Сам беше отвън, когато тя се престраши да напусне убежището на сенките му в стаята си. Изражението му отново бе напълно непроницаемо, затворено за нея и за света наоколо. Или той така си мислеше. Лизи усещаше раздразнението му съвсем ясно. Острата нотка, почти като на озон, в миризмата му, само потвърждаваше тезата й, че изобщо не е доволен.
Не каза нищо обаче, а тя остави тишината да се разтегне между тях, докато вървеше към столовата, а той я следваше.
Звуците на тракащи и стържещи по метални чинии прибори достигна до нея на поне десетина метра, преди изобщо да се е доближила до вратата. Миризмата на риба и зеленчуци бе присъствала като фон още от нейния коридор, а сега се загнезди в ноздрите й. Стомахът й се обърна. Девойката спря и притисна ръка до устата си.
Трябваше да събере атмата си. Бързо.
Елизабет затвори очи и си представи сребристите потоци енергия с подскачащи сини и бели искри. Въображението й неканено добави плътни, черни сенки, които се преплитаха с атмата й – животът, ...