Миг по-късно Сам вече беше до нея и я вдигаше на ръце.
Беше закъснал. Беше позволил на фантома да се доближи до нея и беше закъснял да й помогне. Проклиняше се, че не го е спрял по-рано, но ядът и вината му можеха да почакат. Сега имаше нещо много по-важно, което трябваше да направи.
– Дишай, амара! – заповяда й, докато я притискаше към себе си и крачеше към изхода от басейна.
– Не. – простена прегракнало тя и въпреки болката, която трябваше да е непоносима, се опита немощно да се извърти и освободи. – Пусни ме! Пусни ме!
Сам изръмжа и я притисна към себе си. Почти тичайки излезе от помещението и се насочи към стаята й. През цялото време Елизабет леко потреперваше в ръцете му и тихо проскимтяваше от болка. Само заради това му идваше да се върне долу и да извие врата на жреца, но истината беше, че той беше точно толкова виновен за случилото се, ако не й повече. Беше допуснал това същество да й се нахвърли и да я рани. Да докосне същността й и да откъсне парче от нея. Сам не се беше чувствал толкова гневен от страшно много време. Искаше му се да може да излезе и да убива, но тя беше свършила тази част безупречно. Беше се защитила и беше доказала, че може да се справи и без той да седи в стаята. И без това не ставаше за нищо, дори и да беше там.
Сам отново изръмжа, преди да натисне с лакът бравата на стаята й и да влезне вътре. Затвори я с крак, след което седна на леглото и намести потреперващата Елизабет в скута си. Девойката беше стиснала силно очи и ръце, а дъхът й беше съвсем плитък и накъсан. Сам чудесно знаеше какво е усещането част от същността ти да бъде изтръгната, но за разлика от него, Лизи трябваше да диша. Затова я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето, нареждайки й твърдо:
– Погледни ме, Лизи! – когато след малко тя отвори очи, които блестяха в синьо от цялата болка, която изпитваше, Сам отново изръмжа, преди да й заповяда: – Дишай!
Тя простена, но тонът му успя да пробие през агонията и да стигне до нея. Без да отмества поглед от неговия, сякаш очите му бяха единственото, което я спираше да полудее, Елизабет си пое първата по-дълбока глътка въздух.
– Точно така, амара. – похвали я Сам, когато видя, че след първото, последва и второ вдишване.
Едва тогава си позволи внимателно да отмести косата от лицето й, разкривайки ухапванията по лявата й буза и врата. Кожата й изглеждаше като пробита от хиляди малки иглички, от които продължаваше леко да се стича кръв, а мястото беше подпухнало и вече се зачервяваше. Сам не можа да спре изръмжаването си, но успя да овладее желанието си да я докосне. Виждаше, че не е добре. Не беше нужно да я пипа и да й причинява още болка, за да се увери. Само че и не му харесваше, че няма какво да направи. Без да се замисля особено, с едно движение съдра ръкава на униформата си и намачка прогизналия плат на топка, с която все пак внимателно започна да я чисти.
– Справи се чудесно, амара. – въпреки че отвътре Сам кипеше, гласът му излезе тих и успокоителен. Или поне той наистина се надяваше тя да го усети така: – Продължавай да дишаш. Бавно и внимателно. Съсредоточи се само и единствено върху това и нищо друго.
– Ще стане много по-лесно, ако ме оставиш на мира. – изхриптя Лизи и избута ръката му от лицето си. Отпечатъкът от пръстите на засвоеният вече започваше да се откроява на шията й. – Остави ме на леглото.
Това беше последното нещо, което искаше да направи и този път си позволи да не я послуша. Вместо това я притисна малко по-силно към себе си, уверявайки се, че тя наистина е тук и сравнително добре. Само че насълзените й очи говореха за точно обратното.
– Гарванът всеки момент ще се върне с подходящ фантом и всичко това ще се излекува. – каза й тихо и дори леко се залюля с нея: – Само трябва да почакаш още няколко минути и болката ще спре.
– Няма да ям фантом! – очите й заискряха и тя се изправи в скута му, готвейки се да стане. – Само посмей да ме накараш на сила отново и ще…
– Нищо няма да те карам на сила, амара. – каза й Сам и я натисна обратно да седне в него: – Но с него само след малко ще си здрава и болката ще изчезне, иначе ще й отнемат седмици да отшуми.
– Не ме интересува! – изфуча Елизабет. Отново се опита да се изправи и като видя как примижа, той отново не й позволи, което само я ядоса още повече. – Какво искаш от мен?! Пусни ме, нечистите да те вземат!
– Искам да се отпуснеш и да спреш да се бориш с мен, шейа. – отговори й спокойно Сам. Отново не я пусна. Не можеше да се насили да го направи. Искаше да остане още малко така в него, докато се увери, че наистина тя ще е добре. Това, че Елизабет отново отказваше да изяде фантома, само го изпълваше с още притеснения, защото той не беше Захир. Не знаеше как да излекува душата й по друг начин и не можеше да направи нещо повече за нея. Всъщност нямаше почти нищо, което да може да свърши, за да й помогне и това го вбесяваше и ужасяваше: – Искам да си добре. Искам да не те боли и искам разни глупаци да спрат да те поставят в ситуация, в която накрая да си наранена. И не искам да те пускам, амара.– изръмжа й тихо в крайна сметка, а после все пак я попита: – Защо не желаеш да се лекуваш?
Елизабет го гледаше невярващо.
– Ако наистина мислиш, че искам да ме докосваш или да си говоря с теб след всичко, трябва да си се побъркал!
Този път усещането за загуба беше смазващо. Сам не беше вярвал, че в момента е в състояние да изпитва още нещо, освен притеснението по Елизабет, но ето, че човешките тела явно не познаваха граници. От думите й го заболя повече, отколкото седмиците, изкарани при вещицата. Тогава поне имаше цел и тя беше да изтърпи и да се убеди, че Лизи е добре. Сега беше тук, но със същия успех можеше и да е и на другия край на света. Толкова недостижима му се виждаше. Нищо, че беше в ръцете му. Точно тази мисъл го накра да се изправи, както си я държеше, и да й каже:
– Побъркан съм. – след което се обърна и я постави на леглото, нареждайки й: – Продължавай да дишаш, шейа. – но леко почукване по врата го спря да довърши заплахата си, че ако болката стане нетърпима, може и да я принуди да яде. Вместо това отиде и отвори вратата, озовавайки се лице в лице с Иснани, Главната жрица: – Да?
Жената хвърли един поглед на враждебното му изражение, не се впечатли и каза:
– Дойдох да проверя как е Лин.
– Добре е. – отвърна отсечено.
Макар и жрицата до сега да се беше държала любезно с Лизи, не беше направила нищо, за да предотврати случката. А можеше. Това, а и защото не искаше никой да се доближава до нея, докато е ранена и я боли, го накара да се премести така, че да блокира напълно вратата.
– Едва ли. Фантомът я ухапа. Има нужда някой да се погрижи за нараняванията й. И външните, и вътрешните. – Иснани го погледна със спокойните си кафяви очи. – Няма да я нараня.
Сам искаше просто да затвори вратата и да остави жената отвън. В момента не вярваше на никой друг, освен на Чарли, който липсваше. От друга страна, някой наистина трябваше да се погриже за нараняванията й, а ако жрицата можеше да направи нещо, за да спре болката й, Сам беше последният човек, който щеше да попречи на това. Но и не искаше да я пуска до Лизи. Дилемата му се разреши от спокойствието, което жената излъчваше. Погледът й не беше трепнал, тялото й не се беше напрегнало и тя не беше реагирала по никакъв начин на неизказаната му заплаха, че ще унищожи всеки, който се опита да мине през него. Просто седеше там и чакаше търпеливо, спокойно, но и непоколебимо. Точно последното накара инстинкта му да пази и защитава да отстъпи назад и той се дръпна от вратата, освобождавайки достатъчно място, че Иснани да може да влезе.

Елизабет се опита да не се свива и да не показва болката си, когато Главната жрица влезе. Сам затвори вратата и погледна към нея, но отказа да срещне очите й. Девойката трябваше да си напомни, че и това, и нараненото му изражение, когато му каза, че не го иска до себе си, е поредното представление, с което цели да я заблуди. Този път нямаше да се хване.
Опита се да го изхвърли от ума си, доколкото изобщо беше възможно да игнорира двуметров воин в малката си стаичка, и насочи вниманието си към Иснани, която тъкмо придърпваше стола до леглото й.
– Как е мъжът? – попита я Елизабет разтревожено. – Не съм сигурна, че не го нараних…
– Не успя да го нараниш, но успя да го излекуваш. – усмихна й се топло Иснани: – Той ще се оправи.
Елизабет издиша задържаният въздух.
– Слава на Боговете. – промърмори. Не знаеше какво ще направи, ако бе убила и него.
– А сега трябва да се погрижим и за теб. – продължи да й говори все така успокоително жрицата, като в същото време извади от джоба си дървена кутийка, която й подаде.
Цялата бе гравирана със сребърни руни, а отвътре се чуваше странно тихо почукване, което веднага събуди подозрението у Лизи. По навик погледна към Сам за успокоение и откри, че той вече стоеше по-близо до нея. Подразнена от себе си, девойката отвори кутийката и замалко не я изтърва, когато видя съдържанието й. Малко стъклено шише, в чиито стени, като заловена оса, се блъскаше фантом.
Елизабет затвори кутията с щракване и погледна объркано жрицата.
– Защо ми носите това? – попита, макар вече да знаеше отговора.
– Защото това ще те излекува. – отговори й жрицата: – Не само раните по тялото ти, но и болката вътре в теб. Знам, че ти изглежда страшно, Лин, но ми се довери и го изяж. Като лекарство.
Лизи поклати глава. Беше едно Сам да й предлага такива неща, но Иснани? В храма?
– Нямам нужда от лекарство. Добре съм. – каза тя и й подаде кутията обратно.
– Лин не харесва когато имат крака или щипки. – информира ги монотонния глас на Сам, карайки жрицата да се обърне и да го изгледа въпросително.
– Сам! – изсъска Елизабет.
– Или като са лигави. – допълни невъзмутимо той.
– О… – възкликна с разбиране, преди да се обърне към девойката и да предложи: – Със сигурност имаме нещо подходящо долу в склада.
– Не го слушайте! Той говори глупости. – Елизабет стрелна с предупредителен поглед мъжа. – Не ям никакви фантоми.
– Защо? Те са полезни за теб. – отговори й жената, преди да се наведе и успокоително да я потупа по ръката: – Няма да се превърнеш в чудовище, ако се храниш с тях, Лин. – усмихна й се Иснани и явно в отговор на обърканото й изражение, допълни: – Чувала съм това вярване и преди, но истината е, че не е така. Няма да се превърнеш в нищо. Ще си бъдеш все същата, но по-здрава.
Елизабет сведе глава. Калахан я беше третирал като неопитомено диво животно, за което не знаеше в точно кой момент ще нападне, щом разбра, че е яла фантом. Тя самата се бе чувствала така. Бе убила работника и бе изяла фантома, който го контролираше, а след това виждаше в тъмното дни наред и пръщеше от енергия, дори когато се опитваше да приеме и осмисли какво е сторила. Не беше естествено. Не искаше да бъде по-силна. И сега не се чувстваше достатъчно уверена, че няма да нарани никого с уменията си.
– Предпочитам да не рискувам. – каза на жрицата.
– Уверявам те, че няма никакъв риск. При твоите наранявания и с толкова слаб фантом, ще стигне точно колкото да те излекува. – обясни й търпеливо жената. – Обещавам, че няма да ти се случи нищо друго, Лин.
Лизи поклати глава.
– Наистина няма нужда. Добре съм.
– Добре. – съгласи се с неохота Иснани и прибра кутията обратно в джоба си, преди от другия да извади нова, този път без нищо гравирано по нея. – Нека поне се погрижа за раните ти?
Елизабет се усмихна с облекчение. Раните от зъбите на фантома веднага напомниха за себе си, карайки я леко да примижи.
– Добре.
Жрицата започна внимателно да я маже с мехлема от кутийката. Почти веднага приятен хлад потуши паренето по бузата на девойката, което обаче я остави с едно нещо по-малко, което да я разсейва от зеещата кървава рана вътре.
– Това остава за теб. – каза й Иснани и остави мехлема на масата. – Понеже се удари в скалата, ще е добре да намажеш и гърба си, преди да е посинял. Ще помогне и със синините на шията ти.
Елизабет докосна врата си внимателно. Все още я болеше да преглъща и говори. Вероятно щеше да бъде така още известно време.
– Благодаря. – каза на жрицата.
– Няма за какво. – усмихна се тя и се изправи. – Днес и утре почивай. И ако промениш мнението си за фантома… – погледна към Сам. – Знаеш къде е склада, нали?
– Да. – отговори й отсечено.
– Наглеждай я и й донеси един при нужда.
Той кимна и с един последен загрижен поглед към Елизабет, Иснани излезе. Девойката зачака и Сам да я последва, но той изглеждаше доволен да стои прав и със скръстени ръце до вратата. Идваше й да го замери с нещо.
– Излез. – изсъска му.
– Не искам. – отговори й.
– А аз не те искам тук! – избухня Лизи. – Не те искам никъде!
Сам не помръдна. Стори й се дори, че е спрял да диша. Отново й се наложи да се справи с ирационалното желание да му каже, че си връща думите назад, за да спре да изглежда толкова наранен. Игра, напомни си. Всичко беше една забавна игра за него – да провери колко далеч може да стигне с лъжите си, колко пъти може да я накара да му повярва. Нищо не беше истинско.
И най-лошото? Имаше нужда от него. Имаше нужда да я прегърне, да позволи на топлината му като мехлем да покрие разкъсаната й същност и да се почувства сигурна в обятията му, защото знае, че той ще бди над нея и ще я пази, докато тя не е достатъчно силна да се пази сама отново. Но можеше да получи това от един друг Сам Казра. Такъв, който никога не е съществувал.
Елизабет преглътна трудно и тихо му каза:
– Искам да изчезнеш от живота ми.
Сам се отблъсна от врата и за един миг Лизи не знаеше дали няма всъщност да изпълни искането й и да си тръгне. В следващия мъжът отиде до прозореца на стаята й и го отвори, пускайки добре познатият й силует да влети вътре и да кацне на облегалката на стола. Гарванът изграчи приглушено, защото в клюн държеше намръщен и доста гневен зеленикав фантом, който ужасно много приличаше на краставица.
– Обещах ти да те пазя, амара. – отговори й равно Сам, като в същото време се върна на поста до вратата. – Също така ми наредиха и да те наглеждам. По един или друг начин ще се погрижа за теб. – и погледа му се стрелна към птицата, която изпляска с криле и отново изграчи приглушено.
– Да ме наглеждаш? Да се погрижиш за мен? – повтори горчиво. – Или да ме държиш под око, за да можеш да се погрижиш да не объркам плановете ви?
– Какви планове, амара?
– Онези, които с господарката ти имате за храма и Сенките тук. Същите, заради които се опита да ми попречиш да вляза, а после дойде, нещастен и ранен, защото си се опитвал да ме предпазиш. – гласът й трепереше. – За да се чувствам виновна и за да ти повярвам дори повече, така че да ти споделя всичко, което открия тук. И когато не се получи? – посочи към униформата му и гарванът. – Престани да се преструваш, че те е грижа. Няма да ти повярвам отново.
– Знам. – отговори й толкова тихо, че ако не беше видяла как му се мърдат устните, можеше да реши, че си е въобразила. Когато повдигна очи от пода, лицето му бе пребледняло от съжаление и разкаяние. Майсторски направено, като всичко, което й беше показал последните месеци. – Наистина съжалявам, Елизабет. Не знам какво… – стисна устни, раздразнен сякаш на себе си. После си пое дъх и я погледна право в очите. – Обещавам, че ще те те пазя. Теб и възможно най-много от жриците.
– Ако съжаляваше, нямаше да ме накараш да се влюбя в теб. Ако наистина те беше грижа поне малко за мен, щеше да ми кажеш още онази нощ в басейна. Но предполагам ти е било твърде забавно, че целувам труп и просто ти е изхвръкнало от ума. – Лизи усещаше как сълзите парят очите й, но отказваше да заплаче пред него. – Думите ти не значат нищо. Обещанията – още по-малко. Два пъти ме излъга. Няма да има трети. – прикова го с поглед и му нареди: – Излез и вземи проклетата птица със себе си.
Той остана като вкаменен. Елизабет подозираше, че се опитва да измисли някоя нова лъжа, но тя отказваше да я чуе. Обърна му гръб, поглеждайки през прозореца. Зрението й ставаше все по-мътно с всяка секунда и тя прехапа силно устни, за да спре сълзите да потекат.
Не чу стъпките му. Само как вратата се затваря тихо след него. Гарванът, все още държащ фантома в човката си, отлетя навън секунда по-късно.
Останала сама, Елизабет обви ръце около себе си и се опита да задържи парчетата от душата и сърцето си.