Недодялан камък
Могъщият дух на морето - разбунен, велик философ, над дребни проблеми господства.
Защо ли аз отдавна не усещам на морските вълни бушуващата страст, ни ласката на тишината, когато слънцето залязва? Защо ли предизвиква ме на града усмивката Мефистофелска - озъбена, ехидна и нащърбена, панелните кутийки, мръсотията и екшънът по разбитите улици? Този град се впива в мен и пипалата му ту глина правят ме, ту недодялан камък, изправен там, сред градската градина - на скрити вопли паметник и на прекършени стремежи.
Защо, защо ли аз отдавна не усещам на морските вълни бушуващата страст, а усетът ми е метален, вкусът - метален и чувствам аз прорязване и изхабено ръкостискане, умора, вялост, безразличие ?
Виждам пари, сънувам пари, “пари ме парят по дроба ми” и ме боли, така боли - главата, замислените ми очи, дълбоки и някога – добри.
Метален усет, вкус, прорязване...
И ме боли, така боли...
© Росица Танчева All rights reserved.
