Долорес направи още една крачка в тъмнината. Толкова внимаваше, но нещо изхрущя под крака й. Спря като попарена. Занемя. И тогава той изникна от тъмнината, стрелна се към нея и я сграбчи.
               – Да не си мръднала. Чу ли! Няма да ти се размине!
   Мъжът я задърпа и със силните си ръце и я затътри към края на гората. Долорес се запъваше, но той и изчатка един шамар. Бузата й пламна. Тя побесня. Беше почти успяла. Само десетина метра я деляха от бензиностанцията.

  Господи! Защо стана така? Сега нямаше да се отърве от този як мъжага…няма как…Докато вървеше с него, ръката му я стискаше в желязна захватка. Мъжът бързаше и беше много ядосан. Но и Долорес беше разярена. 
   Няма какво да губи! В миг се наведе към ръката му и заби зъбите си в нея. Стискаше силно като питбул. Зъбите й потънаха чак до костта. Мъжът изрева от болка и отпусна ръката и. Долорес се отскубна и се завъртя настрани. Мъжът, макар и изненадан се хвърли срещу нея. Събори я. Двамата паднаха на земята, премятаха се, Долорес го изрита по пищяла, той и удари един юмрук в стомаха, мъжът замахна със здравата си ръка, после с крак… Изкара и въздуха и тя отвори уста като риба на сухо. Болката беше режеща. Той стана, сграбчи я  за косата и я вдигна. Долорес беше като парцалена кукла. Не и остана силица и да върви. Мъжът я дърпаше със здравата си ръка и тя тръгна с него. Преплиташе крака като пияна. Той я влачеше. Юмруците му още оттекваха по тялото и. Не можеше нищо повече да опита. Той беше силен. Но като доближиха до бензиностанцията Долорес реши последно нещо… да пищи, може някой да чуе. Щом доближиха, мъжът сякаш отгатна намеренията и, доближи се до лицето и прошушна:
     – Нито звук! Ако не чуеш, няма да те оставя жива…
          Долорес разбра, че няма да й се размине. Мъжът придържаше ухапаната си ръка към тялото, но с другата я държеше грубо и силно. Излязоха от гората. Тя не видя пикапа докато не го доближиха. Мъжът отключи с дистанционното и я повлече към вратата. На седалката до него бяха белезниците. Хвърли я на седалката, дръпна и ръцете и ги щракна. Стовари се на седалката и подкара бавно. Отдалечиха се от бензиностанцията и той спря. Щракна лампата в купето и заоглежда ръката си. Зъбите й бяха потънали дълбоко в плътта. Процеждаше се кръв, раната беше жестока. Той отвори жабката и надникна вътре. Нямаше нищо. Тогава изкара раницата си, извади една тениска и я усука около ръката.  Стегна колкото можа, за да спре кръвта. Болеше го. Ръката му туптеше. Все едно звяр го е докопал… Мъжът се извъртя и я зашлеви пак. Ударът беше неочакван за Долорес. Тя изпищя и сведе глава. Задърпа ръце към бузата си и ги задържа там. Мъжът натискаше яко педала на газта. Беше много ядосан. 
 Долорес го погледна крадешком. Така му се пада! Дано му изтече кръвта! Всичко я болеше, но и той си го получи…
 Караха вече цяла нощ. 
Кучият му син не умря от кръвоизлив… 
        Вече се развиделяваше, но той караше като луд. Тогава телефонът му забръмча. 
 

           Стив караше с последни сили. Адреналинът го държеше. Беше впрегнал всеки мускул и всяко усилие на волята си. От време на време омаляваше от болка. Тръскаше глава. Стискаше зъби. Кръвта беше избила и по превръзката, която си направи.  Тогава телефона му забръмча. Стив погледна телефона и натисна зеленото кръгче. Знаеше, че е Мойра. Без много предисловия и поздрави, Мойра  го пое:
– Стив, как е? До къде сте стигнали? Всичко ок ли е?

– Ок е. Наближаваме Портланд.

– Промяна в плана, Стив. Карай към Евърет след Сиатъл и после езерото Стивънс. В източният край на езерото. Има голяма хижа, ще я видиш. Стърчи самотна. Там ще те чакат. Предаваш буса и се връщаш тук. 

           Мойра затвори. Изпита облекчение, че не го разпитваше за подробности. Не му се говореше  с никой. Оставаха няколко часа. Едва търпеше ръката. Наближиха Портланд и  той излезе от магистралата. 
             Ще търся аптека в града. Спрях преди Портланд. Отворих вратата на Долорес и я издърпах навън. Треснах вратата след нея. После отключих отзад и закачих белезницата за веригата. Момичетата се сепнаха като отворих. Някои спяха още. Други гледаха ококорени. Долорес заплака. И на мен ми стана криво от гледката, но побързах да затворя вратата и да ти оставя зад гърба си. Подкарах по тихите улици на крайния квартал. Градът още спеше. Озъртах се наляво и надясно да търся аптека. Нещо да си превържа ръката и обезболяващо. Само аз си знам как изкарах това пътуване. Идваше ми да вия от болка. Тогава я видях. В дясно светеше като коледна звезда една ветеринарна амбулатория. И най-хубавото беше, че е отворена. Наближих, подминах я нарочно и спрях в една глуха пресечка. 
      Трябва да съм внимателен, почти е финалът на пътуването. Не ми трябват повече премеждия. Още зъбите на този звяр ме ръфат по ръката…
      Напипах доларите за командировката в джоба ми, станах от колата, заключих я и тръгнах към сградата. Ще си платя пре богато, само да ме закърпят…Натиснах звънеца и той проехтя. Опрях се със здравата ръка на стената, причерня ми  и се свлякох…

Продължава...