Елизабет загуби равновесие и залитна назад върху нападателя си. Строполиха се със задавени викове върху нещо, което беше по-меко от пода, но не с много. Около тях експлодира облак от бял прах, който се сипеше върху тях, а докато врагът кашляше и пуфтеше, Лизи принуди тялото си да се размърда. Извъртя се, възседна нападателя си, грабна металния си прът и го вдигна високо, готова да разбива глави.
Само където не затискаше с всички сили някой страшен бандит или войник. Не затискаше дори някое момче от прислугата, което я е разпознало. Не, не. По-зле беше.
Меридит Чапман кашлюкаше деликатно и бършеше полепналото по лицето й брашно от чувалите, върху които бяха паднали. Всеки друг човек на света щеше да изглежда нелепо, оплескан целия по този начин. Елизабет беше убедена, че самата тя прилича на някой мим, който те първа се учи как да се гримира, но при Меридит брашното стоеше като скреж по дългите ѝ мигли, обрамчващи леко насълзените ѝ изумруденозелени очи. Беше като някакъв нещастен ангел ...