И какво чудно нещо е човекът. Докато ги блъскахме и сечахме поганците, и ония се пребиваха с писъци надолу, мене ми подобяваха на чували, пълни с жито, тръснати на вършилото от работния народ. Ето за това си мислех – за жетва и вършитба и за богат урожай, докле невред цвърчеше кръв и пръскаше преизобилно. А смъртните крясъци на турците ги чувах като ония безкрайни и протяжни песни на девойките из полето, превили гръб над хляба със сърповете си... Песни вместо викове и сърпове вместо ножове – това виждах и чувах. Ще речете побъркал съм се. Не е лъжа. Не знам някой да не би се побъркал на мое място. И си мислех още за Шуна. Чародейката. Милата ми. Ех Шуно, Шуно, колко си далече, на другия край на света чак. Като разбереш как сме свършили, дали най-после сълза ще се появи на очите ти? Не за мене, кой съм аз, та някой да ме жали? Сам. И жив, и умрял, все едно – сам, сам... Не за мене, но за Димо не би ли се разплакала, вещице? За Димо Сирак? И за него не би, знам. А го обичаш. Да обичаш умееш, но да плачеш не умееш, мое сърце.

- Жътва е сега... пейте, робини!... – ломотех някакви странни, непознати приказки, кой знае откъде дошли, а около мене светът се сриваше.

И тогава изневиделица някой ме удари през лицето. Ама така ме фрасна, че звезди не, а слънца видях и кръв рукна преизобилно из носа ми.

- Какво пак си се разлигавил, какво пак нещо си мрънкаш, стига си ревал най-после! – зло ми викна Димо и ме заразтриша яко брашнен чувал.

Русата коса, дето все мирно стоеше на главата му, най-после се разпиля в безпорядък и стърчеше навсякъде. Една жила ясно личеше на бялата му шия и лупаше, лупаше. Щит няма, а два ножа държеше. Кървави. И ръцете му бяха кървави. И тази, с която опък ме зашлеви, и другата. А очите – сини, сини.

- Върви там, на най-високото! – кресна Сирака. – И сваляй тия железа от себе си!

Защото имах по себе си шлем и ризница. Все едно щяха да ме опазят от турците... Все едно имаше значение...

Отстъпих накрая, на последната кула, която още беше наша, а надолу, много надолу сърдито шумеше Янтра, дето се вие околом Царевец. Дотука спрях. Защото повече нямаше накъде. Назад към мене, с бой, гърбом, идеха и тия от нашите, останали живи още. Двама. Двамина живи останали. Димо единият. И Веруй Бога. Толкова. От цяла държава, от царство и господарство - двама. Малко ли са? Или много? Или стигат? Както и да го мислите, пусто и празно ще ви е. Че няма ги вече и тия! И сте сами! От Димо поне остана гроб. А от другия – нищо.

Веруй Бога... Удряше и биеше. Без да се бои. А щеше да умре. Скоро. Чудно ми е. Толкова време мина. Колко пъти мрях така и онака. Пък още ме е страх от тая пуста умирачка. А Веруй Бога беше смел. Не се боеше. Хем знае, че иде краят. Но мъж. Как? Как го правеше? Ако разбера това, никога повече няма да се страхувам. Няма да ми трябва манастир. И молитвите ще зарежа. Ще съм свободен. Ще съм. Но не мога. Не разбирам, не си представям такава велика смелост пред смъртта.

И ето – посред боя зашепна Димо нещо си на Веруй Бога на ухото. Пък онзи поклати глава, заогледа наоколо. И какво видя? На своите другари телата, погазени от поганска нога. Запалените църкви, от които се вдигаше пушек чак до светлото небе. Унищожено всичко мило и българско. Докрай и без остатък. В хубавия слънчев ден. Да, Господи, беше ден чист, светъл и сладък. Без облак и сянка. Да речеш време на радост и благодатна почивка. Ама не. Обратно. Мътно и кърваво. Като Янтра. Яко она кървава и мътна течеше.

И погледна изотгоре Веруй Бога, погледна пак, трети път зазря цялата погибел и прегибел, па рече на Сирака, нивга не ще забравя думите му:

- Веруй Бога, Димо... нема Бог!...

Това му беше като за сбогом. Рекъл още недорекъл, един еничарин махна с ятагана си, та клъцна главата от неговите рамене. И тази се претърколи из безбройните тела на убити българи и турци, та изчезна помежду тях, а от шията пръсна изобилно кръв, като водоскок в градината на царски дворец.