Облегнала гръб на напуканата стена, Итен седеше на сплескана възглавничка в най-тъмния ъгъл на кръчмата и наблюдаваше напрегнато вратата. Надигна чашката със сараби, изпи я на един дъх, а после си сипа още една от бутилката, която бе казала на бармана да й остави.
Завесата на входа се размърда и младата жена се напрегна, но после изруга под нос и се облегна обратно. Просто поредният пияница, запътил се към масата с шумните мъже, които играеха карти.
Хаза закъсняваше. Итен се надяваше да не се е отказал в последния момент. Дължеше й поне това, след като я заряза сама. Страхливият плъх ценеше мижавият си живот повече, отколкото приятелството им с Рамас. Тримата бяха отрасли заедно, бяха влезли в Кантората заедно, работеха заедно. Сега още щяха да бъдат заедно, ако не беше Ка‘Раим.
Итен изпи на един дъх сарабито и си сипа още, за да заглуши спомена как Рамас бе започнал да се дави, докато убиецът превземаше тялото му. Колкото и да пиеше, никога нямаше да забрави как бе движил Рамас като кукла и колко студени бе направил любимите й очи.
Някой нов влезе в кръчмата. Хаза се огледа наоколо и тръгна към нея, щом я видя. Слабото му лице се изпи още повече от неодобрение, като видя бутилката с алкохол, но Итен не му даде шанс да започне с лекцията си отново.
– Къде е?
– Ще дойде. – отговори й, докато сядаше на възглавниците срещу нея.
– Сигурен ли си, че може да му се вярва? – попита и се пресегна към бутилката.
– И преди ми е давал информация и е била точна. – отговори и хвана бутилката над ръката й. – А ти спри поне за една вечер да пиеш.
– Пусни, ако не искаш да загубиш остатъка от показалеца си. – просъска тя, кимайки към пръста, отрязан до средната фаланга след като Флетчър го бе замразил при злощастният им опит да го заловят и да вземат наградата. Всичко бе почнало от там.
– Такова ли впечатление искаш да направиш, Итен? – изсъска й тихо Хаза и се приведе към нея. – На долна пияница?
– По-добре от проклет страхливец. – изплю тя и издърпа бутилката от ръцете му.
– Никой няма да те вземе на сериозно, ако дори не можеш да говориш.
Тя се приведе към него и отчетливо изговори:
– На-чу-кай си го. – засмя се на изражението му и отпи направо от бутилката. – Ето, че всичко ми се разбира.
Хаза поклати глава и се облегна назад, гледайки я осъдително.
– Знаеш, че живота продължава, нали? – попита я. Итен почти не се задави от гняв, но преди да е разбила бутилката в главата му, той се изправи и остро прошепна: – После ще продължим този разговор – информаторът дойде.
Итен извърна глава, стараейки се да изглежда възможно най-небрежно и естествено и да не личи, че оглежда стаята. С крайчеца на окото си видя как Хаза вдигна ръка и един средно висок, леко кръгъл мъж с черна коса и брада, започна да си проправя път към тях. Знаеше, че информаторите не трябваше да се набиват на очи, но за парите, които беше поискал да му приготвят, очакваше поне дрехите му да не са купени от Бедняшкия квартал или поне да нямаха кръпки.
Когато дойде до тяхната маса, Хаза бързо стана и се здрависа с него.
– Това е познатата ми, за която ти споменах. – представи я джебчията.
– А, дамата с деликатният въпрос. – кимна мъжът и протегна ръка към нея. – Радвам се да се запознаем.
Итен изгледа ръката му, а после го погледна в очите.
– Не бързай да се радваш. Първо нека чуя каква информация имаш.
– Веднага на въпроса. – усмихна се мъжа и прибра ръката си.
– Е, срещнах ви. – прекъсна ги Хаза и се обърна към нея: – Изпълних обещанието си и ви оставям.
– Надявам се скоро пак да работим заедно. – усмихна му се информатора и му подаде ръка.
– И аз. – Хаза се здрависа с него, след което погледна към нея. За миг по лицето му премина разочарование, но после се замени с притеснение, което само я раздразни дори повече от думите му: – Пази се.
Итен му кимна и го проследи мълчаливо с поглед как излиза. През това време информаторът зае мястото му срещу нея и се огледа към бара, за да привлече вниманието на сервитьорката.
– Не сме тук за раздумка. – сряза го Итен, напълни чашата си със сараби и я бутна към него. – Говори.
– Информацията, която търсите, е доста деликатна и трудна за получаване.
– И затова ти платихме малко състояние.
– И заради това успях да намеря все пак нещо. – отговори й мъжа и я погледна над чашата си. – Не беше никак лесно. Трябваше да разпитвам, а хората се страхуват да говорят за точно тези деликатни въпроси.
Итен извади камата си и започна бавно да я обръща насам и натам. Атешите имаха нужда от зареждане и светлината им бе слаба, но съвсем достатъчна, за да се отрази по острието.
– Ако няма да си ползваш езика за нещо важно, защо не го отрежа? – попита младата жена и се наведе напред.
Информаторът преглътна, видимо попребледня и вече доста по-словоохотливо каза:
– Един познат има познат, с който ме запозна. – думите се търкаляха една след друга припряно. – Та си поговорих с него и се оказа, че той има далечна роднина, за която се носят слухове, че е била в близки отношения с търсената от теб личност.
Итен присви очи гневно.
– Слухове? – процеди. – Плащам ти много повече за слухове, идващи от лелята на дядо му на вуйчо ти!
– Момичето е истинско и сред познатите й се носи слуха, че се среща с някой доста заможен и опасен тип. Дори само да разпитваш по този въпрос може да ти коства главата, а аз дори я проверих. Искаш ли връзка с нея, или не?
Убийцата стисна зъби. Струваше й се като загуба на време и пари, само че това бе единствената следа, на която се бе натъквала, а търсеше нещо, каквото и да е, от месеци.
– Дай.

Итен чакаше в сенките между два улични атеша.
Бе прекарала целия ден да наблюдава малката курва на Ка‘Раим. Живееше напълно сама в голяма къща с двор, пълен с цветя и дървета. Само най-доброто за най-добрия убиец в Хайрани, мислеше си горчиво Итен. Развъртя капачката на манерката и отпи голяма глътка.
Беше чувала за Лицето, естествено. Цял Хайрани сигурно вече знаеше за кучката, която въртеше на малкия си пръст убиеца. Итен не бе сигурна, че слуховете са верни обаче. Не можеше да си представи Ка‘Раим да има каквито и да е чувства, камо ли любов. Ако въобще съществуваше някакво Лице, тя вероятно го изнудваше някак да й се подчинява. Итен повдигна манерката си за тост към непознатата жена. Ако наистина я имаше, Итен искаше да й е приятелка.
Повлеканата в къщата обаче със сигурност не беше Лицето. Бе висока, с гъста, тъмна коса и големи гърди – нищо общо с описанието, което се въртеше из града за жената. Любовницата бе обикаляла Ан Налат, започвайки с разходка из скъпите магазини, която приключи часове по-късно с поне десет торби. Нае някакво хлапе от улицата да ги остави някъде и продължи нататък към един от най-добрите фризьорски и масажни салони. След това седна на кафе с някаква друга жена. Двете си приказваха и се кикотеха, а Итен едва се спираше да не приключи жалкият й живот още тогава, като забие ножа в сърцето й.
Когато жената на Ка‘Раим се прибра в къщата за вечеря, убийцата се постара да проучи какви защити пазят дома. Очакваше само най-доброто и точно това откри. Щеше да е невъзможно да пробие магическите бариери без помощта на добър магьосник, но за щастие на нея не й трябваше. Ако човек знаеше къде да търси, можеше да намери на черния пазар най-различни предмети. Ключът – съвсем истински железен ключ – и бе коствал няколко комисионни, но си бе струвал всеки сиглой. Справяше се без проблеми с почти всички бариери, които можеш да срещнеш да пазят домовете на мишените. Тази тук не правеше изключение. Когато го купи, Хаза се бе сърдил, че не й е нужен някакъв предмет, когато си имат него, но тогава все още тримата бяха заедно. Рамас все още бе жив, а Хаза не я бе изоставил да се оправя с тази каша сама.
Светлината в спалнята на курвата загасна, но Итен изчака още половин час. Фантазираше си как я убива и Ка‘Раим се появява точно когато тя поема последния си дъх. Искаше да го види съсипан или поне разгневен. Искаше да страда, както тя бе страдала.
Убиецът обаче не се появи и Итен се захвана за работа. Извади ключа и го допря до първата бариера. Усети малко съпротивление, но след миг той просто потъна като в ключалка. Убийцата го завъртя, преброи до три и усещането за магията изчезна.
Имаше още четири бариери, както и няколко магически капани само до входната врата, но тя избегна всичките. Промъкна се в къщата и безшумно тръгна към спалнята, осветявайки пътя си с малък атеш. Мина през кухнята и гневът й се надигна отново, когато видя голямата купа с плодове и все още неразопакованите пакети от пазара й днес. Ваза с ароматни рози, поне една дузина, заемаше централно място на масата. Кой би предположил, че Ка‘Раим беше романтик?
Вратата на спалнята бе открехната. Итен загаси атеша и остана отвън, ослушвайки се. Долавяше равномерното дишане на жената в леглото, но нищо друго. Ръцете й трепереха, когато изтегли камата си, но бе твърде късно да пие сега.
Ритна вратата и тя с трясък се удари в стената. Жената в леглото подскочи стреснато, но преди да е успяла да разбере какво се случва, Итен вече я бе сграбчила за косата и я извличаше на пода.
– Не! – изкрещя тя, докато драскаше ръката й в опит да се освободи: – Пусни ме!
Итен я удари в лицето с дръжката на камата, а после опря острието под брадичката й.
– Млъкни! – просъска й.
– Моля те, пусни ме. – проплака отново, вцепенена от страх. – В шкафа има пари – вземи ги! Вземи ги всичките!
– Ще стигнем и до там. – натисна острието в шията й и алена струйка потече по медената й кожа. Жената изплака, но поне спря да се мята. – Ка‘Раим.
При споменаването на името, любовницата напълно замря. Итен се усмихна жестоко.
– Как да се свържа с него?
– Аз… Не знам. – заекна тя, преди да изпелтечи бързо: – Той работи за Кантората.
Итен я сграбчи за косата и със сила удари главата й два пъти в пода.
– Опитай пак.
Любовницата изпищя и се разхлипа, подсмърквайки звучно кръвта, която започна да се стича от носа.
– Не знам! – успя да проплаче, но когато усети как пръстите в косата й се стягат, сграбчи китката й с две ръце: – Не мога… Недей… Моля те! Той… Той ще ме убие!
– Трябваше да помислиш за това, когато започна да спиш с него. – каза й без съчувствие Итен и отново удари главата й в пода. – Как го викаш? Къде се срещате?
Жената се вцепени и се опита да се дръпне, но Итен разтресе ръка, карайки я да проскимти.
– Не го викам… – изхлипа и изпищя, когато убийцата дръпна: – Идва сам. Когато реши! Кълна се в Боговете! И не е идвал от дни. – думите й едва се разбираха от хлипането и хълцането й. – Не знам кога ще дойде!
Итен изскърца със зъби.
– Трябва да знаеш нещо. – просъска. Оттегли камата от шията й и я размаха пред лицето й. Очите й бяха огромни от ужас. – И ще ми го кажеш.
Итен не знаеше дали е лоялност или страх, но не я интересуваше. Нямаше никакво оправдание да бъде с това чудовище. Замахна и остави дълбока резка по бузата й. Любовницата изпищя от болка, а убийцата я стисна за гърлото, карайки я да млъкне. Остави втората резка на другата й буза – бавно и внимателно.
– Можеш да сложиш край на това, когато пожелаеш. – каза й. – Ще говориш ли?
Спря да стиска гърлото й толкова силно, оставяйки я да си поеме дъх и да отговори.
– Моля те! – успя да изхлипа. – Спри!
Итен изцъка раздразнено с език.
– Тогава минаваме към очите. – допря острието първо под едното, а после под другото. – Кое си избираш?
– Не! Спри! – изпищя истерично и стисна очи. – Знам нещо! Важно!
Итен отдръпна ножа, така че да не се опира до нея, но беше само на сантиметър от окото й. Това се оказа достатъчно за жената и тя с тракащи зъби започна:
– Дочух го, когато говореше с някой по кристал. – думите се застъпваха една с друга в желанието й да ги изрече. – Говореше за храма на Богинята на лечителите. Каза, че тялото му е там и е на сигурно. – последното почти го проплака. – Каза още, че знае какво може да се случи с него, ако го намерят и се е погрижил.
Итен бе забравила да диша. Не беше очаквала да получи наистина някаква смислена информация от жената, но сега отново я стисна за гърлото, за да я накара да млъкне.
– Кое е тялото?
– На Ираж. – изграчи задавено, а пръстите й отново започнаха да драскат по ръката й.
– Ираж? – възкликна. – Ираж, който притежава половината Ан Налат?
– Да. – побърза да каже любовницата, а когато ръката около гърлото й отпусна леко хватката си, добави: – Ираж. Истинското му тяло.
Истинското му тяло? Какво щеше да рече това? Че ако го убие, ще убие и Ка‘Раим?
Не, нещо намирисваше тук. Итен заби камата под ключицата й. Надвика писъка й:
– Това да не е някакъв номер, за да се отърве от Ираж и да не го подгонят?
– Не. – продължи да хълца жената: – Той мислеше, че спя в другата стая. Кълна се, не знаеше, че съм будна и чувам! Кълна се!
Итен потърси следи от лъжа по лицето й, но виждаше само кръв, сълзи и страх.
– Какво друго знаеш?
– Нищо! Казах ти всичко! Моля те!
Убийцата си пое дъх и бавно го издиша. Отдръпна камата.
– Добре. – усмихна се на жената.
В очите й все още се четеше облекчение, когато Итен заби острието в сънната й артерия.
Кръвта я изпръска, но тя остана там, притискайки я към пода, докато животът не изтече от тялото й заедно с кръвта й. Давеше се и кашляше точно като Рамас. Мислеше, че ще й донесе някакво удовлетворение, но я изпълваше единствено яд, че Ка‘Раим не е тук да бъде свидетел на смъртта й.
Когато всичко свърши, Итен се изправи и изпи почти цялото съдържание на манерката си. Мислеше единствено за Ираж. В Кантората бяха раздали на всички миниатюри на всеки, който е някой в Хайрани в случай, че се получи поръчка за главата му, така че тя знаеше как изглежда, дори и да не го бе виждала лично. Знаеше, че е роднина на любовницата на незима и че пътува през по-голяма част от годината. Възможно ли беше наистина това да е Ка‘Раим? Истинският Ка‘Раим? Защо го оставяше в храма на Рахима, когато всички знаеха, че е способен да оздравее дори след тежки рани, които биха убили всеки друг? Или това важеше само за телата, които обладаваше, но не и за неговото собствено?
Това трябваше да е. Истинското му тяло трябваше да е толкова слабо, че не можеше да си позволи да се явява често в него и го пазеше някъде, където да поддържат жалкия му живот.
Итен изпи остатъка от сарабито в манерката си. Замисли се дали да не прерови шкафовете в кухнята за още, но се отказа и излезе. Искаше да е на себе си, когато го убие. Искаше да запомни всяка секунда.

Къщата потъна в тишина. През затворените прозорци идваше единствено самотен кучешки лай.
– Тръгна си. Ставай, красавице.
Сам размърда тялото и пренебрегвайки болката, първо седна, а после се и изправи. Завъртя се към гласа и го видя. Беше на леглото, излегнал се на една страна и подпрял глава на ръката си. Русоляв кичур скриваше едно от весело искрящите му очи, докато му се хилеше насреща.
– Какво правиш тук? – изръмжа му повече по навик.
– Забранено ми е да посещавам представленията на няколко театрални трупи в града заради ревниви любовници, така че дойдох да погледам теб. – каза му Чарли и се ухили. – Страхотна игра.
Сам отново му изръмжа и се обърна към огледалото, за да разгледа пораженията върху тялото. Нищо съществено, с което регенерацията да не се справи до няколко минути.
– Казах ти, че нямам нужда от помощ.
– Да ти изглежда, сякаш съм тук да ти помагам? – подсмихна се Флетчър.
– Не. – изръмжа и грабна една кърпа, с която да попие кръвта от лицето си. – Защо звукоизолиращата бариера не падна с останалите?
– Когато отключи с ключа ли? – попита Чарли, доказвайки, че е бил наоколо от известно време. – Не работят срещу висок клас заклинания и срещу моята магия.
Казра тъкмо се канеше да го попита колко висок трябва да е класът магия, когато последните му думи разкриха мистерията около предмета и познанията на мошеника за него.
– Значи ти си го правил. – заключи Сам. – Колко такива се въртят в града?
– Три. – отвърна мошеника. – Един все още е в мен. Някъде. Чудех се дали да не го изровя и да го дам на Лизи, но реших, че ще е най-добре да я научим как да си отваря сама.
Последното накара Сам рязко да измести фокуса на мислите си от това на колко места изобщо има бариери, които не са поставени от мошеника, към жена му.
– Когато се научи. – съгласи се след малко. – За по-силните, с които може да се сблъска или ако случайно е без достъп до атма.
– И на мен това ми беше плана. Но ако няма достъп до атма, вероятно е при страшниците, а те ще й вземат всеки магически предмет, който намерят. – изтъкна му Чарли, седна в леглото и се протегна.
Сам изръмжа при идеята за това и сам се секна от мъркането, който излезе от устата му. Веселата искра в погледа на мошеника се разрасна до цял пламък. За да пресече неминуемите майтапи, побърза да каже:
– Трябва да тръгвам. Мислиш ли да ми светиш още, или приключи за вечерта?
– Зависи. – ухили се Чарли. – Ще имам ли възможност пак да те видя как пищиш, драскаш и как се мъчиш да си лоялна любовница на себе си?
– Не. Опасявам се, че лоялността ми донесе само смърт и счупени нокти.
Флетчър скочи на крака и го уви през рамената с шала, който стоеше провесен на стола пред тоалетката.
– Не страдай, мила. Всеки мъж може само да си мечтае за жена като теб.
Сам го избута с ръмжене, което отново извика дразнеща усмивка на лицето му. Двамата с Чарли бързо изчистиха кръвта от стаята, след което се разделиха. Сам имаше да свърши още нещо, преди изгрев слънце, но за целта трябваше първо да се отърве от това тяло. Жена, без значение колко красива беше, която се разхождаше сама след полунощ в Ан Налат, винаги рискуваше нежелана компания, а ако излезеше от богатите квартали, то тогава риска се увеличаваше многократно. Ако те видеха. В плановете му не влизаше това да го забележат, така че използвайки сенките и покривите на сградите, където това бе възможно, се запъти към Рибарския квартал, за да остави това тяло и да облече следващия костюм, нужен за малката му постановка.

Бе час преди разсъмване и както се бяха уговорили, Нур го чакаше на уреченото място на ъгъла до малката, кокетна пекарна. Миризмата на топъл хляб и всякакви тестени изкушения започваше да прекършва волята му. Само да отвореше, щеше да си купи цял пакет с малките сладки готаб, пълни с бадеми.
– Добро утро. – поздрави го дълбок мъжки глас.
Нур извика стреснато и се завъртя. Хвана се за сърцето, като разпозна стройния, добре облечен мъж срещу себе си.
– Луната ми е свидетел, човече, ще ме убиеш.
– Не още. – усмихна му се. – Прекалено ценен си, за да се лиша по този начин от услугите ти.
Нур се изсмя нервно. Парите си бяха пари и обикновено нямаше нищо против да ги взима, особено от богаташи като този, но имаше нещо в очите му, което будеше всеки инстинкт, който го бе запазил жив толкова дълго на улицата. Точно това бе причината да си свърши работата съвестно този пък.
– Доставих информацията, както поиска. – каза му. – Чух, че я е проверила.
– И моята информация е такава. – потвърди му мъжа, като в същото време извади една кесия и му я подаде. – Отлично свършена работа. Точно както препоръката обеща.
Нур разтвори кесията по навик, за да провери съдържанието. После обаче хвърли поглед към богаташа и студената му усмивка и просто я прибра.
– Нямаше ли да е по-лесно да убиете жената направо? – попита. Не беше убеден, че е особено разумно, но изкарваше хляба си с информация. – Или целта е да натопите момичето от Кантората?
– Къде е забавното в лесното, господин Нур? – попита го на свой ред мъжа.
Шум зад гърба му накара информаторът да се обърне. Пекарната отваряше. Като погледна отново към богаташа, него вече го нямаше. Нур въздъхна с облекчение, потупа кесията в джоба си и влезе да си купи готаб.

Сам огледа още веднъж тялото, което беше използвал за любовницата, уверявайки се, че раните са зараснали, макар и да са оставили своят белег. Така или иначе скоро нямаше да я използва отново. След това погледна към това на стройния мъж, който плати на информатора за услугата и след като се увери, че са прибрани за съхранение както трябва, излезе от склада и се насочи към вкъщи. При Лизи.