Заредиха се тежки и мъчителни дни. Времето сякаш нарочно се бавеше, а часовникът мудно местеше стрелките си. Мигове... Песъчинки...
Ден втори…
Бях объркана от новината. Не можех да си обясня как стана така. Всичко беше успешно, а после… В главата ми беше пълна лудница. Разрових се из интернет да чета за комата. Все лошотии… Чета...и унинието ме сграбчваше все повече и повече...
Чудех се какво ли сънува…беше пристъпила в другия свят…
Всеки ден със свити сърца, все повече омърлушени точно в 13,30 чакахме пред реанимацията да излезе дежурният доктор и да ни даде сведения.
- За съжаление няма реакции…няма промяна… - като чуехме това си тръгвахме с наведени глави.
Ден десети…
Отивах към болницата без никакво желание… Тътрех се в коридора като насън…
Вече не вярвах в чудеса… Честно казано, бяхме съкрушени… бяхме я отписали, макар че ме е срам да си го призная…
Ден четиринадесети…
Стояхме със съпруга й в коридора и мълчахме както винаги. Имаше още няколко чакащи като нас. Всички се поглеждахм ...