Н Е Ч О В Е Ш К О У Н И Ж Е Н И Е
Току-що си пренесохме багажа в нова квартира. Стар етаж, със стари хазяи. Ние ще ползваме старата спалня. Стар гардероб и стар, обикновен салонен бюфет. Цялата спалня мирише на старо и цялата къща. Не смея да помръдна. Гледам скупчения багаж и се вцепенявам още толкова. Четири сака, две-три тенджери, сгъваем сушилник, няколко найлонови торби с обувки и моите тетрадки. Току-що бабата и дядото излязоха от стаята ни. Той лежи на спалнята, сложил двете си ръце под главата и ме гледа. Трябва да понаместя багажа - минава мисъл през главата ми. Повдигам двете тенджери на бюфета, слагам и джезвето там. Те блесват в призрачно червено и метално. Прескачам саковете и не искам, и не искам да ги отворя. Поглеждам през прозореца. Тъмна и мрачна гледка. Студено. А е едва началото на септември. Става ми нечовешки непоносимо. Чувам Г. Марков: единствената причина, поради която напускам България е - Непоносимост. И как дълго обикаля по околовръстното, как мирише въздуха ...