StefkaGaleva (Стефка Галева)
92 619
May 11, 2011, 2:29 PM

Нечовешко унижение 

  Prose » Narratives
1224 0 6
1 мин reading

                                       Н  Е  Ч  О  В  Е  Ш  К  О          У  Н  И  Ж  Е  Н  И  Е

 

   Току-що  си пренесохме багажа в нова квартира.  Стар етаж, със стари хазяи.  Ние ще ползваме старата спалня.  Стар гардероб и стар, обикновен салонен бюфет.  Цялата спалня мирише на старо и цялата къща. Не смея да помръдна.  Гледам скупчения  багаж и се вцепенявам още толкова.  Четири сака, две-три тенджери, сгъваем сушилник, няколко найлонови торби с обувки и моите тетрадки.  Току-що бабата и дядото излязоха от стаята ни. Той лежи на спалнята, сложил двете си ръце под главата и ме гледа.  Трябва да понаместя  багажа - минава мисъл през главата ми.  Повдигам двете тенджери на бюфета, слагам и джезвето там. Те блесват в призрачно червено и метално. Прескачам саковете и не искам, и не искам да ги отворя. Поглеждам през прозореца.  Тъмна и мрачна гледка. Студено.  А е едва началото на септември. Става ми нечовешки  непоносимо. Чувам  Г.  Марков:  единствената причина, поради която напускам  България е  -  Непоносимост. И как  дълго обикаля по околовръстното, как мирише въздуха, попива  и гледа  дълго, залязващото слънце.                

Над България.                   

Завива ми се свят. Сядам в края на леглото, готова да се разплача. Той не реагира. Продължава да си стои така. И аз не мърдам. Цялата стая е като мъртва. Няма телевизор, няма радио. Всичко е застинало. И ние също.  Минава време. Опомням се полека-лека.  Опитвам се да стана, да продължа.  Двете му ръце се протягат към мен. О, Господи, нее! Той не ме пуска. Поглеждам отново към всичката ни разпиляна  покъщнина, насилвам се, насилвам се отвътре... затварям двете си очи. Не чувствам и не искам нищо. Само се ослушвам. Тишина. Мъртва тишина.  Мисля, че е накрая вече.  И изведнъж  нещо протича по лицето ми. Не, не. Не е това, за което си мислите. И аз в първия момент... нещо лепкаво, проточващо, се  изсипа бавно по лицето ми.  Направо  ме поля. Замириса  и особено

Но се оказа, че той  просто,  най-обилно... се е изплюл, върху лицето ми.  Станах, отидох в банята и до зачервяване, дълго и с невероятна погнуса, търках  ли, търках лицето си...                 

И  душата.

 

                                                                                                                          Стефка  Галева

                                                                                                                           Гр. Сандански

 

© Стефка Галева All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Много хубав разказ, описан много точно!
  • <a href="http://smiles.33b.ru/smile.156461.html" target="_blank"><img src="http://s19.rimg.info/43a0c68a42ec3d95215dce0db3774a4d.gif" border="0" /></a>
  • Да, действителността ни е тъжна... "Непоносимост"!...
  • Стефче, този твой "ТОЙ" участва в доста твои разкази и задължително ги демонизира. Защо?
    Очаквах последното изречение на този разказ да бъде нещо подобно:
    "След това сложих в един от саковете моите неща и... го напуснах. Този път завинаги..."
    Да но такова изречение няма. Така че,ако има следващо унижение, застани пред огледалото и в него ще видиш на кого се дължи продължението.

    РР: От две седмици сме в Сандански. Спокойно можеш да се обадиш.
  • Тъжно, но съвсем истински описано!!! Поздрави!
  • Много добре описано състояние!С поздрави, Стеф!
Random works
: ??:??