколко крачки, влачейки я със себе си.
– Това е Ка’Раим. – каза й, прошепвайки името.
– Ка’Раим?! – Итен го изгледа, сякаш напълно е полудял. – Стига си приказвал глупости! Трябва да…
– Приятелят ти е прав. – каза тогава Рамас. Гласът, лицето му бяха напълно безизразни. Мъртви. – Трябва да го слушаш по-често.
– Какво… – изражението на Инет се сгърчи от гняв и понеже Хаза все още отказваше да я пусне, тя се извърна към него и го удари в гърдите: – Що за тъпа шега е това?!
Никой не й отговори. Всички бяха някак притихнали и се отдръпваха внимателно от тримата новаци. Единствено Сам се приближи. Ходеше безшумно и без да бърза, а убийците се отдръпваха от пътя му, разделяйки се на две, само за да се съберат отново зад него. Като риби, които се опитваха да избягат от акула.
Докато спря до Рамас, в столовата цареше пълна тишина. Дори Итен беше замлъкнала и го гледаше с широки, ужасени очи.
Сам можеше почти да вкуси страха на убийците,
Чудесно.
– Чарлс Флетчър е под моя закрила. – каза. Думите му, макар и тихи, стигнаха и до най-отдалечените ъгли на залата, носени от уста на уста в напрегнат шепот. –  Който приеме поръчка за главата му или реши да му посегне по каквато и да е друга причина, ще завърши като Рамас. Ако съм в добро настроение.
Изчака няколко мига думите му да достигнат навсякъде и напрежението да се засили. Можеше да ги заплаши още, разбира се, но рискуваше да превърне страхът им в гняв, а гневът правеше идиоти от хората. Започваха да вярват, че ако се обединят, ще постигнат нещо по-смислено от това да му причинят неудобство.
Беше ги предупредил. Щеше да е достатъчно. А ако някой не го приемеше на сериозно… Е, ръцете на Сам вече бяха достатъчно лепкави от кръв. Нямаше да забележи още една капка.
Ка’Раим се обърна да си върви. Погледът му попадна върху момичето, Итен. Чак сега осъзна колко млада бе. Трябваше да е може би няколко години по-голяма от Елизабет, но сълзите и пребледнялото й лице я караха да изглежда почти като дете.
Елизабет.
Итен никога нямаше да разбере, че тя спаси живота й днес. Че заради нея младата убийца не загуби живота си със същия нож, който хвърли по Сам и който той хвана на сантиметри от гърлото си. Осъзнавайки какво е направила, Хаза бързо издърпа момичето зад себе си, заставайки като треперещ, но решен да я опази на всяка цена щит.
Казра задържа погледа си върху двамата, след което подаде ножа на Рамас. Трупът го взе и послушно го прибра в един от тайните си джобове, а когато Сам си тръгна, мълчаливо и безропотно го последва към заграденият от магия изход.
Два снопа мрак се отлепиха от сенките до вратата. Пропълзяха по земята, увивайки се като лияни един около друг, а накрая се забиха в бариерата като копие. Изригна ослепителен водопад от искри, който на пръв поглед удавяше тъмнината с яркостта си. Още един лъч мрак се присъедини към другите два.
Земята се разтресе. Чу се тътен и столовата се напълни с прах. Убийците започнаха да кашлят и кихат, докато някой от тях не се сети да използва въздушната си магия, за да засмуче мръсотията и да я затвори в сфера, която се зарея под тавана.
Бариерата на вратата я нямаше. Вратата също я нямаше. Както липсваше и по-голяма част от стената, на която двете бяха стояли.
Сам прескочи разхвърляните от взрива камъни. Рамас го последва, стъпвайки на същите места. Отвън имаше още хора, които се чудеха какво, нечистите да го вземат, се беше случило. Казра беше сигурен, че съвсем скоро ще научат.
Майсторът тъкмо слизаше по главното стълбище, когато Казра стигна входната зала. До него вървеше един от асистените му и живо му обясняваше нещо. Вниманието на Йерел обаче бе насочено към Ка’Раим, а след малко и Рамас, който продължаваше да го следва. Сам разпозна кога той осъзна, че младежът е мъртъв по начинът, по който изражението му се вкамени.
– Приспаднете от следващата ми мисия за покриване на щетите. – каза му Казра.
– Ка’Раим! – викна Майсторът. – Не…
Остатъкът от думите му се изгуби в грохота, когато Сам разби стената до входната порта на Гилдията и излезе.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay