Сам беше отвън, когато тя се престраши да напусне убежището на сенките му в стаята си. Изражението му отново бе напълно непроницаемо, затворено за нея и за света наоколо. Или той така си мислеше. Лизи усещаше раздразнението му съвсем ясно. Острата нотка, почти като на озон, в миризмата му, само потвърждаваше тезата й, че изобщо не е доволен.
Не каза нищо обаче, а тя остави тишината да се разтегне между тях, докато вървеше към столовата, а той я следваше.
Звуците на тракащи и стържещи по метални чинии прибори достигна до нея на поне десетина метра, преди изобщо да се е доближила до вратата. Миризмата на риба и зеленчуци бе присъствала като фон още от нейния коридор, а сега се загнезди в ноздрите й. Стомахът й се обърна. Девойката спря и притисна ръка до устата си.
Трябваше да събере атмата си. Бързо.
Елизабет затвори очи и си представи сребристите потоци енергия с подскачащи сини и бели искри. Въображението й неканено добави плътни, черни сенки, които се преплитаха с атмата й – животът, който бе откраднала от Сам. Вината отново я прободе, но заедно с нея, съвсем неочаквано, се появи и облекчение. Защото каквото и да се случеше – с жриците, с тях двамата, с всичко – една част от него щеше да бъде с нея, поне за още известно време.
Лизи си представи как сребристо-черните потоци се оттичат в центъра й, където тя внимателно ги оформи в кълбо, от което, като от прежда, да може да изтегли тънък конец при нужда.
Кълбото беше много по-голямо от преди. По повърхността му атмата кипеше и се протягаше в опит да се освободи отново.
Елизабет потърка гърдите си. Усещаше напрежение под ребрата си, но поне за момента сетивата й май не се опитваха да я убият. Миризмата на риба дори отново бе станала почти апетитна, така че тя побърза да се възползва от временната си победа и да хапне.
Сам, останал безмълвен през цялото време, докато тя се бореше със себе си, сега отново мълчаливо я последва в столовата. Не се присъедини към нея на опашката за храна, ами остана на пост до входа. Лизи му хвърли скришен поглед, докато подаваше чинията си на жрицата, която сервираше обяда. Кога изобщо се хранеше?
– Сигурно е много хубаво да си специален. – от мислите й я изтръгна подигравателен женски глас.
Елизабет се обърна и само по чудо успя да сподави измъченият си стон. Дамила и „придворните“ й. Девойката имаше неприятното усещане, че е дошъл и нейният ред да бъде тяхна мишена, макар да нямаше представа с какво си е заслужила удоволствието.
– Сигурно е така. – отвърна и отново им обърна гръб.
– О, сигурно било така. – каза с подигравателен глас Дамила, а лакеите й се изкискаха, сякаш беше казана най-голямата шега на света. В следващия миг една ръка се пресегна и хвана Лизи за косата, дърпайки я назад. – Толкова си специална, че не знаеш как дори да поздравиш ли?
Не. Определено нямаше да се разберат така. Не и днес.
Едно плавно движение. Толкова й бе необходимо, за да накара Дамила да коленичи пред нея и да вие от болката в извитата си ръка.
– Направи го отново и ще си търсиш пръстите във фонтана. – каза й Елизабет дружелюбно.
– Веднага ме пусни! – извика благородничката, докато се опитваше с другата си ръка да се освободи. Приятелките й гледаха Лизи с ококорени очи, сякаш не можеха да повярват, че нещо такова можеше да се случи.
– С удоволствие. – отвърна тя с хладна усмивка и я освободи.
Дамила притисна наранената си ръка към гърдите си. Дружките й изглеждаха раздвоени дали всъщност да й помогнат, или да останат където си бяха в случай, че превъртялата чужденка реши да нападне и тях. Елизабет реши дилемата им, като се обърна към младата жрица, която сервираше обяда им. Като вкаменена тя държеше подноса с чинията на девойката. Очите й съвсем скоро щяха да изскочат. Лизи почака няколко секунди, но накрая сама се пресегна да вземе храната си.
– Благодаря. – каза й.
Когато се обърна към залата, за да си намери свободно място, осъзна, че цялата столова е замлъкнала и всички я зяпат. Включително и Рамая, която трябваше да пази. Тайно. Изруга на ум. Не трябваше да се набива на очи, нечистите да го вземат!
Сам също я гледаше, но този път безизразната му маска се беше пропукала и Лизи ясно можеше да види гордият блясък в очите му и одобрителната му усмивка. Това накара сърцето й да потрепне. Той се гордееше с нея. Усмивката й сама си проправи път към устните й, но не можа да се задържи там, защото в следващия миг купата със супа върху подноса й подскочи като жива и се разля отгоре й.
– За каква се имаш? – викна зад нея Дамила. Невидима сила блъсна Лизи в гърба, карайки я да залитне напред. Купата издрънча с метален звън по пода, който прозвуча оглушително в настъпилата тишина: – Никаквица!
Елизабет понечи да се изправи, но изведнъж въздухът над нея се сгъсти и натежа, притискайки я към земята. Атмата й обаче нямаше този проблем. Дори докато момичето си казваше, че така всъщност е по-добре и само трябва да остави Дамила да спечели и да я унижи още малко, за да смекчи ефекта от необмислената си постъпка преди малко, магията й вече загряваше кръвта й и се приготвяше за отмъщение. Миг по-късно смрадта на рибената чорба я смаза.
Стомашният сок изгори гърлото й, нахлу в устата и носа й. Лизи се закашля, а след малко, все още притискана от магията на Дамила, започна и да се дави.
– Какво се случва тук? – до ушите на Елизабет достигна смътно познат глас. Ядосан смътно познат глас.
– Нищо особено. – отговори й Дамила, а атмата притисна дори още по-силно Елизабет към пода. – Тя се подхлъзна и падна. Това е.
– А на мен не ми изглежда така. – отвърна гласът.
Натискът намаля и след малко дори изчезна напълно. Кашляйки, Елизабет се надигна на лакти и колене, мъчейки се да диша.
– Тя ме нападна, Рамая. – продължи възмутено Дамила: – В правото съм си да се защитя.
Рамая. Стоеше залята с рибешка супа пред принцесата.
Чъдесно.
– Доколкото видях, ти първо я нападна. – отговори далширата, а после приклекна до Лизи и я попита тихо: – Добре ли си? Можеш ли да станеш?
– Тя не е една от нас! – викна в същия миг Дамила, карайки главата на Елизабет да експлодира от болка: – Дори не трябва да е тук!
Богове, не бе чувала по-пронизителен глас през живота си! Притискайки ушите си, Лизи се изправи и просто тръгна към изхода.
– Не изглеждаш добре. – каза й разтревожено Рамая: – Ще е добре да те заведем при лечителя, но първо може би ще е добра идея да се измиеш. Къде е стаята ти?
Лизи искаше да й каже, че не й трябва лечител, но шумът й пречеше да се концентрира. Трябваше да излезе от тук.
– На третия етаж. – успя да отвърне.
– От тук. – Сам се появи от другата й страна и в мига, в който пристъпиха в коридора, я попита тихо: – Да те нося ли?
– Не. – започна да клати глава Лизи, но с гримаса спря.
– Добре. – отговори й той.
В следващия миг вече я взимаше на ръце.Трети път за почти толкова дни. Ето заради това я смятаха за специална, помисли си кисело девойката и се опита да се завърти някак, така че да не го изцапа с пропитите си със супа и стомашен сок дрехи.
– Сам, казах ти „не“. Мръсна съм.
– Не ме интересува. – отговори й Сам, като продължи да ходи към баните, намиращи се на етажа на Елизабет.
Тя дори не се опита да спори повече, защото знаеше, че няма да успее да го накара да я пусне. Беше точно толкова сигурна в това, колкото и че слънцето ще изгрее утре. Но когато стигнаха помещението и Сам я остави внимателно да стъпи, задържайки я за още няколко секунди, докато Лизи намери сили да застане стабилно, се приготви за спор с него. Тъкмо си пое дъх и чу гласът на Рамая:
– Мъжете нямат място тук. – каза му и твърдо му заповяда: – Излез.
Сам я изгледа объркано, сякаш току-що я е видял и се опитва да разбере как се е материализирала в банята при тях и какво да я прави.
– Няма да ме гледаш как се къпя, Сам. – каза му и Елизабет и започна да го побутва към вратата. – Излез.
Той се намръщи насреща й, но се остави да бъде избутан до вратата, преди да изръмжи:
– Няма да те оставя сама.
– Почти съм убедена, че не халюцинирам хайранската принцеса зад мен. – изгледа го Лизи и го накара да отстъпи една последна крачка, за да може да затвори вратата. – Не те искам тук под никаква форма.– нареди му строго. – Ясно?
– Ще чакам отвън. – заяви й вместо отговор Сам, но се остави вратата да му бъде затворена в лицето.
– Той винаги ли е толкова… настоятелен? – попита с леко изумление Рамая, видимо чудейки се дали Сам няма да размисли и все пак да влезне обратно вътре.
– Само когато е буден. – отвърна Елизабет с въздишка.
Да си поеме по-дълбоко дъх се оказа грешка, защото всички чудесни миризми отново се нахвърлиха върху нея. Тя притисна устата си с ръка и побегна, стигайки тоалетната тъкмо навреме. След малко усети нечии ръце внимателно да прибират косата й назад, така че да не се цапа повече. Колкото и да й бе лошо, пак не беше достатъчно, за да изтика срама, който изпита в този момент.
– Добре съм. – каза й, когато спря да се дави за секунда. – Това не е работа за една далшира.
– Права си. – отговори й невъзмутимо Рамая: – Само че тук виждам само жрици.
Елизабет понечи да отговори, но тоалетната чиния изиска вниманието й. През следващите няколко минути остана коленичила там, опитвайки се да възвърне контрол над атмата си. Фактът, че Амартани, любимата хайранска принцеса, е свидетел на позорът й, се оказа добра мотивация.
Щом приключи с тоалетната, Рамая я вкара директно под душа. Елизабет затвори очи и вдигна лице към струята. Хладката вода й се струваше направо божествена в момента. Искаше й се да си остане така, скрита в кабината и преструвайки се, че последните няколко дни не се бяха случвали, но само след малко въздъхна и каза на принцесата:
– Благодаря, че ми помогнахте в столовата.
– Няма за какво да ми благодариш, Лин. – чу се гласът на Рамая през шума от водата. Лизи се зачуди как така знае името й, но едва ли бе трудно да научиш как се казва единствената чужденка в храма. – Изобщо не трябваше да се стига до това да се намесвам. Тук всички сме жрици все пак.
Това не беше съвсем така, но Елизабет нямаше намерение да спори с нея. Въпреки това обаче принцесата прозря какво се крие зад мълчанието й, защото каза:
– Не може да се оставяш всеки да те тъпче, Лин. Ти си жрица на храма, влязла си тук като всеки един, който е вътре. Преминала си същите изпити и тестове. Колкото и да си беден или богат, ако нямаш талант – никога няма да ги преминеш. Така че не се оставяй на разни надути сноби да те тъпчат. – Рамая звучеше наистина възмутена и дори ядосана: – Никой няма право да го прави, а ако го прави – тогава се защитаваш. Не седиш и не търпиш! – и тогава вратата на кабинката й се отвори и Лизи се изправи лице в лице с доста зачервената и с блестящ поглед далшира: – Ясно?
– Ясно. – изхълца Елизабет стреснато.
– Добре.
С това затвори вратата, оставяйки Лизи да мига след нея. Девойката усети как устните й потрепват в началото на усмивка. Наистина трябваше да си замълчи, но просто не се сдържа и попита също толкова внимателно, колкото и Рамая бе направила преди малко:
– Винаги ли сте толкова… настоятелна?
– Не съм настоятелна, а права.
Елизабет се изкикоти. Веднага след това прехапа устни, за да спре, но знаеше, че Рамая я беше чула. Позна по задавеният й смях отвън.
– Добре, че той не е тук. – прихна Лизи. – Щеше да започне да го използва.
– Мислиш ли? – попита я през смях Рамая.
– Със сигурност! Щеше да се надвеси и да го изръмжи като зъл дух.
– Гледа много лошо, нали? – изкикоти се далширата: – Винаги е един сериозен и сърдит. Направо пресича млякото!
Елизабет се изхили.
– О, не, не е сърдит! Това му е щастливата физиономия.
Рамая се опита да каже нещо, но се смееше толкова силно, че излезе само нещастно скърцане, което, от своя страна, накара Лизи да се смее също толкова неудържимо. Не й се беше случвало от Рива насам. Честно казано си нямаше представа какво й е чак толкова смешно, но минаха минути, преди и двете да започнат да се успокояват и Лизи най-сетне да приключи с банята си. Когато излезе от кабинката обаче и погледите им срещнаха, всичките им усилия отидоха на вятъра и двете пак се разкискаха.
Почукване на вратата накара Рамая да поспре да се смее и почти сериозно да попита:
– Кой е? – гласът й излезе треперещ и всеки момент щеше отново да избухне в смях.
– Нося дрехи за Лин. – отговори й съвсем невъзмутимият глас на Сам.
Рамая отвори леко и властно заповяда:
– Подай ми ги. – но още не беше свършила и вратата се открехна още, принуждавайки девойката да я хване с две ръце и да се опита да я затвори: – Не може да влизаш вътре! И не може да гледаш. Подай ми нещата и си върви!
– Лин? – чу се въпросителния и явно объркан глас на Сам.
Лизи се беше скрила обратно в кабинката и сега надникна от там.
– Да не си посмял да влезеш! – скара му се.
– Добре. – объркването му все още се усещаше в гласът му, но поне не се опита да отвори вратата още, за да влезне.
Вместо това Лизи видя как след малко ръката му се протегна вътре, държейки хавлията й. След като Рамая я взе, изчезна, за да се появи с панталон, блуза и за ужас на Елизабет – бельо. Ръката му държеше пред смаяния поглед на далширата розовото дантелено бельо, което Франк й беше донесъл преди цяла вечност.
Дойде й да изхвърчи от кабинката и да ги дръпне от ръцете на принцесата. Удари глава няколко пъти във вратата. Не стига, че беше ровил в шкафа с бельото й, ами и беше домъкнал точно тези! Явно основната им функция беше да я засрамва с тях пред хората, и то пред тези от царски произход.
Рамая най-сетне се отърва от него и дойде при нея с дрехите й. Елизабет, вероятно по-червена от униформите на сайтавите, ги взе и започна смутено да се облича.
– Той ти рови в бельото? – попита някак озадачено девойката, сякаш и на нея й беше трудно да го повярва.
– Не схваща концепцията за граници и лично пространство. – смотолеви Елизабет измъчено.
– Но той е мъж. Не може да прави такива неща. – продължи да се възмущава Рамая, докато се обръщаше към вратата. – Ще говоря още сега с него. Да се ровиш в бельото на жена. Наглост!
Колкото и да и се искаше да види как принцесата му се кара и го възпитава, Лизи не можеше да го позволи. Изцапа до нея с боси крака и я спря.
– Няма смисъл. Опитвала съм да му обясня и е чиста загуба на време.
– Не трябва да се примиряваш с такива неща, Лин. – заяви й Рамая: – И определено не трябва да го оставяш да прави каквото си иска с теб.
– Не го оставям. – отвърна Елизабет. Ако му го позволяваше, сега вероятно щеше да я е замъкнал в леговището си и да я е заключил някъде. – Той просто е малко… особен.
– И обсебен. – изпуфтя и я погледна притеснено: – Сигурна ли си, че си добре? Той не те… притеснява? Защото мога да говоря с главната жрица и да измислим нещо. – след което погледна през рамо към вратата и прошепна: – Само кимни.
Елизабет се усмихна криво. Дори и да изгонеха Сам Казра от тук, той просто щеше да намери друго тяло. Така поне знаеше кого да държи под око.
– Добре съм. Наистина. – добави, като видя недоверието в погледа й. – Той просто е досаден. Щом осъзнае, че между нас не може да има нищо, ще ме остави на мира.
– Не, няма. – чу се приглушения от вратата глас на Сам.
– Той подслушва? – изшептя потресено Рамая.
Като наблюдаваше реакциите й и като осъзна, че дори не е изненадана от поведението му, Елизабет с известно притеснение започна да се чуди с колко точно бе свикнала.
– Както казах – не схваща концепцията за лично пространство. – каза на принцесата и на по-висок глас, така че и той да я чуе съвсем ясно, добави: – Някой ден ще ме принуди да спра да говоря с него изобщо, ако продължава така.
– Пак ще те пазя, амара. – чу се невъзмутимият му отговор през вратата, а очите на далширата се ококориха изненадано, докато устата й се отваряше в беззвучно „о“.
Лизи подбели очи и отиде пред огледалото, за да въдвори някакъв ред в косата си.
– Не му обръщайте внимание. – каза на Рамая.
Далширата погледна още веднъж към вратата, сякаш не беше съвсем сигурна, че това е нещо, което трябва да остави така, но след това се приближи до Елизабет и след кратко колебание я попита:
– Двамата от кога се познавате?
– Няколко месеца. – отвърна Лизи. Едва се стърпя да не добави, че тя все още не го познава изобщо. – Защо?
– Изглеждате близки. – отговори й Рамая и й се усмихна леко, преди да зададе следващият си въпрос: – Заедно ли живеехте, преди да дойдете тук?
– Работехме заедно в една странноприемница.
– Не ти ли плащаха достатъчно? Затова ли реши да станеш жрица? – при което погледна отново към вратата и добави по-тихо: – Или има и друга причина?
Елизабет се поколеба. Далширът й бе наредил да държи под око сестра му и да се увери, че тя няма да пострада, докато е тук. Също така й бе казал да пази това си задължение в тайна от нея и ако намери начин – да се сближи с нея, за да бъде винаги наблизо, ако й потрябва закрила. Лизи така и не откри как да се сприятели с нея, без да изглежда като поредната нагаждачка, с каквито принцесата често бе заобиколена. Ако трябваше да е честна, не се бе и опитвала кой знае колко старателно. Нямаше представа какви бяха причините на брат й да поиска нещо подобно и честно казано не я и интересуваше. Тогава бе готова да се съгласи с всичко, което той поискаше от нея, защото… ами, защото беше хайрански принц и й плащаше. Сега обаче, като стоеше пред сестра му и след като самата тя бе лъгана по същият начин, по който се предполагаше, че трябва да излъже нея… Не можеше да го направи. Дори и да й се бе отдала перфектна възможност да изпълни точно заръката му, просто нямаше начин.
– Работя за брат Ви. Тамеш. – прошепна. Наложи си да не извръща поглед от нейния. – Тук съм, за да се опитам да спра убийствата. И… да Ви пазя. Доколкото ми е възможно.
– Брат ми? – повтори объркано Рамая: – Работиш за него?
Елизабет кимна.
– Ще го убия! Само веднъж да изляза от тук и Тамеш ще умре! – гласът на Рамая почти се изви до писък, който накара Елизабет да се свие. Далширата обаче явно беше прекалено ядосана да го забележи, защото започна да обикаля банята, докато обясняваше как точно ще убие брат си. Личеше си, че явно е мислела доста по въпроса, защото някои от идеите й бяха доста креативни и учудващо изпипани. – Това е безобразие! Аз мога да се грижа чудесно сама за себе си! Не ми е нужна охрана, много благодаря! – продължи да нарежда Рамая, а при поредното кръгче, спря пред Елизабет. Изгледа я и й заяви: – Няма да ме пазиш. Не ме интересува какво си мисли малоумният ми брат. Няма да го правиш.
Явно братята съумяваха да вбесяват сестрите си независимо от кралската кръв. Лизи се бореше да не се усмихне.
– Да, далшира. – каза й. Принцесата кимна отсечено и възобнови обикалянето си. – Ако ви пазя, ще е по собствено желание. – Рамая спря и се завъртя на пета с гневно изражение. Лизи повдигна рамо и разпери ръце. – Казвали са ми, че ми е недостатък.
– Със стража сте си лика-прилика! – изпуфтя Рамая. – И той не разбира от дума.
Елизабет направи гримаса. Дори не можеше да се обиди. Още на вторият ден от постъпването си в храма се бе информирала за графика й тук, къде е стаята й и какви са възможните начини някой да влезе в нея. На третия и четвъртия вече знаеше точно кои хора влизаха в обкръжението й и дали някой от обучаващите ги жреци й имат зъб за нещо.
– Ако си бяхме лика-прилика, щях да съм запозната със съдържанието на шкафа Ви за бельо. – смотолеви в крайна сметка. Страхотна утеха.
– „С шкафа ти.“ – поправи я Рамая.
– Моля?
– Говори ми на „ти“. – обясни й с усмивка далширата: – След като вече сме и приятелки, спокойно можеш да ме наричаш и по име.
– Приятелки ли сме? – попита я тъпо Елизабет, преди да успее да помисли.
– Разбира се, че сме. – кимна й в отговор и започна да изрежда: – Къпахме се заедно, говорихме си за мъже, споделяхме си лични неща и брат ми ще умре, защото те е накарал да ме шпионираш. Това на практика ни прави почти сестри.
С такава жизнерадост спомена за учестта на брат си, че Лизи не успя да се сдържи и се ухили.
– Не съм сигурна, че той ще е очарован да има още една сестра. Ще трябва да наеме още един шпионин, който да следи мен.
– Ще наеме. – заяви уверено принцесата и също й се усмихна: – А ти ще ми помогнеш да се отървем и от него. Така никой няма да ни казва какво да правим! – и само след малко допълни: – Освен главния жрец.
– Може би няма да е лоша идея да се отървем и от него. – смига й Елизабет.
Рамая се засмя и двете излязоха навън. Или поне се опитаха. Щом Лизи отвори вратата, Сам се изпречи пред нея. След като я огледа внимателно от главата до петите и обратно, девойката скръсти ръце на гърдите си и сухо го попита:
– Доволен?
– Да. – потвърди й най-безочливо Сам. – Изглеждаш по-добре, амара.
Мекотата в гласа му пропъди раздразнението й. Рамената й се отпуснаха, последвани и от ръцете й.
– По-добре съм. – каза му. Погледът й попадна на мокрото петно на униформата му. Можеше да е супа, а можеше и да е нейно производство. Лизи пристъпи по-близо до него и подръпна леко плата. – Ако ми я оставиш, ще я изчистя. Утре ще ти я върна.
Сам изглеждаше сякаш щеше да й откаже и да я увери, че не е нещо, с което да се занимава, но вместо това хвана внимателно ръката й със своята и кимна леко.
– Мерси, амара. После ще я оставя в стаята ти.
Лизи го изгледа мнително. Поне този път й казваше, че ще влиза неканен в стаята й, докато я няма.
– Стой далеч от бельото ми. – нареди му строго и го заобиколи.
Сам веднага се изравни с нея.
– Аз само проверявам от какво имаш нужда.
– А според мен ми завиждаш. – заяви Елизабет. – Обещавам да ти купя същите, така че престани да ровиш там.
Рамая издаде задавен звук.
– Твоите по ми харесват. – усмихна й се леко Сам. – Така мога да избера какво още да ти купя.
Елизабет изсумтя.
– Шило, за да те ръчкам с него всеки път, когато си нахален. – изгледа го преценяващо. – След половин ден човек ще може да си пресее брашното с теб.
– Мисля, че може да се уреди. – отговори й съвсем сериозно и попита замислено: – Още нещо да добавя към списъка?
– Смирение. – избуча сърдито тя. – За един нахален страж.
– Това няма от къде да го взема, но за сметка на това може да получиш лично твой нахален страж. – отново й се усмихна Сам, преди да добави: – Ще те следва навсякъде и винаги ще е там.
– И с какво е по-различно от лично моят нахален страж, който ме следва навсякъде сега?
– Вече ще е официално. – заяви й и кимна към ухилената Рамая, която ги гледаше с блеснал поглед и огромна доза интерес. – Имаме си и свидетел, така че вече сме трима, които знаем за това.
– Не намесвай други в това! – смъмри го, размахвайки ръка към него. – И ако някой ще е свидетел на нещо, ще е на страданието ми!
– Ще го следя внимателно. – обеща развълнувано Рамая.
– Не го окуражавай! – изгледа я невярващо Лизи.
– Значи всичко е решено. – заключи Сам. – Аз ще те пазя, ти ще си опазена, а далширата ще следи всичко отблизо. Всеки си има роля.
– А на кого ще дадем ролята да ме пази от теб? – Елизабет го ръчна с показалец в гърдите.
– На Чарли. – отговори й, без дори да се замисли.
– Ама разбира се! – разпери ръце тя и тръгна отново напред. – Защо да не поставим тази задача на човекът, който ще си вземе хе‘ер, ше си качи краката на масата и ще следи с интерес представлението? Как не се сетих по-рано!
– Не си се замисляла достатъчно? – предложи услужливо Сам и тръгна след нея.
Лизи го изгледа свирепо през рамо, а веждите й съвсем се свъсиха, щом видя веселата усмивка на лицето на Рамая, която бързаше да не изостане след тях. Все едно гледаше великолепна театрална постановка. Някоя страхотна комедия.
Магическият сигнал, известяващ началото на часа, започна да звучи. Напомняше на камбана и имаха точно десет удара, за да стигнат до залата за упражнения.
– Трябва да побързаме. – каза Елизабет на принцесата. –Не искам да закъснявам. Главният жрец и без това не ме харесва.
– О, той не харесва никого. – успокои я Рамая.
– Мен – особено много. – Лизи се изненада, когато принцесата се изравни с нея и просто така я хвана под ръка. Усмихна й се и забърза крачка още малко. – Хайде.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay