Нека намерят покой
(по българска легенда)
Средата на XIX век. Една сутрин село Кривина осъмна опожарено. Малкото останали живи хора гледаха втренчено във виещия се дим и още не можеха да проумеят какво се случваше. Пронизителен писък ги извади от вцепенението им: "Господи! Дечицата ми... На мама ангелчетата!" Това беше вдовицата Петрана. Турците бяха заклали мъжа й, а сега, след като подпалиха селото, взеха живота и на трите им деца. Мъката обединява хората и всички се скупчиха около нея, за да си дават кураж взаимно.
Три дни мъжете обикаляха селото, та ако имаше някой жив, да го измъкнат. Навсякъде, обаче, срещаха само смърт. На четвъртия ден всички се събраха на мегдана. Даскалът - млад мъж с напредничава мисъл, заговори:
- Слушайте, кривинци. Турците ни оставиха без дом. Да вървим и да се заселим около техния Белидие (общински - б.а.) хан. Полека лека ще си построим нова Кривина. У нашата татковина, ние решаваме къде да живеем.
- Да вървим! Да вървим! - подкрепиха го селяните.
- От тука не мърдам. Тука остана'а мъжо ми и децата - твърдо отсече Петрана.
- Како Петрано, недей! И къщите, и гробищата ни на въглен станаха. Туй, що носим в сърцата си, него никой не мож' ни го вземе.
Наведе глава Петрана и тръгна след съселяните си. Както каза даскалът, така и стана - постепенно новата Кривна живна и всичко си дойде на мястото - и радостта, и болката, и животът, и смъртта.
Една сутрин Петрана излезе на двора, току след като изкукуригаха петлите. Нещо сякаш я теглеше навън. Под голямото дърво до къщата три лисички подскачаха като малки деца - едната напред, другата назад, а третата някъде по средата.
- На мама ангелчетата! Намерихте ме, а?
Към обяд откриха Петрана мъртва под дървото. Спокойна усмивка се беше изписала на изстрадалото й лице.
* * *
Началото на XXI век. На поляната срещу хижа "Люляка" до Белидие хан се вие дим от барбекюта. Всеки е потънал в свои си мисли и се наслаждава на почивния ден и красотата на природата. Двойка влюбени сяда на импровизираните от пънове масичка и столове близо до детския кът. След като хапват, те се отдават на съзерцание - има толкова красота около тях. В този момент вниманието им е привлечено от трите люлки. Няма вятър, а те се люлеят някак странно - едната напред, другата назад, а третата някъде по средата. Жената се сгушва в любимия и сякаш някой я кара да промълви: "Нека намерят покой!"
© Весислава Савова All rights reserved.
