Коридорът, по който вървяха, кипеше от работа. Слуги бързаха напред-назад, носещи всичко от чинии до ухаещи свежо хавлиени кърпи. Никой не обръщаше внимание на Лизи. Поспираха единствено за някой бърз поклон на Меридит, преди отново да се втурнат по задачите си.
Беше очевидно, че все още са в слугинските владения, където можеха да се движат нечути и незабелязани от никого. Не беше тайна, че в по-големите и богати домове дори има проходи и тайни врати в стените, през които прислугата да се придвижва. Това беше особено удобно по време на прием, когато таблите с ордьоври винаги трябваше да са пълни, а шампанското –приятно охладено.
Елизабет си представяше, че подобен трафик минава и през кралския дворец, когато се готви бал. Потисна неприятния спомен за последния такъв и се прилепи до стената, за да пропусне две камериерки, помъкнали пълни кофи с вода нанякъде. Щом тръгна отново, рискува Меридит пак да я обяви за непочтителна слугиня и се приближи до нея достатъчно, за да може тихо да попита:
– Какво става?
– Домакини сме на събрание. – прошепна й през рамо. – Повечето от благородниците ще присъстват.
– Събрание? Какво събрание?
– За договора с Фриниа.
– Мислех, че тези преговори са отпаднали след всичко, което се случи. – каза объркано Лизи.
Мери поклати глава.
– Някои са против, други – за. Татко казва, че Рива се нуждае от този договор. Днес ще обсъждат какво точно да правят. – хвърли й един поглед и се усмихна кисело. – Трябва да ти кажа, че не си избрала най-подходящия момент да ми дойдеш на гости.
Елизабет нямаше как да оспори това. Ако някой научеше, че е тук…
– Много ли остава? – попита.
– Не. – разгадала страховете й, Меридит допълни: – Спокойно, днес има и външни слуги, татко ги е наел. Никой няма да те разпознае. Стига да не привличаш излишно внимание.
При това й отправи критичен поглед и Елизабет послушно изостана малко назад. Въпреки уверението й, продължи да ходи с наведена глава. Не знаеше кой може да я познава от преди, но се надяваше облеклото й, а и факта, че е пред хора без грим за първи път от години, ще й помогнат да си остане просто една леко мръсна камериерка.
Меридит започна да се изкачва по тясно стълбище, където едва се разминаваха с прислугата. До един продължаваха да се покланят на девойката и постепенно Лизи осъзна, че не е просто заради етикета. Усмивките им бяха топли, пожеланията им за добър ден – искрени. И как да не бъдат, като Мери отвръщаше на всяко едно със своя красива усмивка и мила дума? Беше перфектна. Беше всичко, към което Елизабет се бе стремяла и дори не можеше да каже, че й е дадено на сребърен поднос, защото си го бе заслужила съвсем сама. Красива, мила, добра. На Лизи много й се искаше да е поне глупава или бездарна, но много добре знаеше, че не е така. Бе получила най-доброто образование от най-добрите учители в Рива, а рециталите, в които участваше с цигулка – обикновено скучни събития, ако имаш късмет, и истински мъчения, ако нямаш – за нея се превръщаха в малки концерти с почитатели и обожатели, които се гъчкаха до стените, за да могат да чуят музиката, която се лее изпод талантливите й ръце. На фона на това Елизабет блееше като коза с ангина, а веднъж роялът, на който свиреше, се опита да се самоубие, като се хързулна от подиума си, щом тя натисна два клавиша.
Отвратително. Мразеше я. Мразеше я толкова много, че не намираше думи да го опише, а факта, че Меридит сигурно би намерила точните, я караше да я мрази още толкова.
Но й беше дала кифлички и вода. Нито майка й, нито баща й, нито Франсис – никой не го направи. Единствено Меридит се опита да й помогне тогава, а и сега – въпреки всичко, което й беше сторила и въпреки всичко, в която я обвиняваха. Само Меридит не я мислеше за чудовище.
Елизабет наистина се нуждаеше от такъв човек до себе си в момента, защото и тя самата започваше да се чуди дали хората не са прави. Остави Ръдфорд да умре, рани лошо Израри и изнуди чрез нея Калуш. Преди десет дни никога не би повярвала, че е способна на такива неща, но днес дори окото й не беше трепнало. Когато въпросът се превърна в нейния живот или нечий друг, имаше само един отговор.
Бас хващаше, че Меридит би намерила друг изход.
Докато стигнат втория етаж, Лизи вече притискаше ребрата си и се мъчеше да не се мръщи от болка. За щастие, след като минаха през една открехната врата, излезнаха в празен, широк коридор, постлан от край до край с мек килим с екзотични геометрични шарки и цветни мотиви. Беше виждала подобни дизайни в един от тефтерите на лорд Рийв.
– Насам. – повика я Меридит, която вече отваряше една врата.
Лизи побърза да я последва вътре. Озоваха се в стая. В нейната стая, ако се съдеше по това как Мери смутено грабна две рокли, висящи от параван с рисунка на напъпили клонки, и припряно ги натика в гардероба заедно с една захвърлена възглавничка, която по принцип трябваше да бъде на леглото.
Елизабет се огледа бавно. Стаята й беше… ами, стая, при това разхвърляна. Не знаеше какво бе очаквала, може би зала с трон и позлата на всяка повърхност, но тази даже не беше по-голяма от нейната. Леглото й си нямаше балдахин, но беше покрито с тонове дантела, като само част от нея беше от кувертюрата. Бижута и козметика стояха разхвърляни навсякъде, а един корсет висеше от трикрилото огледало на тоалетката. Щом Мери забеляза, че Лизи гледа натам, побърза да скрие хаоса с тялото си.
– Така. – прокашля се тя. Лицето й пламтеше и не знаеше какво да прави с ръцете си – първо ги скръсти на гърдите си, после ги пусна до тялото си, а накрая ги стисна пред себе си. – Кажи как да ти помогна.
– Да. Помощ. Вярно. – Елизабет зачопли някаква коричка на ръката си. – Ъм… Трябва да се махна от тук.
– От тук? От острова?
– Не. От Рива.
Меридит не отговори веднага. Елизабет прочете на лицето й първо объркване и несъгласие, а после – разбиране.
– Къде мислиш да отидеш?
– Не знам. – въздъхна Лизи и седна на леглото й, без да е поканена. – Някъде. Просто трябва да се махна от тук.
– Фриниа отпада?
– Фриниа отпада.
Мери отново помълча. Накрая седна до нея и внимателно попита:
– Какво стана със страшниците? Нараниха ли те?
Елизабет се засмя безрадостно и поклати глава.
– Не, не ме нараниха, даже точно обратното.
– Какво искаш да кажеш?
– Аз нараних тях.
При това Меридит я изгледа с такива недоверие и подозрение, сякаш се съмняваше, че са я удряли по главата малко повече, отколкото е трябвало. Лизи не можа да не се усмихне. Усмивката й обаче помръкна, а накрая съвсем изчезна, докато й разказваше какво се беше случило с нея след ешафода. За Анди, за призрачната къща срещу офиса на баща й, за „предложението“ на страшниците и какво бе намерила в мазето им. Не й спести абсолютно нищо, дори онова, което тя направи. Осъзнаваше, че е глупаво да признава за собствените си престъпления. Трябваше да излъже, да се изкара беззащитна жертва и по този начин да си подсигури съчувствието и помощта на Меридит, но нещо в нея не й позволи да преиначи дори една секунда от случилото се. Ако щеше да търси помощ от нея, Чапман трябваше да е наясно на кого ще я даде. Затова, щом приключи разказа си, Лизи зачака смълчана и без да може да погледне другото момиче. Сега, като беше подредила и описала събитията, започваше да разбира точно какво е направила. Но по-лошото бе, че съжаляваше не заради безмилостното си поведение, а защото знаеше, че трябва, но не можеше да се насили да се почувства гузна.
Усещаше погледа на Мери върху себе си, как се спира на малките петънца засъхнала кръв, които не бе успяла да избърше от ръцете и лицето си. Щеше да я изгони, Лизи бе сигурна. Усети как сълзите защипаха очите й. Не можеше да се разплаче тук. И отказваше да бъде прокуждана. Сама щеше да си тръгне. Тъкмо се подготви да се извини и да стори тъкмо това, когато Меридит най-накрая проговори.
– И си избягала сама?
– Аз… да. – заекна. Не беше очаквала точно този въпрос.
– От страшниците?
– Да.
– Невероятно. – прошепна удивено.
Елизабет вдигна глава, за да я погледне, защото не можеше да е чула правилно. Но на лицето на момичето се четеше единствено възхита.
Меридит Чапман й се възхищаваше. „Невероятно“ беше твърде слаба дума, за да опише този абсурд.