Елизабет седеше на пода на килията си, прегърнала коленете си и скрила лице в тях, опитвайки се да запази поне мъничко топлина в тялото си. В ръцете си стискаше колието от майка си.
Даваше си сметка, че е напълно излишно, когато след броени часове вече нямаше да чувства нищо. Изведнъж я напуши смях, когато се сети, че преди да умре, разтопеното сребро, което щяха да излеят в гърлото й, определено щеше да я сгрее. Закикоти се и заскимтя от болката, която смехът предизвика, но стражът, който пазеше отвън, сложи край на истерията й, като удари желязната врата с палката си.
Това я накара да потръпне. През последните десет дни се беше научила, че не е добра идея да ядосва пазачите, както и че за постигането на това не е необходимо кой знае колко. Първите три или четири дни влизаха при нея при най-малкия повод и я пребиваха почти до безсъзнание. След това просто спряха и ако Елизабет не бе толкова уплашена, сигурно щеше да забележи новите ръждивокафяви петна по пода и стените на килията си и ...