Сам полагаше повече усилия от обикновено да изглежда спокоен. Усмихваше се на Велахе всеки път, когато вещицата го включеше в разговора. Играеше ролята си на горд чичо, който се разтапя от удоволствие и благодарност, че е поканен в ложата на а‘азвама. Всеки друг на негово място вероятно нямаше да се преструва – нямаше по-голяма чест и престиж от това да наблюдаваш празника зад тези завеси като гост на имперското семейство. Ако се вълнуваше от такива неща, вероятно щеше да оцени и красотата на всичките петнадесет далшири. Сам обаче имаше други проблеми.
Усещането за Елизабет се беше засилвало постепенно през последните два часа. Първоначално реши, че все пак двамата с Чарли са дошли на празника. Макар да се тревожеше, че Малора някак ще я разпознае и извика, той успя да запази спокойствие, докато тя се държеше на разстояние. Само че тя не остана така. Съвсем скоро инстинктите му закрещяха, че Лизи е някъде пред него, а в съзнанието му отново се появи тревогата, че двамата с мошеника са планирали да се опълчат на вещицата. Бе я разубедил да танцува с жриците, но ако някой можеше да измисли друг начин да се доближи достатъчно до Малора, то това беше Елизабет.
Погледът му шареше сред тълпата. Това, че не можеше да я види, му даваше някакво успокоение. Ако той не можеше да я забележи, значи се бе скрила добре. Въпреки това му идеше да скочи от ложата, да я намери и да я изведе някъде далеч от тук. За съжаление, в момента дори не можеше да отиде да се изпикае, без някой гвардеец да го придружи.
През това време жриците заеха местата си, образувайки два черни и тъмно сини кръга около сребърният бял, който представляваше Луната. С първите звуци на мелодията тълпата замлъкна, сякаш някакво заклинание се спусна над тях. Момичетата се раздвижиха в танц, който Сам беше имал възможност само частично да наблюдава. Сега пред погледа му се изви море от тъмни шалове, прорязвано на места от сребърните искри на луната. Жриците се движеха в синхрон, рисувайки все по-красиви картини и разказвайки умело историята на самотната Луна, която бди от нощното небе. Едно движение се преливаше в друго и момичетат се движеха така, сякаш самите те бяха тъмнина и светлина, слети в едно. Красивата, нежна мелодия подчертаваше грацията им, помагаше им да бъдат олицетворения на звезди, приели човешки облик.
И тогава Сам го видя. Нежното бедро, което разрязаните отпред панталони разкриха. Целунато от слънцето, но не толкова силно, колкото на останалите жрици. Като самият лунен лъч, за който разказваше танца, тя бе почти неуловима.
Лизи бе като жив огън, извиваше се като пламък, блестеше по-ярко в черните си одежди, отколкото благородниците с лъскавите коприни и бижута, които ги покриваха. Движенията й съблазняваха, приканваха те да погледнеш по-отблизо – точно както нощното небе привличаше мечтателите. Шепнеше му обещания, приковаваше цялото му внимание. Въпреки хладът, който сковаваше гръбнака му, Сам не можеше да отдели очи от нея. Кръвта му забушува от желанието да скочи на сцената и да я издърпа в безопасност, а в същото време страхът запълзя по гръбнака му, карайки го като никога досега да се помоли не само на Луната, но и на всяко едно божество и демон Малора да не я забележи, да погледне в друга посока. Когато погледна с периферното си зрение към нея, си позволи да повярва, че може би този път някой го е чул. Вещицата обсъждаше нещо с незима и сякаш въобще не обръщаше внимание на танца. С последните ноти момичетата застинаха за сетен път, дишайки тежко. Тълпата отвън изригна в ръкопляскания и възторжени викове. Шумът бе толкова оглушителен, че Сам едва не чу тихите й думи, когато каза на незима:
– Онова дребничко момиче в черното. – и деликатно посочи с брадичка, така че престолонаследника да види за кого говори. – Виждаш ли я?
Сам стисна сребърната чаша толкова силно, че я вдлъбна.
– Да. – кимна принцът и се усмихна на Велахе: – Какво за нея?
Вещицата се наклони към него, но без да откъсва поглед от Елизабет. Започна да описва лениви кръгове с дълъг нокът по бедрото му.
– Харесваш ли я?
– Лин ли? – Рамая прекъсна брат си и най-нахално се включи разговора им, привидно без да забележи гримасата на незима. – О, тя няма да се съгласи на никакви покани. Много е заета. Даже в храма се говори, че май е омъжена и са моногамни. – последното го каза, сякаш беше някакъв вид обида или грях, и се засмя. – Представяте ли си?
Малора нацупи червените си устни недоволно, а Сам за първи път от много време всъщност се радваше на грохналото тяло на Ираж, защото можеше да го използва като оправдание и да се отпусне във възглавничките. Ръката му с чашата трепереше леко, но той не можеше да рискува да я остави, затова я прихвана и с другата. Надяваше се Рамая да е успяла да отклони вниманието на вещицата, но не разчиташе на това. Елизабет бе само на няколко метра от тях. Беше в капан.
Малора потупа плътната си долна устна с пръст и погледна към далширата.
– Лин? Това не беше ли смелата млада девойка, която разкри онези кошмари в храма?
Имаше ли как да отклони вниманието й? Сам изправи бавно рамене. Трябваше да се подготви за директна конфронтация. Щеше да има само мигове за действие, преди вещицата да му заповяда или да спре, или да убие Елизабет.
Сенките до пилоните, на които бяха закрепени завесите, започнаха почти незабележимо да се сгъстяват.
– Да. Същата Лин е. – отговори й далширата, след което погледна към жриците и просто въздъхна: – Искаше ми се днес да можех и аз да танцувам с тях. Справиха се наистина блестящо и изглеждаше толкова забавно, не мислите ли?
– Като за колмашиту. – измърмори а‘азвамът, използвайки възпитаната дума за свещени проститутки. Набразденото му от дълбоки бръчки лице изглеждаше направо сурово, когато се обърна към дъщеря си. –Амартани не може да бъде свързвана с такива като тях, Рамая. Надявам се, че ме разбра днес, че на всякакви контакти с жриците от този храм се поставя край.
– Те не са такива, каквито ги изкарват. Повечето от тях са добри момичета. – възрази му Рамая. – И помагат на хората.
– Те са точно такива, каквито са. – отсече а‘азвамът. – Решението ми е окончателно, Рамая.
Сам видя как тя си пое дъх да спори, но за негова изненада Тамеш я прекъсна:
– Разбирам, че това не е най-подходящото място за Амартани, но откакто тя е там, случаите на обладани в града намаляха, защото много повече хора търсят жриците за помощ. – обясни спокойно Тамеш: – Хората започнаха да виждат, че това е добро място, особено след като тя е там. По-малкото инциденти от обезумяли хора започнаха да се отразяват добре и на търговията. Може би трябва да обмислим идеята за това Рамая да не прекъсва все пак връзката с храма още малко?
А‘азвамът насочи неодобрителното си изражение към него, но в погледа му се бе прокраднала и развеселеност.
– Ти и вечните ти схеми и връзки. – измърмори.
Тамеш се подсмихна и наклони глава в шеговито смирение.
– Такава е съдбата на втория син.
Малора едва успя да задържи усмивката си, когато далширът бе започнал да хвали сестра си. Незимът явно забеляза, защото побърза да каже:
– За много голяма част от това трябва да благодарим на Велахе. Тя първа видя потенциал в храма. Тя ни донесе и невероятни контакти в лицето на Ираж.
При това посочи към Сам все едно бе някакъв експонат в музей.
– За което може само да сме й благодарни. – побърза да склони глава Тамеш, а Сам можеше само да се възхити на бързото му напасване към ситуацията. Въобще не му личеше, че не я харесва. – А и без нейната намеса щеше да е невъзможно Рамая също да постъпи там.
– Така е. – потвърди бързо далширата и на свой ред се обърна към вещицата, усмихвайки се с цялата чаровност на любимката на народа: – За което винаги ще съм благодарна.
Малора отвърна на усмивката, умилостивена за момента. Винаги й харесваше хората да я ценят. Още повече й харесваше да коленичат пред нея и да целуват краката й, но в момента това бе невъзможно. Въпреки това Сам можеше да се обзаложи, че няма просто да спре до тук. Щеше да се опита да затвърди позициите си, някак да се наложи. И беше прав.
– Бих искала да поздравя жриците. – каза след малко и погледна уж смутено а‘азвамът. – Независимо от мнението Ви за тях, те наистина се постараха, не смятате ли?
Сам отново усети как цялото му тяло се скова от напрежение, но беше безсилен да направи каквото и да е, когато самият а‘азвам каза:
– Справиха се прилично. – след което махна с ръка и допълни: – А и както синът ми изтъкна, те са твое откритие.
Устните на Малора съвсем леко потрепнаха при това завоалирано разрешение да направи каквото е решила и подмятането, че нещо нейно не е перфектно, но тук бяха пред очите на всички и нямаше как да се опълчи на а‘азвамът. Казра обаче я познаваше добре. Не го интересуваше какъв начин да му отмъсти за снизходителните думи ще намери. Само това, че настроението й се бе влошило и ще потърси на кого да си го изкара.
Бе необходимо само да погледне незима, за да й даде малкият кристал, усилващ гласовете им, така че да бъдат чути. Когато бледа зелена светлина се появи в сърцевината му, нейният, нежен и мелодичен, прозвуча насред площада и всички хора притихнаха, за да я чуят.
– Танцът ви изпълни сърцето ми с топлина и надежда. Ну‘Ахра би се гордяла с вас.
А‘азвамът изсумтя и извъртя глава настрани към младата слугиня, която държеше поднос с напитки. Стараеше се да не показва раздразнението си, но бе невъзможно да го скрие, след като Ну‘Ахра и цялата религия около спасителката, която щеше да ги избави не само от демоните, но и от всички несправедливости, подкопаваше авторитета му.
– Иснани, – продължи Малора. – справила си се чудесно.
– Благодаря, азари! – чу се треперещият глас на Главната жрица, която опря чело в земята: – За нас е чест да изпълним танцът си пред Вас!
– Голяма радост ми носи и това, че имаме толкова отдадени членове. – каза Малора и погледът й се спря върху Лизи. Тя нямаше как да го е видяла през завесата, но Сам улови лекото й трепване. – Особено когато те идват от чужда страна.
Не, не, не! Трябваше да направи нещо! Бързо!
– Така е, азари. – каза смирено Главната жрица и посочи към Елизабет, коленичила и приведена почти до земята на няколко крачки зад нея. Сам не бе сигурен, че диша. – Позволете да Ви представя нашето лунно цвете, макар и от чужда страна – Лин. Една истинска жрица на Ну‘Ахра, която успя да спаси храма ни от сянката на покварата и да бъде проводник на лунния лъч на чистотата дори и в недрата на земята.
Сам усети как времето се изплъзваше през пръстите му. Лизи, макар и обвита от глава до пети в черни воали, бе твърде притихнала, прекалено спокойна. И тогава ръката й потрепна. Движението бе съвсем леко, незабележимо освен за онези, които я познаваха. Канията на церемониалната й кама бе от същата страна.
Сам щеше да я измъкне от тук. Нямаше представа как, но щеше да го направи и тогава щеше да я убие.
– Лин, виждам, че за краткият си престой в храма ни си направила за него много. – мелодичния глас на Малора се понесе над тълпата. – Такава себеотдаденост и талант трябва да се наградят.
Елизабет склони глава.
– Твърде щедра сте. – каза с ясно доловимо смущение и свян в гласа.
Каквито и съмнения и надежди да бе имал, Лизи ги разби. Как можеше да дойде тук с идеята да нападне вещицата? За какво, нечистите да я вземат, рискуваше живота си?! Луда ли беше? Беше му обещала! Беше го погледнала в очите и му бе обещала, че няма да танцува днес, че ще стои на страна!
Червените устни на вещицата се извиха в доволна усмивка, а отровният й глас се разля като коприна над тълпата.
– Не може така, Лин. Аз искам да те наградя за всички усилия, които си положила. Редно е да получиш награда за това, така че поискай нещо, а аз ти обещавам пред а‘азамът и всички тук, че ще направя всичко спрямо скромните си възможности, за да го осъществя.
Елизабет не отговори веднага. Забави се достатъчно, за да даде надежда на Сам, че ще откаже. Че ще си тръгне, ще се скрие сред тълпата и ще му даде достатъчно време да я скрие и от Малора. Само при мисълта какво искаше да направи вещицата с нея, с какво удоволствие би оставила незима и слугите си да си играят с нея в леглото, преди все пак да я убие… Сянката му стана по-плътна и Сам си наложи да я освободи. И тогава Лизи каза:
– Чувала съм за красотата Ви дори там, откъдето идвам. – позволи си един бърз, срамежлив поглед към завесата, преди отново смирено да склони глава. – Бих искала да Ви видя, азари. Отблизо. Само веднъж.
– Само това? – попита я Малора с учудващо добра имитация на изненада.
– Не мога да си представя по-голяма награда.
– В такъв случай за мен ще е удоволствие да изпълня молбата ти, Лин. – усмихна се Малора и кимна леко на гвардейците около нея, преди да каже: – Ела.
Мамка му. Мамка му!