Елизабет успя да се върне преди Сам и дори да купи онова, което двете с далширата търсеха. С Рамая и гвардейците седнаха на сянка да го изчакат, а когато той се появи със скаридите, девойката се постара да скрие вълнението си. За това не помагаше принцесата, която я закачаше знаещо, или пък Хирса, чието настроение започна да наподобява магическа буря, щом видя покупката на Лизи, но Сам явно усещаше нуждата й да запази тайната и не я притиска твърде много да научи.
След това убиецът й разкри, че е направил резервация в ресторант като част от не-срещата им и покани и останалите да се присъединят към тях. Прекараха си приятно, а когато се прибраха, двамата със Сам се върнаха право в стаята им.
Елизабет знаеше, че са пропуснали вечерята. Знаеше го единствено защото си спомни, че смътно бе чула камбаната, който оповестяваше началото й. Някак си й бе трудно да обръща внимание на тези неща, когато Сам явно бе решил да не й позволи да си поеме дъх. Въпреки че по-скоро й се струваше неспособен да престане да я докосва. Сякаш бе напълно неустоима.
Сега двамата лежаха върху смачканите чаршафи. Сам я бе прегърнал и лениво галеше гърба й. Слънцето бе залязло и малката им стая бе потънала в прохладен мрак. Огромната луна отвън бе единствената им светлина, но бе достатъчна Лизи да види, че Сам е прибрал маската си. Погали брадичката му с показалец.
– Мислиш ли, че е добра идея да се преместим да живеем заедно накъде другаде? – попита го. Той веднага се напрегна и Елизабет го целуна, преди да му се усмихне. – Имам някакво чувство, че изобщо няма да излизаме от спалнята, ако не трябва да бъдем някъде.
– Защо го казваш, сякаш е нещо лошо? – попита я Сам, донякъде успокоен от думите й, но не съвсем. Дали Лизи не беше размислила за желанието си да живее с него?
– Защото – и знам, че сигурно не си забелязал, защото съм толкова дискретна – аз обичам да ям. А храната има навика да свършва, когато огладнея.
– Това не е проблем, амара. – усмихна й се Сам и я целуна по носа: – Ще имаме слуги, които ще се погрижат това никога да не се случи.
Елизабет сви вежди объркано.
– Слуги? Мислех, че ще отидем в някоя от квартирите ти.
– Може и там… – каза замислено Сам. – Малко ще е трудно да обясня на слугите, но ще измисля как. – и отново се ухили насреща: – Всичко ще е идеално.
Тя се засмя тихо.
– Искам да видя какво ще обясниш на останалите в блока, когато слугите започнат да идват.
– Ще им наредя да се облекат като разносвачи и чистачи. – отговори й веднага, а после допълни: – Чарли също ще носи неща.
– Чарли знае ли, че ще носи неща? – ухили се Лизи.
– Ще научи и ще му хареса.
– Не знам защо никой не ми вярва, като им кажа, че си оптимист… – въздъхна тя и се засмя, като Сам й се намръщи. – Добре, добре. Искаш ли да ти кажа нещо хубаво?
Той я изгледа подозрително, сякаш отнякъде можеше да измъкне кама или отрова и още по-предпазливо каза:
– Да?
– Трябва да отида при Рамая.
Беше дори по-лошо, отколкото си представяше.
– Не трябва да правиш нищо такова.
– О, трябва. – каза му и го целуна. Сам й изръмжа, за да й покаже, че този път няма да бъде умилостивен толкова лесно. – Вярвай ми, искаш да отида там.
– Като го кажеш така, дори още по-малко искам да те пусна. – заяви й и обви ръце около нея.
Лизи се сгуши в него. Честно казано, при други обстоятелства щеше да си остане точно така, по възможност завинаги. Само че сега само мисълта за това, което щеше да направи, я изпълваше с вълнение, което трудно съумяваше да държи под контрол.
– Ами ако ти кажа, че е нещо за нас? – попита го след малко и побърза да уточни. – За теб и мен, не за двете с Рамая.
– Вие двете само се забърквате в бели. – избуча недоволно Сам. Можеше обаче много ясно да види вълнението й от предстоящата среща с далширата. – Ще те пусна, но искам думата ти, че наистина не замисляте нещо опасно, иначе няма да станеш от това легло. Никога!
– Сега почти ми се иска да ти кажа, че идем в някоя кръчма в лошата част на града. – каза му и го целуна по свитите недоволно устни. – Имаш думата ми. Нищо опасно. Само ще ми покаже как да направя едно нещо. И не е опасно нещо! Мисли си за нещо от рода на… бродиране. – кимна, доволна от сравнението. – Да, бродиране е близо.
– Добре тогава. – Сам се наведе и я целуна, след което с тежка въздишка я пусна: – Можеш да станеш.
Елизабет прехапа устни, за да не се засмее на измъченото му изражение и го потупа по бузата.
– Обичам те. – каза му напевно, обърна се и седна на ръба на леглото, преди да е размислил.
Не си даваше сметка колко отпуснати са мускулите й. Усещаше тялото си приятно тежко. Определено не би ходила никъде, ако не й се налагаше. Сега обаче мисълта за онова, което щеше да направи, накара пеперуди да запърхат в корема й и тя се изправи.
Направи точно половин крачка, преди да осъзнае, че краката й явно са решили, че днес ще са от разтопен кашкавал. Лизи залитна и размаха ръце инстинктивно, за да се хване някъде, но масичката беше в другия край на леглото. Полетът й обаче бе прекратен от две силни ръце, които се увиха около кръста й.
Девойката наклони глава назад и се усмихна засрамено на Сам. Дори не бе разбрала кога е скочил от леглото, но сега я притискаше към гърдите си и я гледаше критично. Лизи не можеше да реши дали му е смешно, или иска да я смъмри.
– Ти си виновен, нали знаеш? – премина директно в атака тя.
– Не е вярно. – възрази Сам, успявайки да скрие усмивката си.- Не аз те карам да хукваш нанякъде.
– Не, но ти знаеше, че трябва да изляза. – не се отказа тя и примижа, когато Сам запали един атеш.
– Така е, но наивно се надявах, че ще размислиш.
Сам отвори чекмеджето с бельото й и след кратко колебание избра един кремав на цвят комплект, който й подаде.
– По-скоро преднамерено се опита да ме възпрепятстваш. – измърмори тя и започна да се облича.
– Нали сега ти помагам? – изтъкна й Сам и дори измъкна една риза и панталон от шкафа и ги размаха пред нея. – Или да разбирам, че не искаш тези?
Елизабет грабна дрехите.
– Можеш да ми помогнеш, като се облечеш.
– Мога, но дали искам? – усмихна се нагло Сам. Изчака я да го дари с крив поглед, преди да отиде и да издърпа един панталон, който бързо нахлузи.
Елизабет прецени, че дори и да бе по-безопасен за плановете й така, ще е най-добре да не се доближава прекалено много до него. Хващайки се, че е започнала да го оглежда отново, засрамено грабна четката си и започна да се реши.
– Ти какво мислиш да правиш? – попита го, за да насочи вниманието си върху нещо различно от това, че май наистина нещо не й е съвсем наред. – Ще провериш ли как е Бахрам?
– Ще мина да го видя на излизане. – проследи с поглед движението на гребена още секунда, след което си пое дъх и допълни: – Време е да отида до Кантората.
Елизабет спря да се реши само за секунда, преди да продължи отново. Постара се изражението й да си остане непроменено, макар че вътре в нея нещо се сви. Знаеше каква е работата му. Знаеше и защо го прави. В името на Боговете, съвсем наскоро дори му бе наредила да започне отново, за да се нахрани. Нищо не се бе променило от тогава. Все още искаше той да е добре.
Повтори си го няколко пъти и кимна леко.
– Добре. Пази се.
Сам се поколеба отново. Искаше някак да отнеме емоция, която изведнъж бе напрегнала рамената й.
– Обещавам ти, че няма да наранявам невинни.
Друг беше въпросът, че както бе научила, никой не е напълно невинен, помисли си Елизабет.
– Знам. – каза му и се насили да се усмихне. Сам сви ръцете си в юмруци и после бързо ги отпусна отново. И той се стараеше да не показва, че е разтревожен. И двамата бяха много жалки лъжци. Лизи остави четката на масичката, отиде до него и го прегърна. – Всичко е наред, Сам. Ние сме наред.
– Сигурна ли си?
– Убедена.
Той я притисна към себе си. Целуна я по косата и се усмихна криво.
– Да си прекараш добре с Рамая и да не ме одумвате много – иначе повече няма да ви водя на обяд.
– Няма да те одумваме. – обеща му Лизи. – Само ще говорим за теб.
– Какво? – попита я веднага.
– Колко си висок, силен и смел и как не обичаш да носиш ризи. – усмихна се леко тя.
– С тях ми е топло.
– Аха.
Той нямаше как да пропусне, че настроението й се беше изпарило. Не толкова много, колкото когато вещицата го викаше, но беше близо. Целуна слепоочието й и я задържа в обятията си още миг, преди да я пусне с крива усмивка.
– Рамая сигурно вече подскача пред вратата от нетърпение. Ако не побързаш, може и да дойде и сама да те извлече.
– Отивам, отивам. – върна му същата усмивка тя.
Никой от двамата не помръдна. Бяха ужасни картинки, помисли си Сам. Сякаш и двамата се бояха, че разделят ли се веднъж сега, нещо щеше да се промени. Поне той се питаше това, въпреки уверението й.
– Чудех се… Искаш ли да се прибера след закуската?
Лизи сви объркано вежди.
– Толкова дълго ли… ъм… ще отнеме?
– Не.
– Тогава…? – провлачи още по-объркано тя.
Дори не знаеше какъв въпрос да зададе. Нямаше представа каква работа влиза в изпълнението на… поръчка. Нали, освен да наръгаш мишената до смърт. Или имаше специални изисквания как някой да умре? Можеше ли да си поръчаш „убий Питър, като го накараш да преяде с раци“ например?
– Мислех си, че може би ще предпочетеш да си доспиш сама. – отговори й внимателно Сам.
Елизабет започна да го пита защо би искала такова нещо, но си отговори сама. Онова нещо в нея се сви още повече, този път от вина.
– Обичам да спя до теб. – каза му и пристъпи до него. Хвана ръката му и се надигна на пръсти, за да го целуне нежно. – Искам да се прибереш при мен, Сам. Каквото и да се случи, винаги искам да се прибираш при мен.
Той опря чело в нейното.
– Ще си дойда веднага.
Елизабет му се усмихна и го целуна още веднъж, след което излезе и го остави да се подготви. Сам обаче остана на място, без да помръдне, загледан в леглото с разхвърляните възглавници и намачканите чаршафи. Това беше тяхното легло. Това беше тяхната стая. Той имаше Елизабет. Това бяха все неща, които дори не подозираше, че ще има преди половин година. Обикновени мебели и стая, които струваха повече от всичките му имоти взети заедно.
Обърна се към скрина и извади черна риза, както бе правил хиляди пъти досега. Този път обаче усещането бе различно, осъзна, когато започна да прибира ножовете си. Обикновено го правеше, без да се замисли и без да влага емоция в него, но сега откровено се дразнеше. Бе ясно защо. Лизи не го одобряваше и той се зачуди дали ще успее да намери някой достатъчно затънал в калта и помията на този град, за да го убие с чиста съвест. Но днес трябваше да убие. Не само заради Кантората и свободата, която му носеше тя, но и защото не се беше хранил от твърде отдавна. Не го показваше пред никой, но ръцете му леко потрепваха на моменти, а той никога не трепереше. Не и така.
След като прибра и последния нож и облече якето си, отвори прозореца. Франк изграчи веднага насреща му. Не му бе нужно да се свързва с птицата, за да знае, че не е доволна. След като от толкова време живееше като нормален гарван, определено не му харесваше да е буден и да лети по това време. Цялото недоволство на птицата го заля, когато се свърза с частицата в нея, а в главата му се изсипаха картини на удобно гнездо, красиво дърво и дори други гарвани, а след това и много ясната картина на купа с орехи и друга – с плодове. Въздъхна и му ги обеща, преди да го прати към Кантората.
Преди да излезе от храма, се отби да си поговори с Бахрам. Очакваше бърза реакция от лихварите и те не го разочароваха. Стражът дори не беше изненадан, че Сам някак е научил за проблемите му и му каза, че те не само са го оставили на мира, не само са опростили всичките му дългове, ами даже са му предложили да му платят за неудобството, което му били причинили. Бахрам не разбираше какво се е било случило, но беше щастлив да научи, че живота му вече е много по-лесен и спокоен. Сам също бе доволен, че ще има поне една хубава история, която да сподели с Лизи, след като се прибере.
С това официалните му извинения да не бърза се изчерпаха и само след малко повече от половин час стоеше пред вратата на Майстора. Бяха му казали, че той е зает и ще трябва да почака, за да бъде извикан, но Сам знаеше, че Йерел се опитва да го накаже, затова направо влезе, без да почука.
Както обикновено Майсторът стоеше зад бюрото си и преглеждаше някакви документи. Не го погледна, по лицето му не се изписа раздразнение или каквото и да е друго, за да покаже, че въобще го е забелязал, но на Сам не му убягна лекото разширяване на гръдния му кош от беззвучната въздишка.
Продължи да го игнорира още известно време, по-дълго от обичайното, с което обикновено демонстрираше положението си, а когато най-накрая вдигна глава, махна към стола пред бюрото.
Беше трикраката табуретка, която трябваше да е намерил на бунището в пустинята и която отреждаха на новаците. Или на силно загазилите. Или на Чарли. Сам задържа погледа си върху нея за момент, след което просто отиде до редицата с другите столове, взе пищно украсения, тапициран стол, на който обикновено седеше, и го остави с категоричен тътен пред бюрото. Седна на него, намести ножовете си и се облегна.
Майсторът проследи всичко това мълчаливо с присвити недоволно устни.
– Удобно ли ти е? – попита го сухо.
– Много.
Устните на Йерел се присвиха още малко. Той махна очилата си и прикова убиеца със строг поглед.
– Работата в Кантората не е по желание, Казра. – каза му. – Да отхвърляш поръчки създава проблеми. Особено когато тези поръчки са към Ка‘Раим. А аз не харесвам проблемите.
– А аз не харесвам всички поръчки. – отговори му съвсем спокойно Сам.
– Така ли? – погледна го с престорено учудване Йерел. – Това е интересно, защото най-голямата новина днес е как Ка‘Раим е заплашвал лихвари. Заедно с някаква странно облечена жена, подвизаваща се като Лицето.
– Наистина? – усмихна се зъбато Сам и се намести по-удобно в стола: – Колко любопитно.
– Изключително. А сега се носят слухове, че Ка‘Раим се е оттеглил от Кантората и работи заедно с това… Лице. Което поражда най-различни въпроси. Например, днес при мен се отби капитанът на стражата, за да ме попита дали договорът ми с теб е прекратен и дали могат да те преследват.
– Могат да опитат. – сви незаинтересовано рамене Сам. Слуховете за Лизи определено привлякоха вниманието му, но не можеше да попита, ако не искаше да издаде твърде много. Щеше да научи сам. – Имаш ли нещо за мен? Което да ми хареса?
– Съдейки по вкусовете ти напоследък… – Йерел придърпа една папка и я разгърна, преструвайки се, че чете. – Има поръчка за сплашване на досаден любовник. – погледна го. – Сигурен съм, че ако разпиташ, ще намериш някое хлапе, което да иска да се скараш на брат му, защото е взел любимата му топка.
Сам срещна погледа му и се приведе напред, облягайки лакти на коленете си.
– Винаги мога да си намеря свои поръчки, ако предпочиташ. Нещо ми подсказва, че ако Ка‘Раим си основе собствена гилдия, Кантората ще загуби голяма част от репутацията и клиентите си. – усмихна се студено. – Не искаш Ка‘Раим за конкуренция, Йерел. Не го искаш и за враг. Много по-добре е, когато той ти е лоялен служител.
В изражението на Майстора се появи снизхождение. И може би съжаление. Към него.
– Чудя се какво ли би направила Велахе без връзките на Кантората.
Сам не трепна. Постара се дишането му да не се промени, да не покаже с нищо изненадата си.
Как беше научил? Какво още знаеше? И възможно ли беше само да блъфира, за да види каква реакция ще изтръгне от него, за да потвърди или отхвърли теорията си?
– Предполагам каквото е правила и преди Кантората? – отвърна отегчено и на свой ред попита: – Е, какво да бъде? Ще ми дадеш ли нещо интересно, или…?
Майсторът задържа погледа си върху него няколко мълчаливи секунди, след което въздъхна. Подбра няколко папки от високия куп до себе си и му ги подаде.
– Надявам се не е необходимо да ти напомням, че ако самоличността на Лицето някога се разкрие, има много хора, включително и в Кантората, които биха се опитали да те наранят чрез нея.
Сам потисна импулса да прескочи бюрото и да пререже гърлото на Йерел, за да му покаже точно какво мисли за завоалираната му заплаха, че ако не е послушно куче, ще разкрие коя е Лизи.
– Лицето може да се справи и сама съвсем спокойно с всеки, който реши да й се изпречи на пътя. – каза му, стараейки се да запази спокойният си тон.
Отвори първата папка и отново трябваше да прикрие изненадата си, когато видя скицираното лице на Главния жрец. Сумата за главата му също бе повече от прилична, за да затвориш нечия уста. Двадесет сребърни сиглоя.
Предчувствието на Лизи все пак щеше да се окаже вярно. Сам прегледа бързо папката за подробности, след което разгледа и останалите, които бяха на дребни благородници и търговци. Ако гонеше пари – жрецът беше неговия човек, но Ка‘Раим не се проваляше, а Сам Казра не убиваше плячката на жена си. И макар сумата да беше добра, остави папката. До сутринта със сигурност щеше да е грабната от друг.
– Този. – обяви и хвърли избраника си към Майстора.
Беше си избрал търговец, който живееше на границата на богатия квартал и за когото знаеше, че държи незаконно няколко бардака в бедната част. Не беше идеален, но беше най-подходящия, с който разполага.
Йерел отдели папката, а Сам стана, за да си тръгне. Беше стигнал вратата, когато Майсторът го спря.
– Как се развива ситуацията на Флетчър?
– Защо? – погледна го през рамо: – Да не би вече да ти липсва?
Йерел изкриви физиономия, все едно е лапнал лимон.
– Не бих казал.
– Сигурен ли си? – попита го Сам и посочи към дървеното извинение за стол: – Защото гледам, че все още пазиш стола му и дори си го извадил на видно място.
– Не е неговият стол. – възрази Майсторът. – Дори и основно той да седи на него. – намести очилата си. – Е? Има ли напредък?
– Лицето има контакти в стражата и гвардията. – отвърна и с голямо задоволство отбеляза почудата на сухото лице на Йерел. – Уговорила е да го оставят на мира.
С това излезе от кабинета на убиеца, оставяйки го да прави каквото пожелае с информацията.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay