Сам не можа да чуе думите на Лиат, защото ушите му пищяха, но видя как Елизабет замръзна при вида на лакея на вещицата. Просто се вкамени, сякаш е видяла призрак, а после беше късно. Един от стражите на Малора я халоса по главата, поваляйки я на земята. Сам за пореден път се опита да опъне оковите на заклинанието. Необходимо му беше съвсем малко, за да убие хората на вещицата, но единственото, което постигна, бе да накара тъмнината пред очите му да се сгъсти. Знаеше, че не бива да губи съзнание – не и сега, когато двама влачеха жена му насам, но да види отпуснатото й тяло, колко е беззащитна, му пречеше да мисли разумно. Опита се отново. Вкуси в устата си кръв. Не спря.
– Вдигнете го. – нареди Малора.
Два чифта ръце го хванаха и го изправиха на колене, задържайки го така. Той се огледа трескаво наоколо и изруга на ум. Чарли продължаваше да лежи в безсъзнание и Сам не знаеше дали е жив. Малко по-встрани двама стражи бяха заети да ритат Финиан. Единият извади ятагана си и посече страшника, който потрепна и се отпусна безжизнено на земята.
Вниманието му се върна върху жена му. Главата й се люшкаше. Кръв капеше по лицето й на пода, отбелязвайки пътя, по който я бяха влачили. Сам стисна зъби и се опита да накара проклетите сенки наоколо да отговорят. Можеше да ги усети навсякъде – хладни остриета, готови да му служат, но заповедта на Малора блокираше контролът му над тях. Трябваше му само една. Ако успееше да достигне само една, щеше да я забие право в главата на Малора, а след това щеше да убие и мъжете, които сега влачеха Лизи през разбитите камъни, раздирайки краката й на тях.
– Виж ти какво си имаме тук. – проточи доволно вещицата. – Лиат? Това ли е сестрата, за която толкова много съм слушала?
– Да, господарке. – каза младежът и проследи апатично с поглед как стражите я влачеха към вещицата. – Това е Елизабет.
Сам впи поглед в рижавия глупак. Брат? Това ли трябваше да е братът, за когото жена му още скърбеше? Но дори докато се чудеше, забеляза приликата в чертите им. Големите очи, леко чипият нос, скулите. Оголи зъби. Трябваше да е разказвал за Лизи на вещицата. За живота й в Рива, за детството й, за слабостите и мечтите й – за всичко, което само той можеше да знае. Всичко, което един демон би искал да ползва, за да я измъчва.
Беше планирала тази среща. Беше планирала да я рани по начин, който острие никога нямаше да успее.
– Ще те убия. – изръмжа.
Стражите хвърлиха Елизабет на земята пред Малора – толкова близо, че Сам можеше да се пресегне и да я докосне, ако успееше да помръдне. Дишаше тежко и мигаше замаяно, мръщейки се в опит да се фокусира върху него. Сам отново се напрегна и отново тялото му го предаде, а Малора се усмихна, докато един от стражите дърпаше грубо ръцете на жена му, за да ги закопчае с белезници, взети от някой страшник, за да заключат магията й.
– Ще убиваш, но не и мен. Вече сме го обсъждали това, самашей. Но не се тревожи, за теб имам други планове. – уведоми го и се обърна към Лизи, която се беше надигнала от пода и гледаше безмълвно Лиат. – Да пропътуваш толкова много. Да преживееш толкова много и да намериш отдавна мъртвият си брат. – при това Лизи извъртя глава към нея, а вещицата се изкикоти. – Да дойдеш чак до тук, мислейки си, че ще спреш демон и ще си герой, а собственият ти брат да те спре!
Елизабет дори не знаеше откъде да започне да разнищва мислите и чувствата, които задръстваха ума й в момента. Знаеше обаче, че няма начин да достави удоволствие на демона, като й покаже, че е успяла да я нарани. Наклони глава на една страна, точно както Сам правеше, и я изгледа отегчено.
– На теб наистина ти харесва да слушаш собствения си глас, а?
Велахе присви очи гневно. Главата на Елизабет отхвръкна назад от силата на удар. Пред очите й заиграха звезди. Томас стоеше пред нея, разтривайки кокалчетата на дясната си ръка. За момент болката от обидата бе дори по-силна от онази от удара. После Лизи чу как Сам ръмжи, видя как с обезумял поглед се напряга, за да се освободи от заповедта. Видя и самодоволната усмивка на вещицата. Изплю в краката й кръвта, която се бе събрала в устата й.
– Поне идването ми тук не е пълна загуба на време. – каза й. – Научих, че седемнадесетгодишните момичета в Рива, които си търсят съпруг и искат да те прецакат, са много по-креативни от демон на поне няколко столетия. Дори си вършат работата сами.
– Защо да върша работата си сама, когато имам такива добри слуги? – каза сладко Малора и посочи с дълъг нокът Сам. – Ще й покажеш точно колко си добър, самашей. Ще отидеш при нея и ще я накараш да пищи, докато гласът й не изчезне. Ще счупиш всяка кост в тялото й и ще извадиш ставите й. Но ще я оставиш жива. Започвай!
Изведнъж целият свят на Сам изчезна, потъна, нямаше го. Знаеше, че ще го накара да направи нещо такова, но се надяваше да го избегне. А сега оковите на заповедта, на онова ново заклинание, което впиваше нокти в самия него, се затягаха. Сам опита да им се противопостави, отказвайки дори да погледне към Елизабет, докато демонската магия усукваше същността му. Изръмжа и стисна зъби, но тялото му отново искаше да го предаде. Изправи се против волята му и дори направи крачка, преди той да успее да се спре. Кръвта се плисна по брадичката му, но той не пристъпи повече. Не помръдна.
Сам дишаше учестено и пред очите му причерняваше. Цялото му същество беше съсредоточено в това да остане на място. Да не се приближи. Да не я нарани. Не и този път. Не и отново. Повече никога!
Думите кънтяха в главата му и той се вкопчи в тях, успявайки да устои още удар на сърцето. Два. Мускулите му трепереха от усилието, а в краката му Елизабет го гледаше право в очите. Без страх и без укор. Само с любовта, която винаги му бе давала. Очите му започнаха да се замъгляват и лютят, защото усещаше как губи битката. Пресягаше се дълбоко в себе си, търсейки нещо, за което да се хване, някоя капка воля, с която да преодолее демонската. И точно когато заклинанието най-сетне го пречупи и го накара да пристъпи отново, да вдигне ръка и да замахне, Сам усети лека топлина на мястото в душата му, където преди имаше само мрак и липса. Същото усещане, което беше почувствал и когато с Елизабет си размениха клетвите и се обрекоха един на друг. Магията го принуждаваше да се движи, но въжетата й, които преди го превръщаха в послушна кукла, сега не бяха толкова стегнати и така силни.
С усилие свали ръката си, но все пак я свали. Стисна юмруци толкова силно, че ноктите му се впиха в дланите, и вдигна поглед към Малора.
– Не.
Вещицата трепна и притисна длан към окото, където пазеше перлата му. Чертите й се разкривиха от гняв, но вниманието й се привлече от удари по бариерата, които я къдреха като вода, по която е хвърлен камък. Притискайки ребрата си с една ръка, Чарли се бе изправил на крака и сега атакуваше купола от демонска магия. Имението се разтресе около тях, когато мошеникът започна да откъртва парчета от него, за да ги хвърля по преградата, но нямаше ефект. И щом го осъзна, Малора спря да му обръща внимание и отново се концентрира върху Лизи.
– Тогава стой там и гледай внимателно! – просъска и кимна на стражите до Елизабет.
Лизи погледна към Сам.
„Всичко ще е наред.“ – изпрати по връзката им миг преди първият ритник да я събори на земята.
Света се завъртя и люшна. За миг всичко изчезна в тъмнина, която само след малко се отдръпна от погледа му достатъчно, за да му позволи да види как стражът се привежда, за да стовари тежкия си юмрук в главата на жена му. И тогава го усети. Нещо в него се скъса. Заклинанието на вещицата. Сенките сякаш сами се стрелнаха към мъжа, забиха се в него и изтръгнаха душата му. Сам беше започнал да пада напред, когато живителната енергия се вля в него, избистряйки света. С няколко крачки се озова до Елизабет и изрита най-близкия мъж, който отхвръкна, спирайки се в бариерата. Последва го още един, преди да сграбчи последния и да извие рязко ръката му. В залата се чу звук от счупване, заглушен от рева на мъжа, който рязко секна, когато Сам просто хвана врата му с ръка и го скърши. Остави тялото да се свлече в краката му, докато поглъщаше и тази душа, а сенките му довършиха другите двама стражи.
Обърна се към Малора и тъмата се надигна към нея като вълна, само за да се разбие в бариерата, която вещицата беше успяла да издигне на едва крачка пред себе си, изолирайки се с незима и Лиат зад гърба си. Сам изръмжа и сенките му заоблизваха преградата в търсене на слабост, карайки я видимо да се огъне, а Малора – да пребледнее, но бариерата издържа. Засега.
Сам приклекна до Елизабет и внимателно я повдигна. Носът и устата й бяха целите в кръв и той внимателно прибра няколко кичура, които бяха полепнали по нея.
– Добре ли си? – попита.
– Да. – отвърна и се вгледа в лицето му разтревожено. Преметна окованите си ръце през врата му и го прегърна силно. Не бе вярвала, че ще има възможност да го направи отново. – Ами ти? Пречупи заповедта й… Свободен ли си?
– Не. – отговори й и на свой ред я притисна към себе си, позволявайки си да повярва на това, че тя наистина е добре. Наранена, но добре. – Все още ме държи, но няма да й дам да те нарани, каллис.
Сенките му се протегнаха към белезниците й, докосвайки ги леко, опипвайки ги за ключалката и механизма, когато Сам усети познатото нашествие на чуждата воля в съзнанието си. Беше се разсеял и Малора веднага се бе възползвала. Магията й се уви като змия около същността му, впи зъби в нея и отново я отслаби. Сенките му застинаха заедно с тялото му. Виждайки това, вещицата, отново смела, пристъпи до ръба на бариерата и махна царствено с ръка.
– Доведете ми я. – нареди.
Двама от стражите, които се бяха скупчили около бариерата й, за да я предпазят и с телата си, се отделиха и тръгнаха към Елизабет. Тя опря чело в това на Сам и бързо прошепна:
– Всичко ще свърши скоро. Обичам те, каллас.
Той усети как ръцете й напуснаха рамената му и видя да я отвеждат посока вещицата. С вик успя да се изправи.
– Не мърдай! – заповяда му бързо Малора и за по-сигурно добави още една заповед към първата. – Стой там!
Лизи погледна през рамо към него. Тялото му бе неподвижно като скала, а той бе оголил зъби. В очите му прочете гняв и решителност, и отчаяние. Прииска й се да се бори срещу стражите и да се върне при него, за да го прегърне и да го увери, че всичко ще бъде наред. Пряко волята й тялото й дори се напрегна, но тя си наложи да продължи да върви напред. А след малко вече беше късно. Беше под бариерата с демона.
Дори не я погледна. Вместо това насочи цялото си внимание върху Томас. Той издържа на погледа й няколко секунди, преди да отклони своя. Дали въпреки очарованието на Велахе чувстваше някаква вина?
– Значи ти си Елизабет, която ми създаде толкова неприятности? – прекъсна мислите й Малора и без да дочака отговор, продължи: – Дойде тук, напълни главата на моят самашей с измислици, карайки го да върши всички тези глупости и за какво? Заради теб? Та ти не си нищо особено. Погледни се! Ще умреш, преди да съм осъзнала, че си тук, а той ще пропилее цялото това време за една повлекана. Приличаш на нещо, извадено от канала. – Сам изръмжа ниско и заплашително, а вещицата се засмя и се обърна към Елизабет. – Време е да си научиш мястото, кучко, и да разбереш, че то не е тук.
Лизи не реагира. Не откъсваше очи от Сам. Не искаше гневът и страхът да са последните емоции, които вижда у него, но дори по-малко искаше да са последните, които той вижда у нея, затова му се усмихна и безмълвно се опита да го увери, че всичко ще бъде наред. Че трябва да й се довери. В същото време сърцето й биеше бясно и в ума си се молеше на Нартия и на всички Богове, които бяха склонни да я чуят, да оправдае това доверие. Искаше историята им да има продължение. Искаше двамата да имат „после“. Но ако не бе възможно…
– Когато ти говоря, ще ме гледаш! – изсъска Велахе разгневено и пристъпи по-близо до нея. – Погледни ме!
– Заслужаваш ли да те погледна? – попита я Елизабет и вдигна лице към тавана уж разсеяно.
– Нали това си пожела? Да ме видиш от близо! – почти й извика Велахе. Приближи се до нея и я сграбчи за косата, накланяйки главата й напред, към лицето й. Лизи замижа. – Отвори си очите и ме погледни!
Елизабет се усмихна. Широко.
Беше разчитала на това. Бе се молила да е истина, а не поредната догадка, която Чарли бе открил, като правеха проучването си. Единици бяха онези, успели да убият демон. Обикновено бе свързано с големи групи магьосници, които даваха живота си, за да надвият заедно съществата. Още по-малко бяха онези, които съзнателно бяха провеждали разговор с тях. Само страшниците имаха научни трудове, но и в тях информацията бе оскъдна извън това какво можеше да им причини болка или да ги убие по-бързо. Но разкази за хора, които не само си бяха говорили с демон, но и си бяха тръгнали живи и с ума си след това? Историите им често звучаха като приказки.
В един от разказите човекът твърдеше, че всяка изпълнена сделка носи някакво увеличение на силата на демона, а всяка провалена – голям удар. И ако Елизабет не бе усетила онзи възел да се завързва, когато Велахе й обеща да й позволи да я види отблизо на фестивала, никога нямаше да повярва, че можеш да сключиш сделка с демон, която той бе длъжен да изпълни.
– Отчаянието ти отива. – каза й. – Ще си помисля, ако ми се помолиш.
Лизи чу как Велахе си поема разгневено дъх, почувства как ноктите й се впиват в скалпа й до кръв, усети как кожата й настръхна от събирането на атма. И изтегли камата от лунен камък от канията на кръста си.
– Малора! – извика Томас.
Демонът ахна. Хватката в косата й отслабна, но бе прекалено късно да избяга. Елизабет я погледна право в жълтите очи. Зениците й се бяха разширили от страх, а в дъното на едната… Нещо проблесна. Лизи заби оръжието с двете си оковани ръце под брадичката й. Тя изпищя и момичето видя през отворената й уста как острието е потънало дълбоко в небцето й. Натисна го още и завъртя с всички сили през плътта и костта, заклещвайки го там.
Бледо сияние озари лунния камък и изведнъж красивият златист цвят на кожата на Малора избледня, а тънки черни линии запълзяха от раната по лицето и шията й. Демонът изрева отново и я отблъсна от себе си със сила. Лизи отхвърча назад и се блъсна в бариерата, а после пропадна през нея назад, неспособна да направи нищо, което да я спаси от пурпурно-черният заряд, който започна да се оформя между дланите на вещицата. Тя го запрати към нея и Елизабет вдигна ръце, за да се защити, но вместо болката, която очакваше, почувства само придърпване откъм кръста си. Като погледна надолу, видя как не само заклинанието, но и самата магия биват засмуквани от канията. Същата, която Чарли бе направил, за да задържи и скрие енергията на камата.
Погледна Малора и видя объркването и страха й. Томас и незимът се бяха скупчили около нея, като престолонаследникът се опитваше да издърпа камата. Трябваше някак да ги спре, и то без да ги убие, но преди да е измислила как, два ножа профучаха от двете й страни и се забиха в краката им. Като се обърна да погледне зад себе си, видя Чарли да държи още два. Бариерата й трябваше да е паднала след атаката с камата.
– Не ги убивай! – викна му, а после се спусна напред към Малора.
Тя бе сграбчила дръжката на камата и бавно я дърпаше. Като видя, че Елизабет наближава, освободи още едно заклинание, което дори не успя да приеме форма, преди да бъде погълнато от канията, а след това Лизи вече й се беше нахвърлила. Удари дръжката нагоре, за да я забие по-надълбоко, и докато Малора крещеше, разтвори лявото й око и бръкна с нокти. То се спука и лепкава течност потече по пръстите й, но не я интересуваше. Защото с върховете им бе напипала нещо толкова познато, че можеше да е част от нея.
Внезапна болка в гърдите я парализира. Елизабет чу как Сам изрева името й, как Чарли изкрещя. Погледна надолу. Малора бе осъзнала, че магическите атаки няма да проработят. Затова бе решила да изпробва физическа. Сякаш направена от стомана, ръката й я бе пронизала до лакътя.
Светът се люшна. Спря да усеща толкова силно болката от белезниците на страшниците. Не й оставаше много време.
Малора изтегли ръката си и се приготви да я прониже отново. Елизабет стисна зъби и с изтръпнали пръсти стисна окото й и дръпна рязко, изтръгвайки го. А после земята под краката й изчезна и тя се свлече на пода.
Беше успяла. Сам беше свободен.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com