Силвия усърдно разтри лявото си рамо. Нещо я стягаше, беше уморена и се задъхваше. Не трябваше снощи да остава до толкова късно. А какво трябваше да направи? Да си легне? Как ли пък не! Всички казваха, че четирийсетият рожден ден не се празнувал, носело лош късмет. Но тя пък реши напук да го отпразнува, както никога до сега. Напук на живота, на съдбата, на лошият късмет, напук на всичко, за което се сети. Не се беше забавлявала така откакто се омъжи и се роди сина ѝ. Все още ставаше, въпреки качените десетина килограма. Беше сочна, така се определяше. Забелязваха се една - две по-дълбоки бръчки и цяла мрежа от по-мънички. Косата беше започнала да сивее. Но за нея старостта беше нещо нормално и това ни най-малко не я притесняваше. Събра най-близките си приятели, колегите и роднините си в една механа с жива музика. Раздаде се. Танцува до зори, пя и се весели. Прибра се призори, взе един душ, легна за два часа и отиде на работа.

         Сега беше в обедна почивка и беше решила да отхвърли няколко плащания, които принципно правеше вечер. Беше уморена и искаше да се прибере и да се наспи. Дали от недоспиването, от поетия алкохол, от бързането или от топлото време усещаше присвиване в ляво, все по-трудно си поемаше дъх и я обливаха топли вълни. Дали и другите се потяха така обилно? Завъртя глава и огледа останалите минувачи от ляво и от дясно. Нещо неясно привлече погледа ѝ. Преди още да разбере какво беше видяла, усети пеперудите в корема си. Не беше възможно. Руменина покри бузите ѝ и едно топло чувство, което не беше изпитвала отдавна, се разля в гърдите ѝ. Обърна се отново и го видя- строен, красив, млад, непроменен на отсрещният тротоар стоеше той, нейната първа любов, нейният съпруг, бащата на детето ѝ. Гледаше я настойчиво, без да отклони поглед, без да проговори. Шума на улицата изчезна, минувачите се стопиха, колите застинаха неподвижни, съществуваше само той- Марин. Докато мислите ѝ се лутаха хаотично, като разярен рояк пчели, краката ѝ неусетно я поведоха към него.

        - Ти? Къде беше през цялото това време?- напиращият гняв и сълзите изместиха онова топло чувство- Къде беше по дяволите?

        - До теб- до нея достигна познатият тембър, който я караше да настръхва от копнеж, но сега беше различно.

        - Ти луд ли си? Аз те погребах. Знаеш ли? Знаеш ли какво погребах? Празен ковчег. Сложиха твоята униформа и знамето. Ти знаеш ли какво зарових в онзи гроб? Младостта ни, мечтите, радостта…- сълзите се стичаха неудържимо по бузите ѝ- Ти знаеш ли колко нощи стоях сама и плачех в тъмното? Знаеш ли, че сина ти те познава само от снимките? Защо замина на тази мисия? Защо ни излъга, че си мъртъв? Къде беше когато се роди сина ни? Къде беше когато будувах по цяла нощ? Къде беше, когато сина ти растеше и питаше за тати? Къде беше когато…- думите се сляха с неудържими хлипове.

        - Бях до теб, винаги. Бях до сина ни, когато го оперираха, бях до него, когато спечели златен медал по борба, бях до вас, когато се дипломира, бях до вас, когато стана наводнението…

        - Лъжец. Ти си луд. Кой ти разказа за нас? Кой те прикри? Казаха ми, че вечерта си излязъл на обход и повече не си се прибрал. Открили са само джипа ти, но не и теб. Върнаха ми само една униформа, която да погреба. Лъжцииии … лъжци…- Силвия плачеше неудържимо. Не искаше да повярва, че мъжът, който толкова обичаше и за който проля толкова сълзи е способен на такова нещо. Не, това вече не беше мъжът който познаваше. Този беше някакъв луд или лъжец, да изпечен мошеник- Защо се връщаш сега? Какво искаш от нас? О да, ела и погледни сина си в очите! Ела и му обясни колко си жалък! Хайде тръгвай- Силвия беше хванала куртката на униформата му и го дърпаше по улицата- Ела с мен или аз идвам с теб. Няма да се отървеш, вече не. Ела, върви…

        - Силвия, пусни ме. Не сега, все още не. Върви си по пътя. Не му е дошло времето. Върви, Силвия!!!

        - Не ме блъскай, не ме блъскай- крещеше все по-силно Силвия и усещаше остра, пареща болка в гърдите, там където Марин я удряше с юмруци.

        Светът се завъртя. Всичко се размаза. Остана само болката, а по-късно видя мъж с бяла престилка, надвесен над нея.

        - Едно, две, три. Обдишвай! Още веднъж! Едно, две три… Момент, идва в съзнание. Госпожо, госпожо чувате ли ме?

        Силвия гледаше недоумяващо надвесилият се мъж. Поклати леко глава, за да потвърди.

        - Получила сте инфаркт и сте загубила съзнание. Вече сте по-добре и ще ви откараме в болница.

        Силвия завъртя глава и огледа насъбралата се тълпа. Нямаше го. Може би беше там горе, над нея или отново стоеше плътно до нея, стиснал ръката ѝ. Искаше ѝ се да вярва. Вярваше!!!