Помогни ми!-молеха те очите ми, а мъглата скриваше твоя поглед.
Помогни ми!-молеха устните...Вятърът отвяваше думите и тревожно издигаше своя вой.Преливаше го в плача на бурята и аз усещах как студът обгръща тялото ми.
Помогни ми!-молеше душата ми и искаше да се вкопчи в теб.Но ти си тръгна.И аз усетих как умирам.
Косите ми побеляха от снежните ласки.Устните се сгърчиха безмълвни.Изтръпнаха ръцете ми, вдървиха се краката - от студа.На лицето замръзна сълза.Последната топла капка в мен се превърна в кристалчета от лед.
А бях пожелала любовта!За теб!За себе си!Тя се роди и живя в нашите сърца.Осмисляше дните.Омагьосваше нощите.Вярвах на себе си, защото имах теб.Бях добра и прощаваща.Исках целия свят и раздавах себе си до край.Обичах птиците, хората, слънцето.Вървях, не, бягах напред в живота - боса,рошава, усмихната.Стъпвах върху жаравата на трудностите, без да усещам болка, защото знаех, че ти си наблизо.Твоята ръка винаги поемаше моята и така, вкопчена в пръстите ти, аз бях силна.Толкова силна,че можех да помагам и на теб.Търпеливата ми усмивка изправяше главата ти.Вливаше енергия в отмалелите ти колена.А после се опитвах да те догонвам...Въртяхме се в лудешкия танц на живота-волни, щастливи и устремени-ти и аз.А вечер, уморени от вихъра на деня, затваряхме с вратата на нашата стая целия свят отвън.Тогава познавахме най-съкровените тайни на любовта.Телата- ставаха вълшебни.Всяко докосване се превръщаше в огън, всяка целувка в страст, всяка дума в клетва.
Как обичах топлината и нежността ти!Ако можеше слънцето да види преплетените ни тела, би завидяло на горещината на нашите ласки!Как всеотдайно се целуваха ръцете, нозете, устните ни...Как божествено блестяха косите ни!Колко парещи, искащи и обещаващи думи попиваше мракът!
Не, то не беше любов!То бе откровение...
Бе прекалено хубаво, за да остане истинско.И той не закъсня-оня ден-на истината.Тогава разбрах...Да, разбрах защо времето вече не ти стигаше, защо беше постоянно изморен.Усетих защо си угрижен.Ти не се срамуваше от това, което беше започнал да вършиш.То ти харесваше.Парите бяха първата крачка към края, а след това лесно направи и втората-жените.Но не това те тормозеше...Страхуваше се да ми кажеш истината, нали?Съвестно ти беше,защото аз още те обичах, прощавах и те чаках...
Защо не повярва в усмивката ми?Защо не те спасиха добрите ми мисли?Защо не те опази обичта ми?Защо така упорито ме лъга?
Какво всъщност е лъжата?Бягство от действителността?Изопачена истина?Временно спасение?Начин за постигане на цел?Слабост?
Лъжата към другия ли убива по-бързо или лъжата спрямо себе си?
Голямата или малката лъжа?Тази, където ни спасява или другата, убиващата?Коя лъжа?Благородната или тази, граничеща с греха-опростимия, човешки, осъзнат и подлежащ на разкаяние? Или може би грехът на непоправимия грешник, спъващ се постоянно в собствените си крачки?На оня мъж,чиято душа и същност са извор от прегрешения.
Дръпнеш ли веднъж, разплитат се безброй лъжи, докато се стигне до една горчива истина.Какво всъщност искам да знам?Дали човек, който лъже, е лош? Не  е задължително да бъде такъв...Може да е бил принуден да постъпи по този начин.А може би измамата е средство да направиш нещо свое, като се опитваш да не накърниш чувствата на другия.Със самия акт на лъжата, човекът избира по-малкото зло, за своя сметка.Всъщност каквато и да е тя -добра или лоша-, не бива да се гордеем и да парадираме с нея...Фактът, че сме сътворени така,че нашите мисли могат да остават само наши, означава,че ни е дадено правото поне да крием, премълчавайки.
Защо понякога мислим едно, а говорим или вършим друго?Това е средство, с което  се научаваме да живеем сред другите. Има моменти, в които се опитваме да излъжем себе си.От истината често боли, а човек инстиктивно бяга от болката.Не желае да я изпитва, нито да я причинява.Дали затова толкова често се случва най-близките така умело да ни мамят?
Да излъжеш, значи да дадеш шанс на другия да те разобличи.
Да излъжеш, значи,че се срамуваш да признаеш нещо,на което робуваш.                                                   
А кой би могъл да признае пред себе си,че никога не му се е налагало да послъже?Разбира се,че има моменти, когато изричайки невярно твърдение, се потапяш в лабиринта на самозабравата и егоизма.
Дали в своята същност лъжата е облагородяваща и милостива, човешка и състрадателна, дори и благородната?!...
Признавам,че и аз съм преиначавала истината,понякога.Но не и спрямо хората, които най-много обичам.Те са в състояние да смутят моя вътрешен мир.Да ме накарат да се изчервя дори.Как бих могла да ги нараня?Ала ето, ти, ме излъга- с мълчанието си.Защо продължи да ме заблуждаваш и после, когато чувстваше,че ти прощавам,обичайки те безкрайно?Как всичко в моя живот тръгна наопаки без теб!Добротата ми се стопи и аз презрях птиците, хората, слънцето.Завързах здраво разпилените си коси, скрих усмивката, обух най-тежките си обувки, за да не чувствам болката...Мушнах ръце в джобовете и стиснах юмруци.Опитвах да живея сама, но толкова често удрях глава в стената...Лудешкият танц се превърна в един безкраен лабиринт, от който не можех да излезна.Изтощена и изплашена, вечер се прибирах в стаята, където ме чакаше самотата.Тя се вторачваше безмълвно в мен и така осъмвахме една срещу друга в студеното легло.
Отчайващо силна депресия властваше над слабостта ми.Не можех да и се противопоставя.Лежах часове наред с празен поглед.Чувствах се смачкана, обезличена, унищожена.Нищо нямаше значение.И онази тишина-ме погубваше.
Това продължи дълго.Безпаметно време за мен, лишено от измерения.Пропиляни дни без спомени.Само тъгата беше мой приятел.Затова часовете мачкаха мечтите и тежаха като олово.Отричах любовта и паднала,пробождах с ехо нежността на спомените.Изгорих снимките.Стъпках вярата и принизих духа.Устните мълчаха и роптаеха.Крехкостта на любовта се разчупи на хиляди парченца.Часовникът отмерваше секундите като векове.Паразитирах и се самобичувах.Вглъбяването увеличаваше болезнените сънища и се удряше в раздиращите пътеки на миналото.Трябваше да предприема някаква стъпка, да осмисля настоящето.Обаче не успявах и хапех стръвно устните до кръв.Исках да заспя и да не мисля за разочарованията.На моменти бях пред лудостта на истерията.Всяко отваряне на входната врата ме връщаше назад във времето.Напомняше за безумието на любовта.За твоя образ.
А после...после реших да излъжа себе си. Да избягам от нищото, съхранявайки се някак.Вярвах,че ще успея да забравя, поне за миг...
И тогава посегнах към морфина.Само няколко месеца...Ампулата, спринцовката...Бодване за кратко.Гуменото маркуче пада на земята. Сядам. Отпускам се.И...няма болка, няма мъка...Леко. Празно. Удоволствие, не, блаженство...Разтопявам се, политам...Щастлива съм.От какво? Защо? Не зная.И не искам да зная. Ден и нощ -въртят се в кръга на омаьосването.Няма приятели, няма любов...Начало, но и край.Бездънна яма от отчаяние.Прилив на погубваща енергия.Усамотение в точката на отричането и безкрая на халюцинирането.Смея се на онова лице, което се отразява като рисуван клоун на представление.Публиката е самотен зрител на цирка от поредната доза обреченост и празнота.
После дойде и сънят.Това състояние, в което не трябва да мисля, не страдам, не помня.Опиянение.Спасение.Лъжа за кратко,защото след нея започва Адът...Студ като в морга-всяка клетка трепери сама за себе си.Всяко косъмче настръхва болезнено и противно, а малко след това идват топлите вълни-една след друга-мъчителни, тежки.Гадна пот покрива кожата и лепне.Пак студ, треперене,а после-горещина и тръпки по цялото тяло-един разцентрован организъм, изпадащ в безпокойство и тревога.Започват болки в ставите.Нещо върти и човърка вътре в тях.Забива се силно, по-силно, още и още...
Сърцето блъска в гърдите.Иска да ги пръсне.Опитва се да излее всичката си отрова, да залее целия свят...-колко мъчително е това!
И няма друга възможност, няма  друг изход освен поредния- със следващата ампула, със спринцовката и маркучето...
Така се завъртях в порочния кръг на бялата магия.Или бях дрогирана, или мислех как да набавя наркотика, за да не страдам.Докато изгубих мярката и се събудих в болничното легло.
Гледаха ме две сини,бездънно сини като небето очи.Аз им повярвах.Доцент Алексиева ми говори дълго.Гласът и беше спокоен и добър.В тези очи усетих топлината на мама.В нейния шепот дочух думите на мама.Най-добрата майка сред пустотата от идващи спомени.Превърнах се в малко момиченце, което очаква да му помогнат, безпомощно в избора си.И все пак надяващо се на чудеса... Тогава се разплаках, плаках дълго и горко оплаквах себе си и това, в което се бях превърнала- обезличена маса от пречупени чувства.
Вече знаех,че съм наркоманка-едно болно същество, което с цялата сила на волята и разума трябва да се бори, за да продължи да живее човешки.Зависимостта си от морфина оприличавах на една малка ракова клетка, която бях пуснала доброволно в организма си. Сега трябваше да я държа вечно сънна, тлееща, парализирана, за да не допусна тя да се изроди в страшен всеобхващащ рак, който да ме унищожи.
Занизаха се дни и нощи в бялата болнична стая.През болки, разочарования и надежди осмислях живота си.Стигнах до много истини.И до най-горчивата- още те обичах.Исках отново теб. Само теб. Исках да си върна любовта, смисъла.Помислих,че ти може би също поне малко съжаляваш за нараняването ми и някак, все още да имаш нужда от моето присъствие....Надеждата имаше име, тя бе полетът на красива птица през Рая на увереността и съпричастността ...Светлина и топлина...Щяхме да започнем отначало, загърбили старите рани и градящи мостове от истина и вяра...
Тогава тръгнах.Навън царуваше зимата.Бяла.Снежна.И свирепа.Знаех къде ще те срещна и бързах.Точно там...на ъгъла, в уличката...Как жадувах да потъна в очите ти, да чуя гласа, да се сгуша в силната прегръдка.Там, до сърцето.
Помогни ми!- молеха очите ми, а мъглата скриваше твоя поглед.
Помогни ми!-молеха устните...Вятърът отвяваше думите и тревожно издигаше своя вой. Преливаше го в плача на бурята и аз усещах как студът обгръща тялото ми.
Помогни...-молеше душата и искаше да се вкопча в теб.Но ти си тръгна.И аз усетих как умирам.
Косите ми побеляха от снежните ласки.Устните се сгърчиха безмълвни.Изтръпнаха ръцете ми, вдървиха се краката от студа.На лицето ми блесна сълза.Последната топла капка се търкулна по лицето и се сля с безкрая.
Обърнах се и тръгнах обратно по следите, които бурята заличаваше.Поредната илюзия падна в калта на реалността. Пламъкът на обичта угасна в нежните ми ръце.Действителността ме отрезви.Видях колко глупава съм била.Хоризонта се огря от новите лъчи на промяната.Сивотата не беше толкова страшна, цветовете на надеждата се избистряха.Гласовете в душата не ме плашеха с призрачността си. Можех да докосна бъдещето.Радостта от живота се завръщаше в крехкото ми същество.Миналото бе затворена страница от печал и страдание.Приветствах новото си аз и харесвах опитите за поредното прохождане в лоното на позитивизма.

След два месеца

Доцент Алексиева влезе в болничната стая.Мястото,където Неда спеше, беше празно.На шкафчето лежеше картичка с огромен Дядо Мраз.Лекарката посегна да я вземе и прочете написаното с равен, уверен почерк:
"Върви в живота, страхливецо, докоснал, но не прегърнал щастието!
Любувай му се отдалеч...
Вечер, когато си лягаш, въздишай и люби всякакви, дано забравиш самотата си.
Те, въздишките, са частици от диханието на любовта, за която ти беше глух и сляп.
Бягай!Бягай далеч от нея, да не би някой да открадне от топлината или усмивката ти.Но запомни, където и да се скриеш, колкото и да остарееш, споменът, че си бил обичан ще те преследва...малък спомен за очи-излъчващи и чакащи любов.
Тогава над теб ще се надвесва страхът.Ще дъха в лицето ти и ще злорадства.А ти ще бъдеш сам и стар.
Може би едва тогава ще разбереш, че освен парите на този свят е нужна и обич.Освен секс,има и любов.
Бягай далеч, любовта да не би да те парне, защото ще останеш жигосан.Белязан, че си обичал....А те- обичалите, са раними и уязвими за цял живот.
Да обичаш е страшно, защото не знаеш дали ще отвърнат на чувствата.
Да обичаш е рисковано.Затова, върви в живота сам, стиснал здраво празните си ръце и егоизма в душата си.
Подминавай любовта, когато я зърнеш в нечии очи.Обръщай и гръб и бързай да избягаш от нея.
Утешавай нощите си с ония- всякаквите-неангажиращите, след които остава едно празно легло и проклетата тишина"
От устните на доцентката се отрони шепот:
"Щастлива Коледа, Неда!" 
Зад гърба си чу спокоен глас:
"Прекрасна Коледа, доцент Алексиева!
И благодаря!"
Жената се обърна. Неда потъна в бездънната синева на очите и.