Негодувание

Студено беше...бррр. И лек ветрец подухваше така, че ми боцкаше бузите. На всичкото отгоре бе тъмно - в 8 вечерта вече отдавна се е смрачило. Трябваше да внимавам къде стъпвам, за да не се подхлъзна в тоя сняг и лед. Добре, че магазинчето на Каваню бе наблизо. Топло, добре осветено, като оазис в пустинята.  

Какво ли няма в магазинчето на Каваню! Всичко, което един прегладнял и закъснял купувач може да поиска, стига да си поиска скромни продукти - долнокачествен хляб, чипс и салса, шунка в консерва - та кой ли ги яде тези шунки? Явно има кой - два реда имаше на рафта. Имаше и други продукти. Аз отивах да си купя мляко за  сутринта. То тук е по-скъпо, но големия магазин надолу по улицата го затвориха. Всъщност като се замисля Каваню се оказа късметлия. Без конкуренцията на големия магазин все повече хора ще идват да си купуват от надценените му, гадни стокички. Тази вечер в магазина работеше Робърт  - синът на собственикът. Един такъв висок, трътлест, с бебешко лице, което винаги ми се вижда мазно. Тогава, като го видях започна отново - моето негодувание. Подтиснах го, но то все успява да подаде глава...ненавиждам ги тези Каваню - и баща и син. И тях и туршията им в големи буркани на първия рафт, дето ми дава газове, и сладоледа в омазани кутии, които ме карат да дебелея... Дразни ме също, че Каваню съвсем по бизнесменски вдигнаха цените на стоките си, когато затвориха магазина надолу по улицата и те останаха сами да продават на целия квартал. Но предполагам, това е нормално, даже сигурно ги прави добри търговци…Законът на търсене и предлагане. Лошото е, че те затова и затвориха магазина. По-беден квартал е тук - с чернички и испаноговорящи, пазаруват по малко и евтино - ха да им е сега - остана им магазинчето на Каваню или десетина спирки нагоре по улицата с автобуса. Ясно му бе на Робърт, че ще падне печалба, затова така потриваше ръце над печката и пускаше мазни усмивчици. Не го поздравих, взех млякото от хладилника, сложих го на тезгяха до касовия апарат и платих. Дали усещаше колко го ненавиждам? Ако го усеща, не го показва. Усмихна се, прибира парите и ми даде ресто, после пак се свря до печката.

Отвън бе тихо, тъмно, но не непрогледно - снегът се белееше отдолу. Вървях си и си мислех за невидимата ръка на Адам Смит - как всичко в икономиката се наглася от само себе си. Мисля си за ония дебелогъз мазник, който ми бе продал млякото току що. Той има своето си магазинче, доколкото съм чувал - доста на брой имота, че дори и обществена пералня и си викам, нещо тази ръка на Адам Смит може и да работи, ама как пък все на дебелогъзовци помага? Вървях си и започнах да си представям как в цялата тая Америка, дето съм, а и навсякъде по света е пълно с такива дебелогъзовци като Робърт, дето Ръката ги избира и те се възползват, за да прецакат тези, от които могат да изтискат нещо. Казах си, това тук е Америка, тия хора, дето сега ще плащат повече пари няма да умрат от глад, така е, но ще станат по-бедни, а те и без това са що-годе бедни. Каква душа трябва да имаш да взимаш повече от този дето и без това няма много? Не е тука само така. И в другия квартал си имат своя Каваню, и по-натам, във всякакви роли.

Защо е така в този свят? За какво са им толкова пари на "тия", за да ни истискват така? Каква е разликата да имаш сто хиляди, милион и милиард? Робърт сега държи малкото си клиенти, които купуват на кредит при него, в страх. Това ли е  - да имаш власт? Там ли е тръпката? Сигурно защото никога не съм имал много пари нито много власт, но се усетих, че силно ненавиждам тези, които ги имат. Колкото повече мислех за това копеле, толкова ми се щеше да направя нещо срещу този Робърт, но какво? Видях колата му - един голям черен пикап, паркиран по-надолу на улицата. Мисъл премина през главата ми. Е сега ще му туря шапката. Вече така се бях навил, решен бях да му спусна гумите, но когато се приближих до пикапа, промених намерението си. Не си заслужава. Трябва да сме благородни. Нищо...нещо друго. Взех малко сняг от земята, направих топка. Трудно бе да се направи топка - беше студено е, снегът се ронеше. Все пак направих една хубава, плътна топка. Огледах се и като не видяах никой наоколо я метнах и тя се пръсна в предното стъкло ,като доста от нея остана залепено по стъклото. Това е моята малка форма на "негодувание". Робърт щеше да види и щеше да знае...някой го е направил, защото го ненавижда.

Засега това е достатъчно.