Девойката сбърчи нос недоволно. Мисълта да иска помощ от нея не я изпълваше с възторг. Тя очевидно беше много по-добър човек от всички, които Лизи познаваше, и това само правеше нещата по-трудни и по-унизителни.
Не, трябваше да има друг изход. Потупа с показалец напуканата си долна устна и веднага спря, щом болката я проряза. Добре. Каквото и да решеше да прави, щяха да са й нужни средства. Можеше да открадне от баща си – офисът му й беше под носа и знаеше къде държи резервните ключове. Приближи залостения с дъски прозорец и през една тясна цепнатина между две погледна към сградата. Вратата беше отворена и един войник чакаше отвън, оглеждайки се зорко нагоре и надолу по улицата. Вероятно вътре имаше друг, който я търсеше. И те бяха стигнали до заключението, че може да се отбие от там.
Войникът изведнъж вдигна глава и за миг погледите им сякаш се срещнаха. Елизабет едва не падна, когато се дръпна рязко назад. В следващата една секунда на паника, в която се чудеше дали я е видял, отвън изпърхаха криле и през пролуките между дъските девойката забеляза силуета на някаква птица, кацнала на перваза отвън – врана, ако се съдеше по краткото, силно изграчване. С ръка над подскачащото си сърце, Лизи си пое дълбок дъх. Добре, офисът отпадаше официално. Дори и да ги нямаше войниците, страшниците очевидно го наблюдаваха. Щяха да я видят и да я грабнат обратно. Което наистина й оставаше само Меридит Чапман.
Девойката изпуфтя. Прекара пръсти през косата си, изненадана за миг колко бързо свършиха кичурите. Имаше чувството, че онази баня е била в друг живот, когато все още вярваше, че…
– Концентрирай се, Елизабет. – просъска си сама. – Нямаш време за хленчене!
Трябваше да преглътне гордостта си. Представи си как отива до там, тропа като просяк на вратата й и Меридит отказва да й помогне. Унижението щеше да я съсипе. Щеше да умре от срам. Но, ако не го направеше, щеше да умре от острие в гърдите. Ако Калахан свършеше работата – даже можеше да хване специалното предложение да е пламтящо. Нямаше ли това да е забавно?
Във всеки случай имаше по-непосредствен проблем – как да излезе от тук. Имаше четирима страшници в къщата – поне за толкова знаеше. Всички бяха на долния етаж и щом Финиан я бе чул как снове напред-назад, значи със сигурност щяха да я чуят и как слиза по скърцащите стълби. Вероятно затова й бяха дали тази таванска стая – за да има цял етаж страшници между нея и свободата й. Елизабет изскърца със зъби и след кратко колебание се приближи до прозореца отново. Заставайки странично, се приведе леко и пак погледна през процепите. Сега и другият войник се бе присъединил към онзи пред офиса и двамата говореха с плешивия господин Пеор – счетоводителят на баща й. Мъжът кимаше енергично и голото му теме лъщеше от пот на светлината на залязващото слънце. За момента и тримата не обръщаха никакво внимание на обитаваната от духове къща, затова Елизабет се престраши да се наведе още малко. Гарванът все още стоеше на перваза. Повдигнал едното си крило, подреждаше лъскавите си пера с острия си клюн. Но не всички бяха черни – подаваше се и едно снежно бяло. Сякаш усетил, че е наблюдаван, гарванът вдигна глава, прибра крило, изтръска се и й изграчи. Звучеше й почти сърдит, но Елизабет нямаше време да се занимава с разни птици. Беше твърде заета с преглъщането на факта, че дори и ребрата й да бяха здрави, никога нямаше да успее да се слезе с катерене цели три етажа.
Тръшна се на леглото с тежка въздишка и нервно загриза пръстите си. Беше й навик още от дете. Правеше го всеки път, когато баща й я повикаше в кабинета си да говори с нея, защото това обикновено означаваше, че се е провалила някак и е недоволен, а после криеше ръце зад гърба си, за да не види парцаливата кожа около ноктите й. Какво не би дала да трябва да изтърпи гневното му мъмрене сега…
Въздъхна отново, а сърцето й забърза ритъма си, докато осъзнаваше, че няма друг избор – трябваше да слезе до долу, минавайки през страшниците. Но трябваше да изчака до падането на мрака, и то не само заради тях, а и защото обикновените хора по улиците я познаваха. Двете с майка й се бяха отбивали често в Пристанищния квартал, за да разгледат най-новите стоки, пристигнали от другите острови в архипелага или от шепата търговци на Континента, с които баща й сключваше сделки. Дори и да го правеше, за да може да демонстрира богатството си пред всички останали, баща й пак им позволяваше да вземат най-красивите и ценни неща – такива, до които само принцесата щеше да се докосне.
Мисълта за майка й причини остра болка в гърдите й, която само се задълбочи, когато Лизи си даде сметка, че дори не бе помислила да иска помощ от нея, вместо от Меридит. По някое време през тези десет дни бе изгубила всякакво доверие в нея, но не можеше да определи точния момент. Дали беше на ешафода или преди това?
Имаше ли всъщност значение? Така или иначе не можеше да я потърси. Всички щяха да очакват да направи първо това.
Погледна към остатъците от вечерята, която Калахан й донесе. Заради дните на пълен глад стомахът й се бе свил и онези два сандвича я бяха заситили, но определено щеше да вземе остатъка от храната. Боговете само знаеха кога отново щеше да намери нещо. Щеше да свали калъфката от възглавницата и да ги прибере в нея, но по-късно – не й се рискуваше някой да влезе и да види, че се приготвя за бягство. Трябваше й и оръжие, но един бърз оглед на стаята й показа, че никой не е забравил някой нож, забит в стената или пода. Имаше ги само двете легла. Погледът й попадна на голата метална рамка до стената. След малко се изправи и отиде до нея, за да я огледа по-обстойно. Ръждата я бе покрила като шарка навсякъде. Лизи изпробва краката, но бяха здраво закрепени. Нямаше успех и с пречките до главата, но когато погледна онези в долната част, видя една, проядена изцяло в единия край. Зарадвана на късмета си, приклекна, дръпна я и почти веднага я пусна, когато болката в ребрата й я накара да се просълзи.
Може би щеше да е най-разумно да се откаже, да си седне кротко на леглото и да почака да се стъмни, само че просто не можа. Писнало й беше да губи. Изправи се и я погледна ядосано, сякаш пречката беше виновна за абсолютно всичко. И точно в този момент беше. Елизабет стисна зъби, вдигна крак и с всичка сила изрита рамката.
И пак.
И пак.
И пак.
Желязото скърцаше и се удряше шумно в пода и стената, а по едно време и тя започна да вика – крясъци, повече животински, отколкото човешки, събрали цялата болка и страх, и несигурност, и най-вече гняв, които бяха набирали в гърдите й като гной. Изригваха от нея с всеки ритник, с всеки нечленоразделен вик, докато най-накрая от тях остана единствено проядената като от ръжда дупка вътре в нея, където преди бяха мечтите и надеждите й.
Елизабет падна на колене на земята, дишайки тежко, приветствайки болката от всеки дъх. Наистина, само това имаше и вероятно само това я очакваше. Но беше нейна. И докато можеше да я усеща, значи все още бе жива.
Металният пръст лежеше строшен до нея. Лизи се протегна и го взе. Не бе по-дълъг от ръката и от китката до лакътя, но пак беше по-добре от нищо. Пак беше оръжие – такова, което сама си набави.
Щеше да се справи. Щеше да оцелее сама. Щеше да го направи напук на всички онези, които я искаха мъртва.
Само първо трябваше да изчака да се стъмни.